винаги отиваха да потънат в забрава, беше кътчето с яворите, чиято гъста сянка по това време приличаше на нежнозелена дантела. Тук чемширените бордюри на отдавна изчезналата френска градина бяха станали огромни и образуваха нещо като лабиринт, из който те винаги се объркваха. И им се струваше, че непрестанният чист трепетен глас на струйката вода от чешмата пее в сърцата им. Седяха край зеленясалия басейн, докато здрачът се спуснеше, постепенно потъваха в мрак под дърветата, със сплетени ръце и слети устни, а водата, която вече не се виждаше, нижеше до безкрай една и съща флейтена нотка.
До средата на май Паскал и Клотилд се затвориха така, без дори да прекрачат прага на своето убежище. Една сутрин, докато Клотилд още се излежаваше, той изчезна: сетил се бе, че е рожденият й ден. Като се върна след един час, я намери още в леглото сред красив безпорядък, с голи ръце, голи рамене; сложи на ушите й два брилянта, които бе изтичал да купи. Тя обожаваше бижутата; остана изненадана и очарована, реши, че няма да става — толкова се хареса, както беше разсъблечена, с двете звезди, които блестяха от двете страни на лицето й. Оттогава не минаваше седмица той да не се измъкне по един-два пъти, сутрин, за да й донесе подарък. И най-малкият повод му стигаше — някакъв празник, някое желание, просто някоя радост. Използуваше дните, когато я обхващаше леност, успяваше да се върне, преди да е станала, и я окичваше още в леглото. Така едно след друго й подари пръстени, гривни, огърлица, една тънка диадема. Наизваждаше и другите скъпоценности и сред смехове се забавляваше да й ги поставя. Както седеше в леглото, облегната на възглавницата, отрупана със злато, със златната лента в косите, със злато по голите ръце, злато по голите гърди, цялата гола и божествена, обсипана със злато и скъпоценни камъни, Клотилд заприличваше на идол. Беше прелестна в задоволената си женска суета, оставяше се той да я обожава на колене, чувствуваше, че това е просто една екзалтирана проява на любов. Все пак започна да му се поскарва, да му прави благоразумни упреци, защото всъщност всички тези подаръци, които тя трябваше след това да прибира в чекмедже, които никога не носеше, тъй като никъде не ходеше, ставаха безсмислени след миговете на задоволство и благодарност, които им доставяха със своята новост. Но той не я слушаше, обзела го беше истинска лудост да дарява, не можеше да устои на желанието да купи някой предмет, щом му минеше през ума да й го подари. Това бе щедрост на сърцето, властна нужда да й докаже, че непрекъснато мисли само за нея, гордост да я вижда най-великолепна, най-щастлива, най-желана, а и някакво още по-дълбоко чувство, всеотдайност, която го караше за нея да се лиши от всичко, нищо да не си остави от парите, от плътта, от живота си. И колко голяма беше радостта му, когато му се стореше, че наистина й е доставил удоволствие, когато, цяла заруменяла, тя се хвърляше на врата му и го обсипваше с целувки, за да му благодари. След скъпоценностите започна да й носи рокли, платове, тоалетни принадлежности. Стаята започваше да се задръства, чекмеджетата бяха препълнени.
Една сутрин тя се разсърди: беше й донесъл нов пръстен.
— Но защо, като не ги нося! И погледни! Ако всичките си ги сложа, ще ми покрият целите пръсти… Моля ти се, бъди разумен!
Той остана смутен.
— Значи не съм ти доставял радост?
И тя трябваше да го прегърне и да му се закълне със сълзи на очите, че е безкрайно щастлива. Той проявяваше такава добрина, правеше всичко за нея! Същата сутрин Паскал се осмели да заговори, че ще поднови стаята й, ще облепи стените с плат, ще сложи килим, но тя отново го спря:
— О, не, моля ти се, недей!… Не пипай старата ми стая, тя е пълна със спомени, там съм израснала, там се обичаме. Ще ми се струва, че вече не сме у дома си.
Упоритото мълчание на Мартин осъждаше тези прекалени и излишни разходи. Тя бе започнала да се държи по-отчуждено, сякаш при новосъздалото се положение от икономка и приятелка отново се бе превърнала в обикновена прислужница. Промяната се чувствуваше най-вече в отношението й към Клотилд, сякаш тя беше млада дама, господарка, на която дължеше не толкова обич, колкото подчинение. Когато влизаше в спалнята, когато поднасяше закуската на двамата в леглото, лицето й неизменно изразяваше примирено покорство, вечно обожание към нейния господар, безразличие към всичко останало. Все пак две-три сутрини се появи съкрушена, с подпухнали от плач очи, не искаше да отговаря пряко на въпросите, казваше, че й нямало нищо, че била понастинала. А за подаръците, които се трупаха в чекмеджетата, не споменаваше, дори сякаш не ги виждаше, бършеше ги, подреждаше ги, без нито дума на възхищение или упрек. Само че от цялата си душа се бунтуваше против това безумно разсипничество, което главата й в никакъв случай не можеше да побере. И протестираше по свой начин: взе да прекалява с пестенето, намали разходите за домакинството, толкова точно си правеше сметка за всичко, че успяваше да икономисва и от най-дребните неща. Например съкрати една трета от млякото и поднасяше десерти само в неделя. Паскал и Клотилд не смееха да се оплакват, само се шегуваха с нейното скъперничество, когато бяха сами, разказваха си случаи, които от десет години ги забавляваха — как като слагала масло на зеленчуци, после ги тръскала в цедка, та да им прибере маслото. Но това тримесечие тя пожела да й се прегледат сметките. Обикновено всеки три месеца ходеше да взема хиляда и петстотинте франка рента от нотариуса Грангийо и разполагаше с тях по свое усмотрение, като отбелязваше покупките в един тефтер, който докторът от години бе престанал да проверява. Сега го донесе, настоя той да му хвърли един поглед. Паскал се възпротиви, каза, че всичко е наред.
— Само че този път успях да спестя малко пари. Да, триста франка… Ето ги…
Той я гледаше смаяно. Обикновено Мартин едва свързваше двата края. По какво чудо на скъперничеството бе успяла да скъта подобна сума? Накрая Паскал се разсмя.
— Ах, милата ми Мартин, значи затова ядохме толкова картофи! Вие сте рядка спестовница, но все пак ни глезете малко повече.
Този мек упрек я нарани толкова дълбоко, че тя най-после не можа да сдържи един намек за неговото разточителство:
— Ами, господарю, човек като хвърля, от една страна, толкова пари на вятъра, от друга страна, трябва много да внимава.
Той разбра и не се разсърди, напротив, стана му забавно.
— Ах, ах! Сега май вие ми преглеждате сметките! Но знаете ли, Мартин, че и аз си имам спестени парици, които спят?
Говореше за хонорарите, които понякога все още получаваше и пускаше в едно чекмедже на малкото бюро. Така повече от шестнадесет години му се събираха по около четири хиляди франка годишно и това щеше вече да представлява едно малко богатство в злато и банкноти, ако не вземаше от него при нужда и без сметка доста големи суми за своите опити и прищевки. Парите за всички подаръци идваха от това чекмедже, сега Паскал непрекъснато го отваряше. Впрочем той го смяташе неизчерпаемо, беше свикнал да взема колкото му е необходимо и не си представяше, че може да го види празно.
— Е, всеки има право да се поразпусне със спестените си пари — весело добави той. — И тъй като вие, Мартин, ходите у нотариуса за рентата ми, отлично знаете, че тя поне ми е сигурна.
Тогава тя каза с посърналия глас на скъперниците, преследвани от кошмарния страх от едно винаги възможно разорение:
— Ами ако пропадне?
Паскал я загледа смаяно, не отговори, само сви рамене, защото възможността за подобно нещастие въобще не му минаваше през ума. Помисли си, че скъперничеството й е замаяло главата, а вечерта се смяха с Клотилд, припомняйки си тази сцена.
В Пласан подаръците също станаха повод за безкрайни клюки. Онова, което ставаше в Сулейад, се бе разчуло, слухът за този толкова необичаен и пламенен любовен пожар кой знае как бе прехвърлил стените, вероятно благодарение на силата, наречена споделяне, която подхранва винаги будното любопитство на малките градчета. Прислужницата положително не говореше, но може би самият й вид казваше достатъчно. Така или иначе, се носеха приказки, хората навярно бяха дебнали двамата влюбени през оградата. Накрая бе започнала историята с подаръците и бе потвърдила всичко, утежнила бе всичко. Когато рано сутрин докторът обикаляше улиците и влизаше в бижутериите, в галантериите, в модните къщи, от прозорците вперени в него очи го наблюдаваха, следяха и най-дребните му покупки, а вечерта целият град вече знаеше, че пак е подарил фуларено шалче, ризи с дантели, гривна със сапфири. Работата замирисваше на скандал: чичото развращаваше племенницата си, вършеше за нея лудости като младеж, кичеше я като Богородица. Започнаха да се носят най-необикновени слухове, а хората, като минаваха край Сулейад, сочеха къщата с пръст.
