умислена на леглото. Както беше само по една тясна нощница, изглеждаше сякаш още по-тъничка; имаше източени крака, стройно силно тяло, кръгли гърди, заоблен врат, закръглени гъвкави ръце; а тилът, прелестните й рамене бяха като чисто мляко, като бяла, безкрайно нежна лъскава коприна. Дълго време в онази възраст между дванадесет и осемнадесет години тя беше някак прекалено висока, несъразмерна, катереше се по дърветата като момче. После с безполовото хлапе бе излязло изящно, чаровно и обичливо същество.
Със зареяни очи Клотилд продължаваше да гледа стените на стаята. Макар къщата да беше строена през миналия век, навярно бе ремонтирана по време на Първата империя, защото шарките на старите басмени тапет представяха сфинксове сред венци от дъбови листа. На времето яркочервена, басмата бе станала розова, с някакъв неопределен розов цвят, който биеше на оранжев; Завесите на двата прозореца и на леглото бяха също заварени, но тъй като се бе наложило да се дават на почистване, бяха още по- избледнели. И този повехнал, нежнопурпурен цвят, този цвят като на зора, беше наистина прелестен. Колкото до леглото, някога покрито със същата басма, то така се бе разкапало от старост, че бе заменено с друго легло в стил ампир, взето от друг стая, ниско и много широко, от масивен махагон, с медни орнаменти и четири ъглови колони, също украсени със сфинксове, подобни на шарките на тапетите. Впрочем и останалите мебели бяха в този стил: гардероб с масивна врати и колонки, скрин с мраморен плот, обрамчен с меден бордюр, внушително висока тоалетка, шезлонг и прави крачета, столове с прави гърбове във формата на лира. Но едно юрганче, с лице от стара копринена пола от времето на Луи XV, развеселяваше тържественото легло, което заемаше средата на стената срещу прозореца; куп възглавници правеха мек коравия шезлонг, имаше две етажерки и маса, също украсени с покривки от стара коприна, тъкана на цветчета, намерена в един, стенен шкаф.
Най-после Клотилд си обу чорапите, облече пеньоар от бяло пике, придърпа с крака сивите си платнени пантофки и изтича в умивалнята си, стая с прозорец към задната фасада. В това помещение тя бе поискала да сложат прости басмени тапети слонова кост на сини черти и само лакирани чамови мебели: тоалетка, два шкафа, столове. Тук обаче у Клотилд проличаваше някакво естествено, тънко, много женствено кокетство. То бе расло в нея едновременно с красотата й. Упоритата, момчешката й страна още се проявяваше понякога у девойката, превърнала се в покорна, нежна жена, жена, която обича да бъде обичана. Истината бе, че тя се беше развивала свободно, бяха я научили само да чете и да пише, после, помагайки на чичо си, сама бе придобила доста голяма образованост. Но между тях не бе имало никакъв уговорен план, тя просто се бе увлякла по естествените науки и те й бяха изяснили всичко в отношенията между мъжа и жената. А си беше запазила девическото целомъдрие, като недокоснат плод, вероятно благодарение на някакво неосъзнато благоговейно очакване на любовта, дълбоко женско чувство, което я караше да пази отдаването на цялото си същество, сливането, за човека, когото щеше да обикне.
Тя вдигна косите си, изми се обилно, с много вода; после нетърпението й надделя, тя се върна в стаята си, полека отвори вратата към голямата всекидневна и я прекоси безшумно на пръсти. Капаците бяха още затворени, но Клотилд виждаше колкото да не се блъска в мебелите. Когато стигна до вратата на доктора, се наведе, сдържайки дъха си. Беше ли станал? Какво правеше? Ясно го чу как ходи нагоре-надолу, навярно се обличаше. Тя никога не влизаше в тази стая, защото чичо й предпочиташе тайно да се занимава с известни свои изследвания и я държеше винаги затворена като светилище. Разтревожи се да не би той да бутне вратата и да я завари. И се смути: гордостта й се бунтуваше, а й се искаше да покаже покорството си. За миг желанието й да се придобри с него стана толкова силно, че бе готова да почука. После, понеже чу, че стъпките му се приближават, побягна като луда.
До осем часа Клотилд не можа да си намери място от растящо нетърпение. Всяка минута поглеждаше часовника на камината в стаята й, позлатен бронзов часовник в стил ампир с фигури: облегнат на крайпътен камък, един усмихнат Амур съзерцаваше заспалото Време. Обикновено в осем часа Клотилд слизаше да закуси с доктора в трапезарията. Междувременно се зае грижливо с тоалета си, среса се, обу се, сложи си бяла ленена рокля на червени точки. После, тъй като трябваше да убие още четвърт час, задоволи едно свое отдавнашно желание седна да пришие дантелка, имитация на шантийн, на работната си престилка, черната престилка, която започваше да й се струва прекалено момчешка, недостатъчно женствена. Но тъй като осем часът изби, остави работата си и бързо слезе.
— Сама ще закусвате — каза спокойно Мартин в трапезарията.
— Как така?
— Ами господарят ме повика и аз му подадох едно яйце през вратата. Ето го, пак чука, пак цеди. Няма да го видим преди обед.
Клотилд се стресна, страните й пребледняха. Изпи млякото си права, взе си хлебчето и отиде след прислужницата в кухнята. Освен трапезарията и кухнята, на долния етаж имаше само един някогашен салон, където сега държаха картофите. Навремето, докато докторът още приемаше пациенти, там беше неговият кабинет; но от години вече бюрото и креслото бяха качени в спалнята му. Оставаше още една стаичка, в която се влизаше от кухнята — спалнята на старата прислужница, много чиста, мебелирана с орехов скрин и монашеско легло с бели завеси.
— Мислиш, че пак е започнал да прави лекарството ли? — попита Клотилд.
— Ей богу, само това може да бъде. Нали знаете, че като го прихване, ни яде, ни пие.
Тогава девойката изрази цялата си досада с един тих стон:
— Ох, боже мой! Боже мой!
И след като Мартин тръгна да оправи стаята й, взе си чадърче от закачалката във вестибюла и отиде да изяде хлебчето в градината; беше отчаяна, не знаеше как да запълни времето си до обед.
Преди около седемнадесет години доктор Паскал реши да напусне къщата си в новия град и купи Сулейад за двадесетина хиляди франка. Искаше да живее по-усамотено и да даде повече простор, повече радост на момиченцето, което брат му малко преди това му бе изпратил. Сулейад се намираше при вратите на града, на едно плато, което господствуваше над равнината. Някога това беше доста голямо имение, но обширните му земи се бяха свели до по-малко от два хектара, тъй като една след друга се бяха разпродали, а строежът на железопътната линия бе отнел и последните му ниви. Самата къща беше полуразрушена от пожар и бе останало само едно от двете й крила, четвъртита сграда с четири ската, както казват в Прованс, с пет прозореца на фасадата и покрив от големи розови керемиди. И доктор Паскал, който я бе купил мебелирана, се бе задоволил да я демонтира и да доизгради градинската стена, за да се чувствува спокоен у дома си.
Клотилд страстно обичаше това усамотено място, това тясно царство, което можеше да се обиколи за десет минути и все пак пазеше кътчета от миналото си величие. Но тази сутрин бе донесла в него своя гняв. За миг походи по терасата, в двата края на която растяха стогодишни кипариси, две огромни тъмни свещи, които се виждаха от три левги. После склонът се спускаше до железопътната линия; каменни зидове задържаха червената пръст, но и последните лози бяха умрели и по тези своего рода великански стъпала бяха останали само редове хилави маслини и бадеми с рехави листа. Горещината вече беше потискаща. Клотилд погледа гущерчетата, които пробягваха по разединените плочи между рошавите китки каперси.
После, сякаш раздразнена от широкия хоризонт, преноси плодната и зеленчуковата градина, които Мартин упорствуваше да гледа въпреки възрастта си, като викаше човек да й помага само за тежката работа два пъти седмично, и се изкачи до боровата горичка вдясно, едничка оцеляла от великолепните лесове, които навремето бяха покривали цялото плато. Но и тук се почувствува притеснена: сухите иглици скриптяха под стъпките й, клоните излъчваха смолиста задуха. И пое покрай каменната ограда, мина през градинската врата, от която се излизаше на пътя за Фьонуйер, на пет минути от първите същи на Пласан, и най-сетне стигна до хармана, огромен харман с двадесет метра радиус, достатъчен, за да покаже колко голямо е било някогашното имение. Ах, този древен харман с настилка от кръгли камъни, останала сякаш от римско време, тази своего рода широка еспланада, обрасла с ниска, суха, златиста трева като дебел вълнен килим! Какви чудни игри бе играла като дете на него, как бе тичала, как се бе търкаляла, как бе лежала с часове по гръб, когато се раждат звездите по дълбокото безкрайно небе!
Отвори отново чадърчето и прекоси хармана бавно. Сега се озова вляво от терасата, обиколила бе цялото имение. Така че се върна зад къщата под огромните явори, които хвърляха гъста сянка. Към тях гледаха двата прозореца на стаята на доктора. И тя вдигна очи, защото бе дошла тук, водена от внезапната надежда най-после да го види. Но прозорците бяха затворени и това я нарани като някаква суровост спрямо
