край някой вход, където играеха деца или седяха женоря, той забавяше крачка и поднасяше миризмата си като огромен, заключен около него облак.
От ранни години бе свикнал минувачите да не го забелязват, не от презрение — както си бе помислил веднъж, — а защото просто не възприемаха неговото присъствие. Около него нямаше зона, нямаше плисък на вълни, които да се разнесат в атмосферата както у всички хора, с други думи, нямаше сянка, която да хвърли върху лицата на другите. Само ако налетеше на някого в блъсканицата или иззад ъгъла, тогава май трябва да е имало кратък миг на забелязване; срещнатият най-често отскачаше с отврата назад, за част от секундата спираше поглед на него, Грьонуй, сякаш зърнал същество, което не би трябвало да съществува, същество, което уж бе тук, а сякаш го нямаше — после зарей-ваше поглед в далечината и тозчас го забравяше…
Ала сега, по улиците на Монпелие, Грьонуй ясно чувствуваше и виждаше, че въздействува на минувачите, и всеки път, щом установеше това, го пролазваше трепетно чувство на гордост. Когато мина покрай една жена, приведена над кладенеца, забеляза как тя вдигна за миг глава, за да види кой минава, и явно успокоена, се зае отново с кофата. Един мъж, застанал гърбом към него, се изви и любопитно го изпроводи с поглед. Малчуганите, които срещаше, се отдръпваха, ала не боязливо, а за да му сторят път; дори когато изскачаха от някой вход и направо се блъскаха в Грьонуй, те не се плашеха, а съвсем естествено се изсулваха покрай него, сякаш предусетили приближаването на негова милост.
Чрез няколко подобни срещи той се научи да преценява по-точно силата и въздействието на новата си аура, от което стана по-смел и по-нахакан. С бърза крачка се приближаваше до хората, плъзваше се досами тях, дори леко разперваше ръка и все едно неволно докосваше ръката на минувача. Веднъж, вероятно от недоглеждане, блъсна един мъж, когото се бе втурнал да изпревари. Спря и се извини, а мъжът — който вчера при внезапната поява на Грьонуй щеше да го изгледа като треснат от гръм — сега не реагира, прие извинението, дори се усмихна леко и потупа Грьонуй по рамото.
Измъкна се от тесните улички и излезе на площада пред катедралата „Сен Пиер“. Камбаните биеха. От двете страни на портала се тълпеше народ. Някаква венчавка тъкмо свършваше. Всеки любопитствуваше да види булката. Грьонуй се смеси с тълпата. Той се блъскаше, провираше се в навалицата, само и само да се добере дотам, където хората бяха най-нагъсто, да почувствува допира на кожа, да натърка носовете им със своята собствена миризма. Сред най-голямата навалица той разпери ръце, разкрачи крака, разгърна пазва, за да може миризмата да заструи свободно по тялото… и радостта му нямаше край, когато установи, че околните не забелязват нищо, ама съвсем нищо, че всички тези мъже, жени и деца, притиснали го от вси страни, се оставяха да ги мамят и вдишваха измайсторената му от котешки изпражнения, сирене и оцет воня като миризма на себеподобен и го възприемаха — него, Грьонуй, кукувичето люпило сред тях — като човек сред човеци.
До коляното си усети хлапе, момиченце, което се бе напъхало сред възрастните. С престорена загриженост Грьонуй го вдигна на ръце, та да вижда по-добре. Майката не само позволи, но му и благодари, а малката захълцука от удоволствие.
Грьонуй прекара четвърт час в прегръдката на тълпата, притиснал чуждото дете към фарисейската си гръд. И докато сватбеното шествие минаваше край тях, сподирено от кънтящия екот на камбаните и възторжения рев на тълпата, над която се сипеше дъжд от дребни монети, в душата на Грьонуй избухна друг възторг, черен възторг, зловещо чувство за триумф, което го разтресе и опи като в пристъп на похот и той с мъка се сдържа да не го излее над тълпата като жлъчка, да не им изкрещи в лицето със същия възторг, че не се бои от тях, че не ги мрази, а ги презира с цялата си душа, защото са вонящо тъпи; защото се оставят да ги лъже и мами; защото са едно нищо, а той — всичко! И като напук притисна детето по-силно в обятията си, пое дъх и закрещя в хор с другите:
— Да живее невястата! Да живее невястата! Да живее чудесната двойка!
Когато сватбеното шествие отмина, а тълпата взе да се разотива, той подаде момиченцето на майката и влезе в църквата, за да си отдъхне и успокои от възбудата. Въздухът в катедралата бе натежал от дима на тамян, който се виеше на студени ленти из кадилниците от двете страни на олтара и се стелеше като задушлива пелена над по-нежните миризми на хората, седели тук допреди малко. Грьонуй се отпусна на една пейка под хора.
Внезапно в душата му се разля доволство. Не упоително, каквото бе изпитвал нявга в недрата на планината по време на самотните си оргии, а съвсем хладно и трезво доволство, каквото може да породи единствено съзнанието за собствена мощ. Сега вече знаеше на какво е способен. Благодарение на своя гений, с минимум средства, бе успял да възпроизведе парфюм с дъх на човек и от пръв поглед да сполучи така, че да заблуди дори едно дете. Сега вече знаеше, че е способен на много повече. Знаеше, че може да подобри този парфюм. Че може да създаде парфюм с дъх не само на човек, а и на свръхчовек, на ангел, така неописуемо хубав и живителен, че този, който го вдъхне, да се омагьоса и да възлюби от все сърце него — Грьонуй, носителя на този парфюм.
Да, щом попаднат в магията на този парфюм, ще трябва да го обикнат до полуда, да го обикнат до самоотричане, да треперят от възторг, да крещят, да плачат от блаженство, но без да съзнават защо, да коленичат трябва, както под студения Божи тамян, щом им се удадеше да помиришат него, Грьонуй! Той искаше да стане всемогъщ, бог на парфюмите — какъвто бе вече в бляновете си, само че наяве, в реалния свят на реалните хора. И той знаеше, че това е в негова власт. Защото хората можеха да затварят очи пред величието, пред ужасното, пред красотата и да запушват уши за музиката или за изкусителните слова. Ала от парфюма не можеха да избягат. Защото парфюмът е брат на диханието. С диханието той прониква в хората и те не могат да му се противопоставят, искат ли да живеят. Дълбоко в тях навлизаше парфюмът, направо в сърцата им, и там различаваше недвусмислено благосклонност от презрение, отврата от наслада, любов от омраза. Който владееше миризмите, той владееше и сърцата на хората.
Грьонуй се беше отпуснал на пейката в катедралата „Сен Пиер“ и се усмихваше. Не бе изпаднал в еуфория, докато чертаеше план как да завладее човечеството. В очите му не лумна налудничав пламък, а лицето му не се изкриви в безумна гримаса. Не изпадна в транс, тъй бистър и свеж бе умът му, та сам се питаше кому е нужно всичко това. И си каза, че тъй иска, защото е цял пропит от злост. И се усмихна при тази мисъл, и бе честит. Имаше вид на невинен агнец, на блажен щастливец.
Още някое време поседя така, в благоговеен покой, и вдишваше дълбоко наситения с тамян въздух. И пак пробяга весела усмивка по лицето му: как жалко смърди тоя Господ! Колко смешен и нескопосен бе парфюмът, на който лъхаше Господ. Това, дето димеше в кадилниците, дори не бе истински тамян. Нескопосан сурогат, фалшификат от липова кора, канела на прах и селитра. Господ смърдеше. Господ беше дребен жалък смръдльо. Бяха го измамили тоя Господ или пък самият той бе измамник, също като Грьонуй — само че къде-къде по-некадърен!
33
Маркиз Дьо ла Тайад-Еспинас бе очарован от новия парфюм. Дори за него, откривателя на смъртоносния флуид, както се изрази той, било поразително да установи какво сензационно влияние може да окаже върху общото състояние на индивида едно такова второстепенно и летливо нещо като парфюма в зависимост от това дали съставките му имат близкоземен или високо земен произход. Грьонуй, който преди няколко часа лежал тук бледен и почти в несвяст, сега изглеждал свеж и цъфтящ като всеки здрав човек на неговата възраст, да, дори можело да се каже, че при цялата си ограниченост и ниска култура, присъщи за човек от неговото съсловие, почти се бил превърнал в личност. Във всеки случай той, Тайад, щял да опише случая в главата „Витало-диетика“ на предстоящата си научна публикация върху теорията за флуидум летале. Но първо искал да се напарфюмира с новия парфюм.
Грьонуй му подаде двата флакона с обикновения цветочен парфюм и маркизът се напръска с него. Той изрази върховното си задоволство от въздействието му. След като години наред тоя отвратителен парфюм от виолетки го смазвал като олово, сега сякаш му поникнали криле от цвят; и ако не се лъжел, ужасната болка в коляното му стихнала, както и бученето в ушите; чувствувал се окрилен, тонизиран и с няколко години подмладен. Той се приближи до Грьонуй, прегърна го и го нарече „братко по флуиди“, като подчерта, че обръщението в никакъв случай нямало обществен, а чисто спиритуален характер in conspectu universalitates Fluidi letalis16, според който — и само според него! — са равни всички люде; освен това възнамерявал — продължи той, докато се освобождаваше от Грьонуй, и
