изчервила, усмихваше се. Накрая извади тънката верижка, на която седемте бисера светеха като млечни звезди, сякаш показваше малко от скритата си голота, сякаш всички живи ухания на тялото й се излъчваха от тази единствена скъпоценност, лежала върху кожата й, в най-тайното й скривалище.
И Паскал се изчерви като нея — голяма радост бе облъхнала сърцето му. Прегърна я страстно.
— Ах, колко си мила и колко те обичам!
Но от този следобед споменът за продадените скъпоценности му легна като камък на сърцето. Не можеше да погледне парите в малкото бюро, без да му стане болно. Потискаше го близката, неизбежната сиромашия. Отчаянието му се засилваше от мисълта, че възрастта му, тези негови шестдесет години го правят излишен, неспособен да осигури щастлив живот на една жена; беше жестоко пробуждане за действителността посред лъжовния му блян за вечна любов. Изведнъж се почувствува изпаднал в мизерия, много стар: това го вледеняваше, изпълваше го с нещо като угризение, с отчаян гняв срещу самия него, сякаш в живота му вече имаше една лоша постъпка.
После страшна светлина озари съзнанието му. Една сутрин, докато беше сам, получи писмо, подпечатано в самия Пласан. Паскал огледа плика и се изненада, че не може да познае почерка. Писмото не беше подписано. Още от първите редове той раздразнено понечи да го скъса, но седна разтреперан и го изчете докрай. Впрочем стилът спазваше съвършено благоприличие, редяха се дълги изречения, пълни с чувство за мярка и предпазливост, сякаш бяха писани от дипломат, чиято единствена цел е да убеди. С изобилие от правилни съображения му се доказваше, че скандалът в Сулейад трае прекалено дълго. Ако страстта донякъде оправдавала грешката, един мъж на неговата възраст и с неговото положение вече ставал наистина достоен за презрение, като упорствувал да използува нещастието на младата си роднина, която бил прелъстил. Нямало човек, който да не знаел за влиянието му над нея, приемало се, че тя е горда с жертвата, която правела за него. Но нима не било негов дълг да разбере, че тя не може да обича един старец, че изпитва към него само съжаление и благодарност и че е крайно време той да я освободи от старческата си любов, която щяла да я остави обезчестена, декласирана, нито съпруга, нито майка? И след като вече нямал възможност да й завещае дори някакво малко имущество, авторът на писмото се надявал, че той ще постъпи като порядъчен мъж и ще намери сили да се раздели, за да осигури нейното щастие, ако вече не било късно. И писмото завършваше с мисълта, че лошото поведение накрая винаги бива наказвано.
Още от първите изречения Паскал разбра, че анонимното писмо е от майка му. Навярно старата госпожа Ругон го бе диктувала, той сякаш чуваше интонациите на нейния глас. Бе започнал да го чете с възмущение и гняв, а като го довърши, беше блед, разтреперан, обзет от онази тръпка, която сега го пронизваше всекичасно. Писмото казваше истината, изясняваше му на какво се дължи неговото безпокойство, разкриваше му, че има угризения, защото е стар и беден, а задържа Клотилд при себе си. Паскал стана, отиде пред огледалото и дълго се гледа. Очите му постепенно се замъглиха от сълзи: бе отчаян от бръчките си, от бялата си брада. Смъртният хлад, който го сковаваше, се дължеше на мисълта, че раздялата вече става необходима, неотложна, неизбежна. Паскал отпъждаше тази мисъл, не можеше да си представи, че накрая ще я приеме; но знаеше, че тя въпреки всичко ще се връща, че вече няма да го остави нито миг на спокойствие, че непрекъснато ще бъде разкъсван между любовта и разума до страшната вечер, когато кръвта и сълзите му се пресушат и той се примири. При сегашната си подлост Паскал изтръпваше само като си помислеше, че някой ден ще намери сили да се раздели с Клотилд. И това всъщност беше краят, безвъзвратното започваше, той вече се боеше за Клотилд, за нейната младост и изпитваше към нея чувство на дълг — беше длъжен да я спаси от себе си.
Натрапваха му се думи, изрази от писмото и той отначало се изтормози, опитвайки се да си втълпи, че Клотилд не го обича, а изпитва към него само съжаление и благодарност. Смяташе, че това ще му улесни скъсването, стига да се убеди, че тя се жертвува и че като я задържа по-дълго, той просто задоволява чудовищния си егоизъм. Но колкото и да я наблюдаваше, колкото и да я подлагаше на изпитания, тя си оставаше все така нежна и все така страстна в прегръдките му. Този резултат го слисваше, настройваше го против развръзката, от която се боеше, а Клотилд му ставаше още по-скъпа. Тогава той си наложи да се убеди в необходимостта от тяхната раздяла, обсъди всички съображения в нейна полза. Животът, който водеха от месеци насам, този живот без връзки и без задължения, без каквато и да било работа, беше лош. За себе си Паскал вече смяташе, че е годен само да легне в някое кътче под земята. Но такъв един живот не беше ли вреден и за нея, нямаше ли да я направи безводна, разглезена, неспособна да желае? Той, Паскал, я развращаваше, като я превръщаше в свой идол, нехаейки за възмущението, което предизвикваха. После изведнъж си представяше как внезапно умира и тя остава сама на улицата, без нищо, презирана. Никой няма да я прибере, ще тръгне да скита по пътищата, никога няма да си намери съпруг, да има деца. Не! Не! Това щеше да бъде престъпно, той не можеше заради още няколко дни себично щастие да й завещае само позор и нищета.
Една сутрин Клотилд отиде сама някъде наблизо и се върна разстроена, пребледняла, разтреперана. И щом се качи горе, почти припадна в ръцете на Паскал. Произнасяше с мъка несвързани думи:
— Ох, господи боже!… Ох, господи боже!… Тези жени…
Той се изплаши, взе да я разпитва:
— Чакай, кажи ми какво ти се е случило.
Тогава Клотилд се обля в червенина. Притисна се до него, захлупи лице на рамото му.
— Ами тези жени… Като минах на сянка и си затварях чадърчето, за нещастие бутнах едно дете… И те всички се нахвърлиха срещу мен и започнаха да крещят такива неща, ах, такива неща!… Че никога нямало да имам деца! Че такива като мен не раждали!… И какво ли не още, господи! Какво ли не! Дори не мога да ти повторя, не разбрах!
Тя хлипаше. Паскал беше смъртноблед, не намираше какво да й каже, плачеше с нея и я целуваше като обезумял. Представяше си сцената, виждаше Клотилд преследвана, омърсена от гадни думи. После прошепна:
— Аз съм виновен, заради мен страдаш… Слушай, ще заминем, ще отидем някъде далеч, много далеч, където никой няма да ни познава и всички ще те поздравяват, където ще бъдеш щастлива.
Но като го видя, че плаче, Клотилд намери сили да се овладее, стана, преглътна сълзите си и промълви:
— Ах, колко подло постъпих! А се бях заклела да не ти казвам. Но после, като се прибрах у дома, така ме заболя, че всичко ми се изля от сърцето… Виждаш, вече ми мина, недей да се измъчваш… Обичам те…
Тя се усмихваше, отново го бе прегърнала нежно и го целуваше, както се целува отчаян човек, чиято болка искаме да приспим.
— Обичам те — говореше тя, — толкова те обичам, че това ми е утеха за всичко! Само ти си ми на този свят, какво значение има всичко, което не си ти? Ти си толкова добър, толкова съм щастлива с теб!
Но Паскал продължаваше да плаче и тя отново се разрида и потънаха в безкрайна печал, дълго и отчаяно се целуваха и плакаха.
След като остана сам, Паскал реши, че е отвратителен. Не можеше повече да погубва това дете, което обожаваше. А вечерта на същия ден едно събитие най-после му донесе развръзката, която дотогава търсеше със страх, че може да я намери. След вечеря Мартин много тайнствено го повика настрана.
— Срещнах госпожа Фелисите. Поръча да ви предам това писмо и непременно да ви кажа, че щяла сама да го донесе, но доброто й име не й позволявало да идва тук… Тя ви моли да й върнете писмото на господин Максим и да й съобщите решението на госпожицата.
И наистина писмото беше от Максим. Фелисите се зарадва, като го получи, и понеже бе чакала напразно мизерията да й предаде в ръцете нейния син, щеше да го използува като силно средство за въздействие. Щом нито Паскал, нито Клотилд не идваха да искат помощ и спасение от нея, тя още веднъж промени плана си и се върна към първоначалния си замисъл: да ги раздели. Сега й се струваше, че случаят не е за изпускане. Писмото на Максим беше настойчиво; той се обръщаше към баба си с молба да говори в негова полза на сестра му. Страдал от атаксия, вече можел да се движи само подкрепян от прислужник. Особено съжалявал за една грешка, която бил извършил: едно хубаво чернооко момиче се вмъкнало в дома му, той не могъл да устои и в прегръдките му загубил колкото сили му оставали; но най-лошото било, че, както се убедил, тази изедница била таен подарък от баща му. Сакар ловко му я бил пратил, за да му прибере по- бързо наследството. Затова Максим я изгонил, затворил се вкъщи, не пускал дори баща си и треперел да не влезе през някой прозорец. А самотата го ужасявала. Така че той отчаяно викаше сестра си, искал тя да го
