жена:
— Ще дойде… Нали правим всичко за това, защо мислиш, че няма да дойде?
Паскал не отвърна веднага. Тя го почувствува как застива в прегръдките й от съжаление и съмнение. После прошепна с тъга:
— Не, не! Късно е… Помисли за моята възраст, мила!
— Но ти си млад! — поривисто и страстно извика тя отново, като го обсипваше с целувки, за да го сгрее.
Това ги разсмя. И заспаха така прегърнати: той лежеше по гръб и я притискаше с лявата си ръка, а тя бе сложила глава на гърдите му и целият го бе обхванала с гъвкавото си стройно тяло; разпилените й руси коси се смесваха с неговата бяла брада. Сунамитката дремеше, с лице върху сърцето на своя цар. И сред тишината, в голямата тъмна, толкова нежна към любовта им стая вече се долавяше само кротко дишане.
IX
Така доктор Паскал продължи да посещава болните си в града и близките села. И почти винаги ходеше под ръка с Клотилд, която влизаше с него у бедняците.
Но както тихичко й бе признал една нощ, сега вече той ги навестяваше, за да ги облекчава и успокоява. Още навремето започна да практикува с неохота, когато почувствува безсмислието на терапевтиката. Импиризмът го отчайваше. След като медицината не беше експериментална наука, а изкуство, той изпитваше тревога пред безкрайното усложняване на болестта и на лечението според болния. Предписанията се променяха заедно с хипотезите: колко ли хора бяха убили изоставените днес методи! Усетът на лекаря беше всичко, лечителят се превръщаше в даровит гадател, действуваше опипом, налучкваше лечението, доколкото имаше талант. И това обясняваше защо след дванадесетина години практика той почти бе изоставил клиентелата си и се бе заловил с чиста наука. После неговите големи изследвания върху наследствеността временно му бяха възвърнали надеждата да помага, да лекува със своите подкожни инжекции и лекарската практика отново го увлече до деня, когато вярата му в живота, която го насърчаваше да подпомага неговото действие, като укрепва жизнените сили, още повече се разшири и той стигна до едно по-висше убеждение — че животът сам се грижи за себе си и е единствен източник на здраве и сила. И ведро усмихнат, продължи посещенията си вече само при болни, които на всяка цена искаха той да ги лекува и се чувствуваха облекчени като по чудо дори когато им слагаше инжекции с чиста вода.
Сега Клотилд понякога си позволяваше да се шегува с това негово лечение. Дълбоко в душата си тя си беше все така увлечена по тайнственото и казваше весело, че щом той прави чудеса, значи има у себе си някаква сила, истински Господ Бог! Но тогава той се закачаше с нея, отговаряше й, че посещенията на двама им имали целебно свойство, разправяше, че вече никого не може да излекува, като я няма, всъщност тя носела полъха на отвъдното, непознатата необходима сила. Затова богатите хора, охолните граждани, у които тя не си позволявала да влиза, продължавали да стенат и той с нищо не можел да ги облекчи. Тази нежна препирня ги забавляваше и те всеки ден потегляха сякаш към нови открития, а у болните си разменяха съучастнически погледи, пълни с добрина. И колко бяха щастливи, когато смятаха, че са победили това мръсно страдание, което ги бунтуваше, против което единствено още щяха да се борят! Чувствуваха се божествено възнаградени, когато виждаха студената пот да пресъхва, стоновете да стихват, мъртвешките лица да се оживяват. Вярно беше: тяхната любов, която навсякъде носеха със себе си, успокояваше една частица от страдащото човечество.
— Да умре човек, не е нищо — често казваше Паскал. — Но да страда!… Защо? Това е отвратително и нелепо!
Един следобед докторът и Клотилд трябваше да посетят един болен в селцето Сент Март и за да не морят Боном, решиха да вземат влака, който идваше от Тюлет. Сент Март беше първата спирка в противоположна посока, към Марсилия. На гарата имаха една странна среща. Когато влакът пристигна, те се спуснаха, отвориха вратата на едно купе, понеже помислиха, че е празно. От него слезе старата госпожа Ругон, която вече не им говореше. Скочи леко от влака въпреки възрастта си и си тръгна скована, много достойна.
— Днес е първи юли — каза Клотилд, когато влакът потегли. — Баба се връща от Тюлет, била е при леля Дид… Видя ли как ме погледна?
Паскал всъщност беше доволен, че майка му им се сърди, защото това го освобождаваше от нейните посещения, които винаги го разстройваха.
— Нищо — просто каза той, — когато хората не се разбират, по-добре да не се срещат.
Но Клотилд изглеждаше огорчена и замислена. След малко каза полугласно:
— Стори ми се променена, бледа…, И забеляза ли? Тя обикновено толкова се грижи за външността си, а сега беше само с една ръкавица, на дясната ръка, зелена ръкавица… Не знам защо, но ми се сви сърцето.
Това смути и Паскал. Той махна неопределено с ръка. Естествено, и майка му щеше да остарее като всички хора. Още прекалено буйствуваше, прекалено се увличаше. И той разказа, че имала намерение да завещае имуществото си на Пласан, за да се построи приют на името на Ругонови. Двамата бяха започнали отново да се усмихват, когато Паскал извика:
— Ама и ние ще ходим в Тюлет утре при нашите болни. И нали обещах да заведа Шарл у чичо Макар.
Този ден Фелисите действително се връщаше от Тюлет, където ходеше редовно всеки месец на първи, да се осведомява за състоянието на леля Дид. От години страстно се интересуваше от здравето на лудата, беше потресена, че още живее, ядосваше се, че упорствува да живее като изключение от общото правило, като истинско чудо на дълголетието. Как щеше да си отдъхне Фелисите, след като някое прекрасно утро погребеше тази неудобна свидетелка на миналото, този призрак на очакваното изкупление, който възкресяваше всички ужаси на рода! Толкова хора си бяха отишли, а тя, безумната, запазила само искрица живот в очите си, изглеждаше забравена от смъртта. Фелисите и този ден я бе заварила в креслото й, суха, изправена, неизменна. Както казваше болногледачката й, вече нямало никаква причина да умре. Беше на сто и пет години.
Фелисите излезе от лудницата възмутена. Сети се за чичо Макар. И той й пречеше, продължаваше да живее с непоносимо упорство! Въпреки че беше на осемдесет и четири години, само три години по-възрастен от нея, струваше й се, че е смешно стар, че надхвърля всички допустими граници. И то човек, който живееше в разврат и от шестдесет години всяка вечер се напиваше до смърт! Благоразумните, въздържаните си отиваха, а той цъфтеше и добруваше, пращеше от здраве и жизнерадост. Навремето, когато се бе настанил в Тюлет, тя взе да му праща вино, ликьори, ракии с тайната надежда да отърве рода от един наистина мръсен безобразник, от когото можеха да очакват само неприятности и срам. Но скоро забеляза, че всичкият този алкохол не само не го убива, ами сякаш го държи здрав и бодър, червендалест, насмешлив. И прекрати подаръците: той дори дебелееше от отровата, на която бе възлагала надежди. Оттогава й остана страшно озлобление към него и бе готова да го убие всеки път, когато го видеше, но не й достигаше смелост. Стъпил все по-здраво на пиянските си крака, Макар й се хилеше право в лицето, понеже знаеше, че тя го чака да умре, и ликуваше, че не й доставя удоволствието да погребе заедно с него мръсните дела, кръвта и калта от двете завоевания на Пласан.
— Както виждате, Фелисите — често казваше той със зловещия си подигравателен смях, — стоя тук, за да пазя нашата майка, и в деня, когато решим и двамата да умрем, то ще бъде само от любезност към вас, да, просто за да ви спестим труда да идвате да ни навестявате всеки месец от чиста добросърдечност.
Обикновено, за да си спести още едно разочарование, тя дори не се отбиваше у чичото, за него я осведомяваха в лудницата. Но този път, като научи, че той необикновено се е запил, от половин месец не изтрезнява и вероятно е толкова пиян, че не излиза от къщи, бе обзета от любопитство сама да види до какво състояние се е докарал. И на път за гарата се отби у чичото.
Беше чуден летен ден, горещ, сияен. Отляво и отдясно на тесния път, по който вървеше, Фелисите гледаше нивите, цялата тази тлъста земя, която Макар навремето ги бе принудил да му подарят, за да си осигурят на тази цена неговото мълчание и прилично поведение. Огряна от слънце, къщата с розови
