както в дните, когато те упреквах, че си окачила тук всички химерични цветя от света на тайнственото.
И посочи с ръка стените, по които цъфтеше фантастичната градина на старите й пастели, несътворена флора, растяща в рая.
Но тя весело възрази:
— Прекалено красиви ли? Ние не можем да бъдем прекалено красиви! Уверявам те, аз така ни чувствувам, така ни виждам и сме такива… Ето, погледни, не е ли чиста действителност?
И тя взе старата Библия от петнадесети век, която беше до нея, и показа наивната гравюра на дърво.
— Нали виждаш, точно същото!
Той тихо се разсмя на това спокойно и необикновено твърдение.
— О, ти се смееш, спираш се на подробности в рисунъка. А трябва да проникнеш в духа… Погледни и другите гравюри, виж и тази колко е хубава! Ще нарисувам Аврам и Агар, ще нарисувам Рут и Вооз, всичките ще ги нарисувам, пророците и царете, на които скромни момичета, роднини и робини са отдавали младостта си. Всички са красиви и щастливи, нали виждаш?
Тогава те престанаха да се смеят и се наведоха над старинната Библия. Тънките й пръсти обръщаха страниците. Застанал зад нея, той бе заровил бялата си брада в русите й коси. Цяла я усещаше, цяла я вдъхваше. Бе сложил устни на нежния й тил, целуваше разцъфналата й младост. Докато наивните гравюри на дърво продължаваха да се нижат, от пожълтелите страници изникваше библейският свят, целият този свободен напор на една силна, жилава раса, чието дело щеше да завоюва света, тези мъже с никога неугасваща мъжественост, тези винаги зачеващи жени, това упорито и плодовито продължаване на рода сред престъпления, кръвосмешения, неподобаващи на възрастта и разума любовни отношения. Обзе го вълнение, безгранична благодарност, защото неговият блян се осъществяваше, неговата поклонница на любовта, неговата Ависага бе влязла в залязващия му живот, обновяваше го и го изпълваше с ухания.
После, без да я пуска от обятията си, много тихо й пошепна на ухото:
— О, твоята младост, твоята жадувана младост, която ме утолява!… Но нима и ти, която си толкова млада, не жадуваш за младост, как можа да приемеш един старец, стар като света?
Тя се сепна от удивление, обърна се и го погледна.
— Ти? Стар?… Какво говориш? Та ти си млад, по-млад си от мен!
И така се разсмя, че зъбите й блеснаха. Тогава и той се засмя, но още не напълно успокоен, настоя:
— Ти не ми отговори… Нима ти, която си толкова млада, не жадуваш за младост?
Тя го целуна по устните и каза също много тихо:
— Аз само за едно съм жадна и гладна: да бъда обичана, да бъда обичана повече от всичко, над всичко, така, както ти ме обичаш.
В деня, когато видя закованата на стената картина, Мартин я погледа мълчаливо, после се прекръсти. Не беше ясно дали й се бе привидял бог или дяволът. Няколко дена преди Великден предложи на Клотилд да отидат заедно на черква и тъй като девойката отказа, тя изостави за миг мълчаливата почтителност, към която сега се придържаше. От всички нови неща в къщата, които я учудваха, най-много я разстройваше внезапното неверие на младата и господарка. Затова си позволи да се върне към предишния си наставнически тон и да й се скара, както когато Клотилд бе малко момиченце и не искаше да си каже молитвата. Не се ли бояла вече от бога? Не се ли разтрепервала, като си помислела, че може вечно да ври в някой котел на ада?
Клотилд не можа да сдържи усмивката си.
— О, ада! Нали знаеш, адът никога не ме е тревожил особено… Но ти се лъжеш, като си мислиш, че съм загубила всяка вяра. Престанах да ходя на черква просто защото другояче се моля.
Мартин я гледаше със зяпнала уста, не можеше да разбере. Свършено бе, госпожицата се бе погубила. И вече никога не я повика да отиде с нея в „Сен Сатюрнен“. Само започна да се моли още по-усърдно, това й ставаше нещо като мания. Извън часовете, когато бе заета с домакинството, вече не я срещаха с вечния чорап, който плетеше дори когато ходеше. Щом имаше свободна минута, тичаше в черква и там потъваше в безкрайни молитви. Един ден старата госпожа Ругон, която не преставаше да дебне, я видя зад една колона, където я бе зърнала и преди час. Мартин се изчерви и се заизвинява като прислужница, хваната, че не си гледа работата.
— За господаря се молех.
Междувременно Паскал и Клотилд още повече разширяваха владенията си, всеки ден правеха все по- дълги разходки, сега излизаха от града из широкото поле. Един следобед на път за Сегиран минаха покрай обезлесените унили земи на някогашните вълшебни градини на Параду и се развълнуваха. Образът на Албин изникна пред тях24, Паскал сякаш отново я виждаше разцъфтяла като пролет. Навремето той, който още тогава си мислеше, че е много стар, и се отбиваше тук да се усмихне на девойчето, не можеше да си представи, че тя ще бъде мъртва от години, когато него животът ще го дари с такава пролет, ще изпълни залеза му с ухание. Клотилд почувствува, че видението минава между тях, и вдигна към него лице с отново пробудено желание за нежност. Тя беше Албин, вечната влюбена. Той я целуна по устните; не размениха нито дума, но по равните земи, засети с жито и овес, където преди се бе вълнувала чудната зеленина на Параду, мина тръпка.
Сега Паскал и Клотилд вървяха през сухо голо поле по скърцащия прах на пътищата. Обичаха тази жарка природа, тези земи, засадени с хилави бадеми и ниски маслини, тези хоризонти с лиси хълмове, по които тук-там столетни черни кипариси подчертаваха петната на белеещите се къщици. Беше като древен пейзаж, класически пейзаж, каквито са рисували художниците от старите школи, със сурови багри и уравновесени величествени линии. Насъбраният зной на ярките слънца, които векове бяха пекли това поле, проникваше в кръвта им и ги правеше по-живи, по-красиви; от неизменно синьото небе се лееше ясният пламък на безспирна страст. Донякъде защитена от чадърчето си, Клотилд блажено се къпеше в светлина и разцъфтяваше като растение на слънце; а подмладен, Паскал усещаше как в него отново се надигат жизнени сили като порой от мъжествена радост.
Разходката до Сегиран бе предложил докторът, защото бе научил от леля Дийодоне за предстоящата женитба на Софи с едно съседско момче, което работеше в мелницата, и искаше да види дали всички в малкия чифлик са здрави и щастливи. Щом навлязоха в алеята с високи зелени дъбове, почувствуваха приятна отморяваща прохлада. От двете им страни струяха непресъхващи извори, които бяха отгледали тези големи сенки. После, като да стигнат до къщата на табака, попаднаха тъкмо на влюбените: до кладенеца Софи и нейният мелничар се целуваха в устата, защото преди малко лелята бе отишла да пере зад върбалака край Виорн. Двамата млади почервеняха от срам. Но като видяха, че докторът и спътницата му се смеят добродушно, се успокоиха, казаха им, че сватбата ще стане на Еньовден, че имало толкова още да чакат, но все някак щели да я дочакат. Софи положително бе още повече заякнала, разхубавена: избавила се бе от наследствената болест, бе раснала здрава като дърветата, с нозе в оросяваната от изворите трева и гологлава под яркото слънце. Ах, каква жизненост вдъхваше това огромно пламенно небе на живите същества, на цялата природа! Софи си имаше само една мъка: очите й плувнаха в сълзи, готови да потекат, когато заговори за брат си Валантен. Може би нямало да изкара и седмица. Миналия ден й казали: бил загубен. Докторът също очакваше всеки час неизбежната развръзка, но я поизлъга, за да я утеши. От Сегиран двамата с Клотилд поеха към Пласан. Умилението от това щастие на здрави влюбени, пронизано от тръпката пред смъртта, все повече забавяше крачките им.
В стария квартал една жена, която Паскал лекуваше, му каза, че Валантен току-що е починал. Наложило се две съседки да отведат Гирод, която се била вкопчила в сина си и крещяла, била като луда. Той остави Клотилд пред вратата и влезе. Най-после мълчаливо тръгнаха за Сулейад. Сега, откакто бе подновил посещенията си при болни, Паскал сякаш ги правеше от професионален дълг и вече не хвалеше чудотворното си лечение. В случая с Валантен той впрочем се изненадваше, че смъртта се беше толкова забавила, и бе убеден, че е продължил с една година живота на младежа. Въпреки необикновените резултати, които получаваше, знаеше отлично, че смъртта ще си остане неизбежна, пълновластна. Все пак отстъплението, което й бе наложил за няколко месеца, би трябвало да го ласкае, да облекчи още кървящото му съжаление, че неволно е съкратил с няколко месеца живота на Лафуас. Но това сякаш не му помагаше; угрижена бръчка дълбаеше челото му и когато стигнаха в усамотения си дом. Но там го очакваше ново вълнение: вън, под яворите, очевидно поканен да почака от Мартин, седеше Сартьор, шапкарският
