то много дружелюбно, без ни най-малко отвращение, почти като от себеподобен се освободи той от него, възнамерявал да основе международна надсъсловна ложа, чиято цел щяла да бъде окончателното преодоляване на флуидум летале, за да се замести в най-кратък срок с чист флуидум витале, и още сега обявявал Грьонуй за първия си следовник. Подир това накара да му запишат на листче рецептата на новия цветочен парфюм, пъхна го в джоба си и възнагради Грьонуй с петдесет луидора.
Точно седмица след първия си доклад маркиз Дьо ла Тайад-Еспинас повторно показа своето протеже в аулата на университета. Напливът бе огромен. Стече се цял Монпелие, не само научният Монпелие, но и общественият Монпелие, включително и много дами, които искаха да видят легендарния пещерен човек. И макар опонентите на Тайад — предимно представителите от кръжеца на университетските ботанически градини и членовете от Дружеството за насърчаване на земеделието — да бяха мобилизирали всичките си привърженици, демонстрацията се превърна в бляскав триумф. За да възкреси на публиката спомена за състоянието на Грьонуй отпреди седмица, Тайад-Еспинас раздаде рисунки, които представяха пещерния човек в цялата му грозота и запуснатост. След това нареди да въведат новия Грьонуй, облечен в красивия син сюртук от кадифе и копринена риза, напомаден, напудрен и фризиран, и още начинът, по който се движеше — изправен, с кокетна крачка и елегантно полюшване на бедрата, как без чужда помощ се възкачи на подиума, как стори дълбок поклон, как кимаше усмихнато ту наляво, ту надясно — запуши устата на всички скептици и критикари. Дори защитниците на университетските ботанически градини мълчаха слисани. Твърде сензационна бе промяната, твърде поразително — чудото, което очевидно се бе извършило: там, където преди седмица се бе гушило едно обругано, оскотяло същество, сега стоеше действително цивилизован благообразен човек. В залата витаеше благоговейно настроение, а когато Тайад-Еспинас се надигна, за да изнесе доклада си, се възцари пълна тишина. Той пак разви познатата до втръсване теория за отровния земен флуид, после изясни с какви механични и диетични средства го е прогонил от тялото на пациента и как го е заменил с витален флуид, а накрая прикани всички присъствуващи — приятели и опоненти — при наличието на такава изумителна фактология да не оспорват вече новото учение и заедно с него, Тайад-Еспинас, да победят злия флуид и да открият сърцата си за добрия витален флуид. При тези думи той разпери ръце и вдигна очи към небето, мнозина от учените сториха същото, а дамите зарониха сълзи.
Грьонуй стоеше върху подиума и не слушаше. С изключително задоволство той наблюдаваше действието на един съвсем друг флуид, далеч по-реален: своя личен флуид. В съответствие с размера на залата той се бе напарфюмирал обилно и едва стъпил на подиума, аурата на неговия парфюм мощно заструи. Видя я — видя я дори с очи! — как покорява зрителите от първите редове, как запълзява към задните, а накрая как достига последните редове и галерията. И обладаеше ли някого — сърцето на Грьонуй подскачаше от радост, — той видимо се променяше. Под магията на неговия парфюм хората неволно променяха израза на лицето си, префърцунените маниери, чувствата. Който първом пулеше очи от почуда, сега го гледаше с умиление; който пънеше гръб в креслото, сбърчил критично чело и отпуснал многозначително ъгълчетата на устните си, сега се отпускаше свободно, физиономията му ставаше детински ведра и дори по лицата на най-боязливите, на най-плашливите, на най-чувствителните, които приемаха предишния му вид с ужас, а настоящия — все още с порядъчна доза скептицизъм, се появяваха нотки на дружелюбност, дори на симпатия, застигнеше ли ги неговият парфюм.
В края на доклада цялата зала се изправи на крака и избухна във френетични аплодисменти:
— Да живее виталният флуид! Да живее Тайад-Еспинас! Да пребъде неговото дело! Долу ортодоксалната медицина!
Така ревеше ученото общество на Монпелие, най-големия университетски град на Френския юг, а маркиз Дьо ла Тайад-Еспинас изживяваше звездния миг на своя живот.
Но Грьонуй, който слезе от подиума и се смеси с публиката, знаеше, че всъщност овациите са адресирани към него, към самия Жан-Батист Грьонуй, макар никой в залата да не подозираше това.
34
Остана в Монпелие още няколко седмици. Ползуваше се с голяма известност, приемаха го в различни салони, където го разпитваха за живота в пещерата и лечението, приложено от маркиза. За стотен път се налагаше да разправя историята за разбойниците, които го бяха отвлекли, за кошницата, която му спускали, за стълбата. М всеки следващ път той я разкрасяваше все по-пищно, като прибавяше нови детайли. По този начин се поупражни в говор — е, не чак толкова, защото никога не бе тачил езика — и което бе по-важно за него, поупражни се в по-рутинирано боравене с лъжата.
По принцип — установи той — на хората можеше да разправя каквото си ще. Щом веднъж спечелеше доверието им — а той го спечелваше още с първото вдишване на изкуствената му миризма, — те вече вярваха на всичко. С времето обноските му в обществото — нещо, което никога не бе притежавал, придобиха известна увереност. Тази увереност получи дори физически израз — Грьонуй комай порасна. Гърбицата сякаш изчезна. Вървеше почти изправен. А щом го заговореха, вече не се свиваше, а се държеше изправен и устояваше на вперените в него погледи. Естествено, в този период от него не стана нито светски мъж, нито салонен лъв, нито непринуден компаньон. Обаче видимо се отърси от угнетеността, от непохватността, които отстъпиха място на едно поведение, тълкувано като природна скромност или вродена плахост, а това правеше трогателно впечатление на някои дами и господа — по онова време висшите среди имаха слабост към естествеността и своего рода недодялания чар.
В началото на март той стегна багажа си и облечен в невзрачен кафяв сюртук, с който се бе сдобил предния ден от битпазара, с опърпана, ниско прихлупена шапка, тайно се измъкна в ранни зори — едва що бяха отворили градските порти. Никой не го позна. Никой не го видя или забеляза, защото него ден умишлено се бе отказал от парфюма си. И когато към обед маркизът нареди да започнат издирване, стражите се кълняха във всички светии, че наистина са видели всякакъв народ да напуска града, но не и познатия пещерен човек, който неминуемо щял да им направи впечатление. След всичко това маркизът нареди да разгласят, че Грьонуй е напуснал града с негово разрешение, по лична работа в Париж. Но вътрешно беснееше, защото възнамеряваше да предприемат турне из цялото кралство, за да привлече още привърженици за своята флуидална теория.
След време пак се успокои, тъй като славата му се бе разнесла и без турне. В „Дурнал де саван“, а дори и в „Курие дьо л’Йороп“ се появиха дълги статии върху „флуидум летале на Тайад“ и от далечни краища заприиждаха заразени с флуида пациенти, за да се лекуват при него. През лятото на 1764 година основа първата „Ложа на виталния флуид“, наброяваща в Монпелие сто и двадесет членове, и откри филиали в Марсилия и Лион. После се реши на скок до Париж, за да привлече оттам целия цивилизован свят за каузата на своето учение, ала преди това, за да пропагандира кампанията си, реши да предприеме някакъв велик флуидален подвиг, който да засенчи по успех лечението на пещерния човек, както и всички други експерименти, ето защо в началото на декември разреши на група свои неустрашими и ревностни последователи да го придружат в експедицията му до Пик дю Канигу, който лежеше на един меридиан с Париж и се смяташе за най-високия връх на Пиренеите. Изправеният пред прага на старостта мъж държеше да го носят до върха, висок две хиляди и осемстотин метра, където цели три седмици щял да се излага на най-чистия и свеж витален въздух, така че — както оповести — точно на Бъдни вечер щял да слезе оттам като пъргав двадесетгодишен младеж.
Малко след Берне, последното селище в полите на страховитата планина, ревностните му апостоли се отказаха. Ала нищо не можеше да разколебае маркиза. Като сваляше в декемврийския студ една подир друга одеждите си, с радостни възгласи той пое към върха самичък. Последното, което видяха от него, бе силуетът му с вдигнати в екстаз ръце, който изчезна с песен в снежната виелица.
На Бъдни вечер ревностните апостоли напразно очакваха завръщането на маркиз Дьо ла Тайад- Еспинас. Ала той не се появи нито като старец, нито като младеж. И когато в ранното утро на следната година най-големите смелчаци тръгнаха да го дирят и изкачиха все още заснежения връх, не намериха и помен от него — ни къс от дреха, ни крайник, ни костица.
Разбира се, това не накърни престижа на учението му. Скоро се разнесе легендата, че навръх планината се е бракосъчетал с вечния витален флуид, че маркизът се е разтворил във флуида, а флуидът — в маркиза и занапред — невидим, но във вечна младост — ще витае на пиренейските върхари, а този, който се възкачи там, до него, ще се ползува от услугите му и цяла година ще бъде предпазен от болести и
