Грьонуй не бе изпитвал. Познаваше най-много няколко състояния на смътно доволство. Сега обаче трепереше от щастие и от блаженство не можеше да склопи очи. Струваше му се, че се ражда повторно, не, не повторно, а първица, защото досега бе съществувал само като скот, в най-мъглява представа за самия себе си. Струваше му се, че днешният ден му е донесъл най-сетне прозрение кой е той в действителност: гений, нищо друго освен гений; че животът му придобива смисъл, цел и висше предопределение: да революционизира, нищо друго, освен да революционизира света на уханията; че на тази земя единствен той притежава всички средства: изискан нос, феноменална памет и най-важното — отпечатаното като с щемпел ухание на момичето от улица „Маре“, в което като във вълшебна формула се включваше всичко за създаването на висше благовоние, на велик парфюм: нежност, сила, трайност, многообразие и ужасна, неустоима красота. Бе намерил компаса за бъдния си живот. И както всички гениални чудовища, на които някое външно събитие прокарва прав път в спиралата на душевния им хаос, така и Грьонуй не се отклони от предопределението на своята съдба, смятайки, че я е открил. Едва сега му стана ясно защо се бе вкопчил в живота тъй здраво и злобно: защото е трябвало да стане създател на ухания. И не какъв да е. А най- великият парфюмерист на всички времена.
Още същата нощ той преброди — първом наяве, после насън — необятното поле с развалини от спомени. Той прегледа милионите и милиони строителни кубчета от миризми и ги приведе в систематичен ред: доброто — при доброто, лошото — при лошото, финото — при финото, грубото — при грубото, зловонието — при зловонието, амброзията — при амброзията. През следващата седмица този ред ставаше все по-строен и по-строен, каталогът от ухания — все по-пълен и по-диференциран, йерархията — все по- ясна. Вече бе в състояние да издигне първите си обмислени здания от миризми: къщи, зидове, стълбища, кули, изби, стаи, тайни покои… една ежедневно разширяваща се, ежедневно разкрасяваща се и все по- съвършено изграждаща се вътрешна крепост на най-великолепните парфюмни композиции.
Че началото на това великолепие бе положено чрез смърт — ако изобщо го съзнаваше, — му бе напълно безразлично. Той повече не си спомняше образа на момичето от улица „Маре“ — ни лицето, ни тялото. От нея бе съхранил най-доброто и го бе превърнал в свое притежание: принципа на нейното ухание.
9
По онова време в Париж имаше цяла дузина парфюмеристи. Шестима живееха на десния бряг, шестима — на левия, а един — точно по средата или, още по-точно — на Понт-о-Шанж, който свързваше десния бряг с остров Сите. Този мост бе застроен от двете страни с четириетажни огради, тъй гъсто една до друга, че минувачът не можеше да зърне отникъде реката, а пък хората си бяха втълпили, че това е нормална, солидна и отгоре на всичко — извънредно елегантна улица. И действително, Понт-о-Шанж минаваше за един от най-изисканите търговски адреси в града. Тук се намираха най-реномираните магазини, тук бяха златарите, резбарите на махагон, най-добрите перукери и майстори на чанти, производителите на най-фино бельо и чорапи, майстори на рамки, търговци на ботуши за езда, майстори на златни копчета и еполети, както и лихварите. Тук се намираха също магазинът и домът на парфюмериста и майстор- ръкавичаря Джузепе Балдини. Над витрината му бе опънат разкошен, лакиран в зелено балдахин, до него висеше гербът на Балдини, целият от злато: златен флакон, в който бе втъкнат букет от златни цветя, а на входа бе постлан червен килим, чийто медальон представляваше повторно герба, изтъкан от златна сърма. Отвориш ли вратата, звънваха персийски камбанки, а от клюновете на две сребърни птици-рибар потичаше вода с дъх на виолетки, която се събираше в позлатено блюдо отново с формата на неговия герб.
Зад тезгяха от светъл чемшир стоеше като статуя самият Балдини, възстар, с напудрена сребриста перука, в син сюртук, обточен със злато. Облак от тоалетна вода „Франджипани“, с която се пръскаше всяка божа утрин, го обгръщаше едва ли не видимо и изтласкваше личността му в мъгляви далнини. В своята застиналост старецът изглеждаше като инвентар от собствения си магазин. Ала само камбанките да звъннеха и от клюновете на рибарите да шурнеше водата с дъх на виолетки — което не се случваше чак толкова често — у него се появяваше живец, вкаменената статуя хлътваше в себе си, смаляваше се и с поклон на всяка стъпка се изнасяше иззад тезгяха с такава скорост, че облакът „Франджипани“ едва смогваше да го следва. После поканваше клиента да седне, за да му представи избраните си благовония и белила.
От тях Балдини имаше с хиляди. Асортиментът му се простираше от всякакви етерични и цветочни масла, тинктури, екстракти, секрети, балсами, смоли и какви ли не препарати в суха, течна или твърда форма, през различните помади, пасти, пудри, сапуни, ароматизиращи торбички, тоалетни води, брилянтини, помади за мустаци, капки против брадавици и разкрасителни пластири, та чак до есенции за баня, лосиони, амоняк за свестяване, тоалетни оцети и безброй истински парфюми. Ала Балдини не се задоволяваше с тези класически средства за поддържане на красотата. Амбицията му бе да събира в магазина всичко, що притежава някакъв аромат или служи по някакъв начин за създаване на аромати. И така редом с благовонните бонбони, благовонните свещи и фитили се мъдреха всякакви подправки: от анасоново семе до кора от канела, сиропи, ликьори и плодови напитки, вина от Кипър, Малага и Коринт, различни сортове мед, кафе, чай, сушени и захаросани плодове, смокини, бонбони, шоколади, сладки кестени, та дори туршии от люти чушлета, краставички и лук, както и маринована риба тон. И отново парфюмирани червен восък и хартия за писма, дъхащо на роза любовно мастило, капки от испанска муха, папки от шагренова кожа, перодръжки от светло санталово дърво, кутийки и ковчежета от кедър, гърненца и блюда за цветчета, кандилници от месинг, бурканчета и флакончета от кристал с шлайфани запушалки от кехлибар, парфюмирани ръкавици и носни кърпички, натъпкани с цвят от индийско орехче игленици, напоени с мускус тапети, които можеха да ароматизират стаите в продължение на сто години.
Естествено, за всички, тези стоки нямаше място в помпозния магазин с лице към улицата, тоест към моста, а понеже липсваше изба, за склад служеха не само кухненското хранилище, горните два етажа от къщата, но и всички помещения в партера, гледащи към реката. По тази причина в дома на Балдини цареше неописуем хаос от миризми. Колкото по-високо бе качеството на отделните стоки — защото Балдини купуваше само най-високо качество, — толкова по-непоносимо бе мирисното им съзвучие: подобно оркестър от сто музиканта, където всеки свири фортисимо различна мелодия. Балдини и служителите му бяха притъпели към този хаос също като застаряващите диригенти, които тъй и тъй оглушават, а и съпругата му, която обитаваше третия стаж и ожесточено го бранеше от попълзновение-то на складовите помещения, не намираше нищо обезпокоително в безбройните миризми. Но другояче стоеше въпросът с клиента, който за пръв път прекрачваше магазина на Балдини. Владеещата смесица от миризми го цапардосваше като юмрук в лицето и според телосложението му или го екзалтираше, или го упояваше, но във всеки случай така объркваше сетивата му, че клетият не помнеше защо е дошъл. Лакеи забравяха какво им е поръчано. Мастити господа губеха ума и дума. А някои дами получаваха полуистеричен, полуклаустрофобен пристъп, изпадаха в несвяст и се съвземаха само с помощта на амоняк, камфоров спирт или най-силно масло от карамфил.
При тези обстоятелства не бе чудно, че персийските камбанки над вратата в магазина на Балдини звънваха все по-рядко и също толкова рядко от клюновете на сребърните птици потичаше ароматна вода.
10
— Шение! — извика Балдини иззад тезгяха, където от часове стърчеше като истукан, с вперен във вратата поглед. — Сложете си перуката!
И ето че измежду буретата със зехтин и накачените бутове байонска шунка се измуши Шение, калфата на Балдини, малко по-млад от господаря си, но все пак старец, и пристъпи в по-изисканата част на магазина. Измъкна перуката от джоба на сюртука си и я нахлузи.
— Излизате ли, господин Балдини?
— Не. Ще се оттегля за няколко часа в кабинета. Абсолютно забранявам да ме безпокоят.
— О, разбирам! Ще композирате нов парфюм. Балдини: Точно така. За да парфюмирам шагреновата кожа на граф Верамон. Той иска нещо съвършено ново. Иска нещо като… като… Ако не се лъжа, това, което искаше, се наричаше май „Амур и Психея“, на оня… на оня невежа от улица „Сент Андре дез Ар“, онзи…
