онзи…
И с тези думи бавно се потътри към горния етаж, където се намираше кабинетът му — прегърбен, да, почти като пребит.
Шение зае позиция зад тезгяха, изпъчи се точно тъй, както допреди малко се пъчеше господарят му, и вторачи поглед във вратата. Знаеше прекрасно какво ще се случи през следващите часове: в магазина — нищо, а горе, в кабинета — обичайната катастрофа. Балдини щеше да съблече синия си, напоен с „Франджипани“ сюртук, щеше да седне зад писалището и да зачака вдъхновение свише. Ала вдъхновението нямаше да го споходи. Щеше да се запъти към шкафа със стотиците флакони за проба и да забърка нещо напосоки. Сместа щеше да е несполучлива. Щеше да заругае, да отвори широко прозореца и да я излее в реката. Щеше да опита нещо друго, но и от него нямаше да излезе нищо. После щеше да се разкрещи, да буйствува и накрая да захлипа във вече упойващо умирисаната стая. Вечерта към седем щеше да слезе злощастен и разтреперан и щеше да проплаче: „Шение, вече нямам нос за тази работа, не мога да родя парфюма, не мога да приготвя шагрена за графа, загубен съм, отвътре съм мъртъв, искам да умра, моля ви, Шение, помогнете ми да умра!“. Шение щеше да предложи да отскочи до Пелисие за флакон „Амур и Психея“, Балдини щеше да се съгласи, при условие, че никой няма да узнае за позора. Шение щеше да се закълне, а през нощта тайно щяха да обработят кожата на граф Верамон с чуждия парфюм. Така щеше да стане, не иначе, и на Шение му се дощя целият този театър вече да е свършил. Балдини вече не бе велик парфюмерист. Да, навремето, на младини, преди три-четири десетилетия, той създаде „Розата на юга“ и „Галантният букет на Балдини“ — два наистина велики парфюма, на които дължеше състоянието си. Но сега остаря, изчерпа се, вече не вникваше нито в новия вкус на хората, нито в тенденциите на времето и ако все пак някога се случеше да скалъпи нов парфюм, той бе демоде, не се харчеше, година по-късно — десеторно разреден — се разпродаваше на дребно като добавка в ароматизираната вода за фонтани. „Жалко за него — помисли си Шение и провери в огледалото как му стои перуката. — жалко за стария Балдини; жалко за хубавия магазин, защото ще го съсипе; жалко за мен, защото, когато го съсипе, аз ще съм прекалено стар, за да го поема…“
11
Наистина Джузепе Балдини бе свалил ухаещия си сюртук, но само по стар навик. Одеколонът „Франджипани“ отдавна вече не му пречеше при опитите, от десетилетия го носеше навред със себе си и вече не го усещаше. И вратата на кабинета заключи, и спокойствие си измоли, ала не седна зад писалището, за да се вглъбява и чака вдъхновение свише, защото знаеше по-добре от Шение, че такова няма да го споходи — всъщност, и никога не бе го спохождало. Вярно, че остаря и се изчерпа, че вече не е велик парфюмерист, ала той знаеше, че и никога в живота си не е бил такъв. „Розата на юга“ бе наследил от баща си, а рецептата за „Галантният букет на Балдини“ бе откупил от един генуезец, пътуващ търговец на подправки. Останалите му парфюми бяха всеизвестни смески. Никога не бе изнамирал нищо. Не бе откривател. Бе старателен бъркач на приемливи миризми — като готвач, който с рутина и добри рецепти предлага сполучлива кухня, но не е измислял свое ястие. Целия този цирк с лаборатория, експерименти, вдъхновение, придаване на тайнственост Балдини беше предприел, защото това бе неотменна част от професионалния облик на всеки майстор-парфюмерист и ръкавичар. Парфюмеристът е наполовина алхимик-чудотворец — така й се искаше на публиката, така да бъде! Че изкуството му всъщност е занаят като всеки друг, си знаеше само той и се гордееше. Не искаше да става откривател. Всяко откритие му се струваше подозрително, защото винаги означава разчупване на правила. Въобще нямаше намерение да измисля нов парфюм за граф Верамон. И вечерта нямаше да остави Шение да го придума за „Амур и Психея“ на Пелисие. Вече се бе снабдил с него. Ей го там — върху писалището пред прозореца, във флакончето с шлифована запушалка. Бе го купил още преди няколко дни. То се знае — не лично. Та можеше ли да ходи лично при Пелисие и да купува парфюм! Разбира се — чрез посредник, пък той — чрез друг посредник. Защото Балдини не възнамеряваше просто да напарфюмира шагреновата кожа — за тази цел нищожното количество не би стигнало. Той възнамеряваше да извърши нещо далеч по-долно — искаше да го изкопира.
Впрочем това не бе забранено. Бе само ужасно непочтено. Да копираш тайно парфюм на конкурент и да го продаваш с твое име, страшно бе непочтено. Но още по-непочтено бе да се оставиш да те спипат, ето защо Шение не биваше да знае. Тъй като Шение бе бъбрив.
Ах, колко лошо, че такъв порядъчен човек се вижда принуден да свърне по криви пътеки! Колко лошо, че по толкова жалък начин трябва да опетниш най-драгоценното — честта си! Ала какво да се прави? Все пак граф Верамон бе клиент, който Балдини не биваше да изпуска за нищо на света. И бездруго нямаше друг клиент. Отново трябваше да тича подир клиентелата си и да кръстосва улиците със сандъче на гърди, както в началото на двадесетте години, когато започваше кариерата си. Бог знае как ще свързва двата края, ако той, Джузепе Балдини, собственик на най-големия парижки магазин за благоухания, с най-блестящо положение, вземе да обикаля домовете с куфарче в ръка. Тази перспектива не му се нравеше, защото отдавна бе прехвърлил шестдесетте и мразеше да чака в студени преддверия, да предлага на стари маркизи стоцветен одеколон и тоалетен оцет „Четиримата разбойници“ или да ги придумва да опитат балсама против мигрена. Отгоре на всичко в тези преддверия се явяваше отвратителна конкуренция. Тук бе онова парвеню Бруе от улица „Дофин“, който твърдеше за себе си, че притежава най-богатата гама от помади; или Калто от улица „Моконсей“, който се бе домогнал до поста главен доставчик на контеса Д’Артоа; или пък същият този Антоан Пелисие от улица „Сент Андре дез Ар“, за когото никога не знаеше какво ще му щукне, който всеки сезон лансираше нов парфюм и цял свят лудуваше по него.
Такъв един парфюм на Пелисие бе в състояние да разбуни целия пазар. Ако дадена година на мода бе одеколон „Унгария“ и Балдини се запасеше съответно с лавандула, бергамот и розмарин, за да задоволи търсенето, то Пелисие излизаше с „Дъх на мускус“ — ултратежък парфюм с анимална нотка. Изведнъж всеки
