Тя го гледаше втренчено, с оня въпросителен израз, с който непрекъснато се взираше в очите му.
— Добре! Да работим… Ако трябва нещо да ти потърся или да ти препиша бележки, кажи.
И от този ден Паскал си даде вид, че отново потъва в работа. Впрочем една от неговите теории беше, че пълната почивка не е полезна и никога не трябва да се препоръчва, дори при преумора. Човек живее само чрез външната среда, в която е потопен, и впечатленията, които получава от тази среда, у него се превръщат в движения, мисли и действия; така че ако при пълна почивка продължава да получава впечатления, без да ги изважда навън преработени и преобразени, се стига до нещо като затлачване, до неразположение, до неизбежна загуба на равновесие. Собственият опит непрекъснато му бе доказвал, че трудът внася най-добър ред в живота му. Дори ако сутрин му беше лошо, той сядаше да работи и се оправяше. Никога не се чувствуваше така добре, както когато изпълняваше методично предварително определената задача — по толкова и толкова страници на ден — в едни и същи часове; и сравняваше тази задача с пръта на въжеиграча, тя го държеше изправен сред всекидневните неприятности, слабости, погрешни стъпки. Затова и считаше леността, безделието, в които — живееше от толкова седмици, като единствена причина за сърцебиенето, от което от време на време се задушаваше. Ако искаше да се излекува, беше достатъчно да се залови отново със своите големи изследвания.
Паскал с часове развиваше, обясняваше тези теории на Клотилд с трескав, пресилен възторг. Изглеждаше отново обзет от любовта си към науката, която до внезапната му страст към Клотилд поглъщаше изцяло живота му. Повтаряше й, че не може да остави делото си недовършено, че има още толкова много да прави, ако иска да го въздигне в траен паметник! Като че ли отново се бе загрижил за досиетата, отново отваряше големия шкаф по двадесет пъти на ден, сваляше ги от най-горния рафт, продължаваше да ги обогатява. Идеите му върху наследствеността бяха започнали да се променят, искаше му се всичко да прегледа отначало, всичко да преработи, да извлече от биологичната и социалната история на своя род обширен синтез, приложим в общи черти към цялото човечество. Наред с това се върна и към лечението със своите инжекции, за да го разшири: смътно замисляше нов вид терапия, основаваща се на една негова отдавнашна, неуточнена теория, породена от убеждението и опита му във връзка с благотворното укрепващо влияние на труда.
Сега, щом седнеше на работната си маса, започваше да се оплаква:
— Никога няма да достигнат годините, които са пред мен, животът е прекалено кратък!
Човек можеше да си помисли, че той вече няма право да губи нито час. Една сутрин Паскал внезапно вдигна глава и каза на другарката си, която седеше до него и преписваше някакъв ръкопис:
— Виж какво, Клотилд… Ако умра…
Тя се сепна, извика:
— Какво говориш!
— Чакай, изслушай ме: ако умра… веднага ще затвориш всички врати. Ще задържиш досиетата за себе си и само за себе си. А другите ми ръкописи ще ги събереш и ще ги предадеш на Рамон… Чуваш ли! Това е последната ми воля.
Но тя го прекъсна, отказа да слуша:
— Не! Не! Говориш глупости.
— Клотилд, закълни ми се, че ще задържиш досиетата и ще предадеш останалите ми книжа на Рамон.
Накрая тя се закле сериозно и със сълзи на очите. Той я бе прегърнал и също много развълнуван, я обсипваше с милувки, сякаш сърцето му отново се бе разтворило за нея. После се успокои, заговори за страховете си. Откакто се мъчеше да работи, тези страхове отново го бяха обзели, дебнеше, твърдеше, че Мартин се навъртала около шкафа. Нима не било възможно някой да се възползува от нейната сляпа набожност, да я накара да извърши една лоша постъпка, като я убеди, че с това ще спаси господаря си? Толкова бе страдал от такива подозрения! И пред заплахата на близката самота отново го обземаше мъката, терзанието на учения, преследван от близките си в собствения си дом, застрашен в самата си същина, в делото на своя мозък.
Една вечер, когато отново заговори по този въпрос с Клотилд, се изпусна и каза:
— Но помисли, когато ти няма да бъдеш тук…
Тя цялата пребледня и като видя, че Паскал се спира разтреперан, извика:
— О, учителю, учителю! Нима още мислиш за това ужасно нещо? По очите ти виждам, че криеш нещо, някаква мисъл, която не споделяш с мен… Но ти ще умреш, ако замина! И кой тогава ще остане тук, за да запази делото ти?
На него му се стори, че тя свиква с мисълта да замине. Намери сили да каже весело:
— Но нима мислиш, че ще се оставя да умра, без да те видя?… Та нали ще ти пиша, дявол да го вземе! Ти ще дойдеш да ми затвориш очите.
Тя се отпусна на един стол и се разрида.
— Господи! Възможно ли е? Ти искаш утре да не бъдем заедно, ние, които не се разделяме за минута, които живеем вечно прегърнати! Ах, ако детето бе дошло…
— Не ме осъждай! — остро я прекъсна той. — Ако детето бе дошло, ти никога нямаше да заминеш… Нима не виждаш, че съм стар и се презирам! С мен ти ще останеш бездетна, ще живееш с мъката, че не си напълно жена, не си майка! Върви си, аз вече не съм мъж!
Тя напразно се опитваше да го успокои.
— Не! Ясно ми е какво мислиш, сто пъти сме си го казвали: ако детето не е цел, любовта е просто една безполезна мръсотия… Онази вечер ти захвърли романа, който четеше, защото героите били потресени, че са създали дете, въобще не си представяли, че това може да им се случи, и се чудели как да се отърват от него… А пък аз, господи, как чаках дете от теб, как щях да го обичам!
От този ден Паскал сякаш още повече потъна в работа. Сега се случваше по четири-пет часа, по цели сутрини и следобеди да не вдигне глава. Пресилваше усърдието си, забраняваше да го прекъсват, дори една дума да му кажат. Но понякога, след като Клотилд излезеше от стаята на пръсти, за да даде някакво нареждане долу или да отскочи някъде по работа, той се оглеждаше крадешком, за да се увери, че я няма, после отпускаше глава на масата с израз на огромно изтощение. Това беше болезнена отмора от необикновеното усилие, което трябваше да си налага, когато я чувствуваше до себе си, за да седи пред масата и да не я вземе в обятията си, да я държи така с часове и да я целува полекичка. Ах, работата! Какъв пламенен зов отправяше той към нея, като към единствено убежище, в което се надяваше да потъне, да забрави! Но най-често не можеше да работи, трябваше да играе комедия, да се прави, че е вглъбен, седеше, вперил в някоя страница печалните си очи, които се премрежваха от сълзи, докато мисълта му агонизираше, замъглена, убягваща, винаги изпълнена със същия образ. Нима щеше да стане свидетел на безсилието на труда, той, който го смяташе за всесилен, единствен творец, разпоредник на света? Трябваше ли да захвърли работата, да се откаже от дейността, да се остави просто да живее, да люби случайни хубави жени? Или това, че ставаше неспособен да напише една страница, както бе неспособен да създаде едно дете, се дължеше само на старостта? Страхът от безсилието винаги го бе измъчвал. Докато седеше, опрял глава на масата, отпаднал, смазан от цялата си злочестина, той мечтаеше да е на тридесет години и всяка нощ да черпи от прегръдките на Клотилд сили за работата си на другия ден. И по бялата му брада потичаха сълзи. А ако я чуеше, че се качва, бързо се изправяше, хващаше перодръжката, та тя да го завари, както го бе оставила, вглъбен в дълбок размисъл, в който имаше само отчаяние и пустота.
Беше вече средата на септември, две безкрайни тягостни седмици бяха изминали, без да донесат никакво разрешение, когато една сутрин Клотилд видя с изумление, че баба й Фелисите пристига. Предишния ден Паскал я бе срещнал на улица Бан и както бе решен час по-скоро да се принесе в жертва, а не можеше да намери сили да скъса, колкото и да му бе противно, й се бе доверил и я бе замолил да дойде на другия ден. Тя тъкмо бе получила ново, напълно отчаяно и умоляващо писмо от Максим.
Старата госпожа Ругон най-напред обясни причината за посещението си:
— Да, аз съм, моя мила, и навярно се досещаш, че трябва да имам много сериозни съображения, за да стъпи кракът ми отново тук… Право да ти кажа, ти полудяваш, не мога да те оставя да си съсипваш бъдещето, без да ти поговоря за последен път.
И веднага прочете писмото на Максим с разчувствуван глас. Бил прикован в кресло, изглеждало, че е засегнат от бързо развиваща се и много болезнена атаксия. Затова искал окончателен отговор от сестра си, като още се надявал, че тя ще отиде при него, и треперел при мисълта, че може да му се наложи да търси
