ново откритие; и ако не можеше да се възпре да прави изводи поради нуждата на човешкия разум да стига до заключения, той все пак притежаваше достатъчно духовна широта, за да остави проблема открит. Така, тръгвайки от гемулите на Дарвин, от неговата пангенеза, той бе минал през категориите на Галтън и бе стигнал до перигенезата на Хекел.8 После бе предугадил теорията, която по-късно се наложи с Вайсман9: спрял се бе на мисълта за някаква извънредно фина и сложна субстанция, зародишната плазма, част от която винаги остава в запас у всяко ново същество и по такъв начин се предава неизменна и ненакърнена от поколение на поколение. Струваше му се, че това обяснява всичко; но каква бездънна тайна все още криеха неизброимите прилики, предавани от сперматозоида и яйцеклетката, в които човешкото око нищо не различава дори при увеличението на най-силен микроскоп! И той очакваше някой ден теорията му да се провали, тя го задоволяваше само като временно обяснение, приемливо при настоящото състояние на въпроса, но му се струваше, че при непрекъснатото изследване върху живота неговият истински източник, избликването му винаги ще ни убягва.
Ах, тази наследственост! Повод за какви безкрайни размисли беше тя за него! Нима неочакваното, удивителното не беше, че приликата между родители и деца не е пълна, математическа? За своето семейство отначало той бе съставил родословно дърво въз основа на логиката и в това родословно дърво от поколение на поколение влиянието на родителите се разпределяше равномерно: делът на бащата и делът на майката. Но живата действителност почти при всеки отделен случай опровергаваше теорията. Вместо да бъде прилика, наследствеността беше само стремеж към прилика, спъван от обстоятелствата и средата. И той бе стигнал до онова, което наричаше хипотеза за деградацията на клетките. Животът е само движение и тъй като наследствеността е предадено движение, при своето размножаване клетките се блъскат, притискат, наместват, като всяка проявява наследствения стремеж; така че ако по време на тази борба по- слабите клетки загиват, при крайния резултат се наблюдават значителни смущения, напълно различни органи. Не беше ли това причината за вродеността, непрекъснатата изобретателност на природата, която иначе му се струваше неприемлива? И нима това, че той беше толкова различен от родителите си, не бе просто следствие на подобни случайности или на скритата наследственост, в която по едно време бе повярвал? Та нали корените на всяко родословно дърво проникват дълбоко в човечеството до първия човек? Затова не бива да се тръгва от един-единствен родоначалник, винаги е възможно дадена прилика да идва от някой по-стар, неизвестен прародител. Все пак той се съмняваше в атавизма и въпреки поразителния пример, почерпан от своето собствено семейство, беше на мнение, че след две-три поколения приликата трябва да изчезне вследствие на злополучните случайности, на различните намеси, на хилядите възможни комбинации. Така че бе налице едно постоянно развитие, непрекъснато видоизменение на този предаван стремеж, на тази предавана сила, на този тласък, който вдъхва живот на материята и всъщност е целият живот. И се пораждаха множество въпроси. Съществуваше ли с течение на времето някакъв физически и духовен прогрес? Развиваше ли се мозъкът под влияние на растящите знания? Можеше ли за в бъдеще да се очаква, че количеството разум и щастие ще се увеличи? Освен това имаше частни проблеми, между другото един, чиято загадка дълго го бе дразнила: как се зачева момче, как се зачева момиче? Ще успеем ли някога да предвиждаме научно пола на детето, или поне да го обясним? По този въпрос той бе написал една много любопитна статия, претъпкана с факти, но в заключението все пак признаваше, че и най-упоритите изследвания са го оставили в пълно неведение.
Вярно е, че проблемите на наследствеността го увличаха така тъкмо защото тя си оставаше неясна, необозрима и непроницаема, като всички още сричащи науки, в които господствува въображението. Най- после едно продължително проучване, което бе направил върху предаването на туберкулозата по наследство, неотдавна бе разбудило разколебаната му вяра на лекар лечител, внушило му бе благородната и безумна надежда да възроди човечеството.
Всъщност доктор Паскал имаше само една вяра: вярата в живота. За него животът беше единствената божествена изява. Животът беше бог, великият двигател, душата на вселената. А животът нямаше друго оръдие освен наследствеността — наследствеността създаваше света; така че ако човек можеше да я опознае, да я овладее и да се разпорежда с нея, би създал свят по свое желание. У него, който отблизо бе видял болестта, страданието и смъртта, се събуждаше войнствуващо състрадание на лекар. Ах, ако хората престанеха да боледуват, престанеха да страдат, ако умираха колкото се може по-малко! В мечтите си той стигаше до мисълта, че човек може да ускори настъпването на всеобщото щастие, на бъдещото съвършено и блажено общество, като се намеси, като осигури здраве на всички. Когато всички бъдат здрави, силни, умни, ще има само един издигнат, безкрайно мъдър и щастлив народ. Нима в Индия не превръщаха за седем поколения судрата в браман, издигайки по такъв експериментален начин последния клетник до най- завършения човешки тип? И тъй като при своето изследване върху туберкулозата бе стигнал до заключението, че не е наследствена, но че всяко дете на туберкулозен носи дегенерирала почва, в която туберкулозата се развива с изключителна лекота, вече мислеше само как да обогати тази изтощена от наследствеността почва, за да й даде сили да устоява на разрушителните паразити или по-скоро ферменти, които той подозираше, че съществуват в организма, дълго преди да възникне теорията за микробите. Как да се дадат сили — там беше целият въпрос; а да се дадат сили, означаваше да се даде воля, да се разшири умът, като се заякчат всички органи.
Приблизително по това време доктор Паскал бе прочел някаква стара медицинска книга от XV век и бе останал силно поразен от един лек, наречен „лек на съответствията“. За да се възстанови някой болен орган, било достатъчно да се вземе от овца или вол същият орган, но здрав, да се свари и отварата да се даде на болния. Теорията беше, че подобното се лекува чрез подобното, и както се казваше в древния труд, методът бил особено успешен при болестите на черния дроб, излекуваните били безброй. И въображението на доктора заработи. Защо да не опита? Щом искаше да бъде възстановена дегенериралата наследственост, при която нервната субстанция е намаляла, трябваше да се достави нормална, здрава нервна субстанция. Само че методът с отварата му се стори детински и той намисли да стрие в хаван овчи главен и малък мозък, като го разрежда с дестилирана вода, да го остави да се утаи, да прецеди така получената течност и да я смеси с малага. Опита върху някои болни лекарството си, но не получи забележими резултати. И тъкмо започваше да се отчайва, когато един ден вдъхновението му дойде неочаквано, докато слагаше морфинова инжекция с малката спринцовка „Праваз“10 на една жена с чернодробна криза: защо да не опита да впръсква подкожно мозъчна течност? И щом се върна, веднага експериментира върху себе си: сложи си инжекция в кръста и продължи така сутрин и вечер. Първите дози от един грам не дадоха резултат. Но след като удвои и утрои дозата, една сутрин като стана, установи с възхищение, че усеща краката си така, сякаш беше на двадесет години. По този начин стигна до пет грама и започна да диша по-дълбоко, работеше с по-ясно съзнание, с лекота, която бе изгубил от години. Пращеше от здраве, от жизнерадост. Оттогава, след като поръча в Париж да му изработят петграмова спринцовка, остана изненадай от благоприятните резултати, които постигаше със своите болни, изправяше ги на крака за няколко дена, сякаш в тях нахлуваше нова струя трепетен, деен живот. Методът му все още бе емпиричен, варварски, той отгатваше в него всевъзможни заплахи и главно се боеше, че може да предизвика емболии, ако течността не е безупречно пречистена. Освен това подозираше, че енергията у оздравяващите отчасти се дължи на трескавото състояние, в което изпадат. Но той беше само пионер, впоследствие методът щеше да се усъвършенствува. Нима вече не беше истинско чудо, че атаксичните прохождат, туберкулозните се възвръщат към живот, дори у лудите от време на време съзнанието се прояснява? И пред тази находка от алхимията на XX век се откриваше огромна надежда, струваше му се, че е намерил панацеята, универсалният цяр, който щеше да победи човешката немощ, основната причина за всички злини, че това е истинският, научният извор на жива вода, която, давайки сили, здраве и воля, щеше да създаде едно съвсем ново, едно висше човечество.
Тази сутрин в стаята си, северна стая, позатъмнена от близките явори, мебелирана скромно с желязно легло, малко махагоново бюро и голямо писалище, върху което бяха поставени хаван и микроскоп, Паскал довършваше с безкрайно внимание приготвянето на шише целебна течност. Бе счукал овчето нервно вещество в дестилирана вода, бе го оставил да се утаи и го бе прецедил. Накрая бе получил шишенце мътна опалова течност със синкави отблясъци. Сега я оглеждаше на светлина, сякаш държеше кръвта, която щеше да обнови и да спаси света.
Но леко почукване на вратата и един настойчив глас го пробудиха от мечтите му.
— Е, какво, господарю? Стана дванайсет и четвърт. Не искате ли да обядвате?
