прекъсна:
— Никога! Чуваш ли?… И ти няма да отидеш. Казваш ми това, защото ти е мъчно, като гледаш докъде съм изпаднал. И на мен ми е тежко на сърцето, че си при мен и страдаш. Само че по-добре човек да страда, отколкото да направи нещо, за което непрекъснато ще го бори съвестта… Не желая, не желая!
И от улица Бан веднага влязоха в стария квартал.
— Хиляди пъти предпочитам да се обърна към чужди хора… Може би още имаме приятели, но само сред бедняците.
Примирен с мисълта да проси милостиня, Давид продължи да върви, подкрепян от Ависага. И тръгна старият царствен просяк от врата на врата, облегнат на рамото на влюбената в него поданица, чиято младост му бе останала едничка опора.
Беше към шест часът, жегата намаляваше, тесните улици се изпълваха с народ и в този простолюден квартал, където всички ги обичаха, хората ги поздравяваха, усмихваха им се. Във възхищението към тях имаше и малко съжаление, защото всички знаеха, че са разорени. Но в нещастието те изглеждаха още по- прекрасни: побелелият мъж и сияйно русата девойка вървяха с все така вдигнати глави, горди от блясъка на своята любов. Хората усещаха, че сега те са още по-свързани, още по-слети, че сполетялата ги беда него го е разтърсила, но че със смелото си сърце тя го поддържа прав. Работници по къси блузи минаваха с повече пари в джоба от тях. Никой не посмя да им предложи сантима, който не се отказва на гладните. На улица Канкоан решиха да се отбият у Гирод: научиха, че била умряла предишната седмица. Два други опита, които направиха, също се оказаха неуспешни. Вече бяха стигнали дотам, че мечтаеха за десет франка заем. От три часа обикаляха града.
Ах, този Пласан, с неговите три квартала, разделени от булевард Совер и улиците Рим и Бан, този Пласан със затворени прозорци, този разяден от слънце, замрял град, който под привидната си заспалост криеше истински нощен живот с клубове и игрални домове! Те още три пъти го прекосиха с все по-забавени крачки в тази ведра надвечер след жаркия августовски ден! На булеварда стари брички, които пътуваха до планинските села, чакаха разпрегнати, а в черната сянка на чинарите, пред вратите на кафенетата клиенти, които седяха там от седем часа сутринта, ги гледаха с усмивки. В новия град, където прислужници заставаха по праговете на богаташките къщи, също почувствуваха по-малко симпатия, отколкото в пустите улици на квартал Сен Марк, чиито старинни малки дворни пазеха приятелско мълчание. Отново се върнаха в стария град, стигнаха до катедралата „Сен Сатюрнен“, над чиято абсида градината на каноника хвърляше сянка, прелестно спокойно кътче, откъдето ги прогони един бедняк, като им поиска милостиня. Към гарата се строеше много, израстваше ново предградие. Обиколиха и него. После за последен път отидоха до площада пред околийското с внезапно пробудената надежда, че все ще срещнат някой познат, който да им предложи пари. Но като ги гледаше тъй свързани и красиви, градът неизменно ги съпровождаше само с прощаващи усмивки. Настилката от дребен остър чакъл от Виорн им бе изранила краката. И те трябваше да се завърнат с празни ръце в Сулейад — старият цар просяк и покорната му цъфтяща от младост поданица. Ависага водеше осиромашелия Давид, който се бе уморил от безполезно скитане по пътищата.
Беше осем часът. Мартин, която ги чакаше, веднага разбра, че тази вечер няма да готви. Каза, че се била нахранила, и понеже изглеждаше недобре, Паскал я прати да си легне.
— Нямаме нужда от теб — каза Клотилд. — Щом картофите врат, сами ще ги вземем.
Прислужницата беше в лошо настроение и се съгласи. Измърмори глухо:
— След като всичко е изядено, защо да се сяда на трапезата? — После, преди да се затвори в стаята си, каза: — Вече няма овес за Боном, господарю. Стори ми се някак странен, по-добре сам да го видите.
Паскал и Клотилд се разтревожиха, веднага отидоха в конюшнята. И наистина старият кон лежеше на сламата, дремеше. От половин година не го бяха впрягали, защото краката му се бяха схванали от ревматизъм и почти беше ослепял. Никой не разбираше защо докторът държи още това старо животно, дори Мартин понякога казваше, че трябва да се убие просто от съжаление. Но Паскал и Клотилд се възмущаваха, вълнуваха се, сякаш ставаше въпрос до се убие стар роднина, който все не умира. Не, не! Боном им бе служил повече от четвърт век и трябваше да си умре у дома от хубава смърт като порядъчен човек, какъвто си беше! И тази вечер докторът не пропусна да го прегледа внимателно. Подигна му краката, провери венците, преслуша сърцето.
— Не, нищо му няма — каза накрая той. — Просто старост… Ах, бедното ми старче! Вече няма заедно да обикаляме по пътищата!
Мисълта, че овесът се е свършил, измъчваше Клотилд. Но Паскал я успокои: толкова малко му трябвало на такова възрастно животно, което вече не работи! Тогава тя взе шепа трева от купа, който прислужницата бе оставила наблизо, и двамата се зарадваха, когато Боном от дружелюбие се съгласи да я изяде от ръцете на девойката.
— Браво — засмя се тя, — още имаш апетит, не се опитвай да ни разнежваш… Лека нощ и спокоен сън!
И както обикновено и двамата го целунаха зад ноздрите, после го оставиха да дреме.
Падаше нощ и за да не седят долу в празната къща, решиха всичко да залостят, да си вземат вечерята и да се качат в стаята на Клотилд. Тя бързо отнесе таблата с картофите, солта и една красива кана с чиста вода, а той кошница грозде — първото, което бяха набрали от една ранна асма на терасата. Заключиха се и наредиха за вечеря на една масичка: картофите в средата, между солницата и каната, а кошницата с грозде на един стол до масичката. Излезе чудесна галавечеря, която им напомни за прелестния обед в деня след сватбата ям, когато Мартин се бе заинатила да не се обажда. Почувствуваха същото очарование, че са сами, че сами си сервират, че ядат един до друг от една чиния. Черната сиромашия, от която бяха направили всичко възможно да се спасят, тази вечер им достави най-сладостните часове в живота им. Откакто се бяха качили горе и се бяха прибрали в голямата приветлива стая, сякаш бяха на сто левги от безразличния град, из който бяха скитали пелия следобед, тъгата и боязънта се заличаваха, изчезваше дори споменът за тежките часове, които бяха изгубили в безполезно обикаляне. Отново ги обзе нехайство към всичко, което не беше тяхната обич, забравиха, че са бедни, че на другия ден ще трябва да намерят някой приятел, за да могат да вечерят. Защо да се страхуват от бедността, защо да си правят толкова труд, щом, за да се наслаждават на цялото възможно щастие, им е достатъчно да бъдат заедно?
Все пак по едно време той каза изплашено:
— Господи, как се бояхме за тази вечер! Разумно ли е да бъдем толкова щастливи? Кой знае какво ни чака утре?
Но тя сложи малката си ръка на устните му.
— Не, не! Утре ще се обичаме, както се обичаме днес… Обичай ме колкото можеш повече, както аз те обичам.
Никога не бяха яли толкова хубаво. Клотилд ядеше картофи с нескрито удоволствие, като хубаво момиче със здрав стомах, смееше се, казваше, че са чудесни, по-вкусни и от най-прехвалените ястия. А и на него му се върна апетитът, сякаш беше на тридесет години. Пиеха големи глътки чиста вода и тя им се струваше божествена. Гроздето накрая ги хвърли във възторг — тези свежи зърна, позлатени от слънцето, бяха като земна кръв. Ядоха страшно много, бяха опиянени от вода и от грозде, и главно от веселие. Не си спомняха да са пирували така. Дори първата им закуска с онова изобилие от котлети, хляб и вино не бе ги довела до такова опиянение, при което радостта, чеса заедно, им стигаше, превръщаше фаянса в злато, жалката храна в небесна манна, каквато и боговете не познават.
Беше се съвсем стъмнило, но те не запалиха лампа — какво щастие веднага да си легнат! Оставиха обаче прозорците целите отворени към обширното лятно небе, още горещ вечерен вятър им носеше далечна миризма на лавандула. На хоризонта луната току-що бе изгряла и беше толкова кръгла и голяма, че изпълваше цялата стая със сребристо сияние и те се виждаха облени от безкрайно ярка, но мека светлина като в сънищата.
Тогава с голи ръце, с гол врат, с голи гърди, тя завърши великолепното пиршество, което му бе устроила, поднесе му като царствен подарък тялото си. Предишната нощ те бяха преживели първата тръпка на тревога, инстинктивен страх пред заплахата от приближаващото се нещастие. Но сега целият останал свят бе отново забравен, сякаш добрата природа им даряваше тази върховна нощ на блаженство, за да ги ослепи за всичко, което не бе тяхната страст.
Разтворила обятия, тя цяла му се предаваше, цяла му се отдаваше.
