уханна въздишка тъкмо в оная маса, която ги убиваше; защото — за своя неописуема радост Грьонуй установи този факт — колкото повече цвят разбъркваше в казана, толкова по-силно ухаеше мазнината. И по-точно — не мъртвите листца ухаеха, ухаеше самата мазнина, която бе обсебила аромата на цвета.
Междувременно кашата се сгъстяваше и те бързо я прекарваха през големи цедки, за да я освободят от изсмукалите мъртви венчелистчета и да я подготвят за пресен цвят. После пак сипваха с крината, бъркаха, цедяха — така без отдих целия ден, защото работата не търпеше бавене, и до вечерта цялата камара преминаваше през казана с мазнината. За да не се губи нищо, заливаха отпадъците с вряла вода и ги прекарваха през винтова преса, за да изстискат нежноуханното масло до последна капка. Същината на уханието обаче, душата на морето от цвят, бе останала в казана, заключена и съхранена в невзрачно сивкавата, бавно смръзваща се мазнина.
На следното утро мацерацията — както се наричаше тази процедура — продължаваше. Пак подгряваха казана, пак втечняваха мазнина и пак я зареждаха с пресен цвят. Така — няколко дни от зори до мрак. Работата бе напрегната. С натежали като олово ръце, с пришки по дланите, с болки в гърба Грьонуй се кандилкаше вечер към колибата, пиян от умора. Дрюо, който бе трижди по-як от него, ни веднъж не го отмени на бъркалката, а само си позволяваше да досипва лекия като перце цвят, да поддържа огъня и от време на време — заради жегата — да отскача догоре, за да гаврътне някоя чашка. Но Грьонуй не се оплакваше. Бъркаше безропотно цвета в мазнината от тъмно до тъмно, а докато бъркаше, едва ли усещаше напрежението, защото пак и пак се омагьосваше от процеса, който протичаше пред очите и под носа му: бързото омекване на цвета и абсорбирането на неговото ухание.
По някое време Дрюо решаваше, че мазнината се е наситила и повече не може да поглъща ухание. Загасяха огъня, прецеждаха гъстата каша за последен път и я изсипваха във фаянсови тигли, където тя скоро се сгъстяваше до чудно уханна помада.
Това бе часът на мадам Арнюлфи, която пристигаше, за да прегледа скъпоценния продукт, да надпише тиглите и да нанесе качеството и количеството в книжата си. След като собственоръчно похлупваше, запечатваше и отнасяше тиглите в прохладните дълбини на зимника, тя надяваше черната си рокля, нагласяше вдовишкия воал и започваше обиколката си по търговци и търговски къщи из града. С прочувствени слова тя описваше пред господата положението си като самотна жена, изчакваше предложенията, сравняваше цените, въздъхваше и най-подир продаваше или не продаваше. Помадите, съхранявани на хладно, траеха дълго. И ако понастоящем цените не бяха задоволителни — кой знае! — може пък зимъс или напролет да скочат до небето. Освен това трябваше добре да премисли дали, вместо да продава стоката си на тия бакали, не вземе да я натовари в съдружие с други дребни производители на някой кораб за Генуа, или пък да се включи в кервана за есенния панаир в Бокер — разбира се, рисковано, ала в случай на успех — извънредно доходно начинание. Мадам Арнюлфи старателно претегляше и сравняваше всичките възможности, а понякога ги съчетаваше, като една част от съкровищата си продаваше, друга — скътваше, а трета изтъргуваше на свой риск. Ако при своите проучвания подразбереше, че пазарът за помадата е преситен и в близко бъдеще положението няма да се измени в нейна полза, тя бързо поемаше към къщи, развяла воал, и нареждаше на Дрюо да преработи цялата продукция и да я превърне в масло абсолю.
И тогава наново изваждаха помадата от зимника, затопляха я най-внимателно в похлупени гърнета, прибавяха й спирт и с една вградена бъркалка Грьонуй я разбъркваше из дъно, след което я промиваше. Връщаха тази смес в зимника, тя изстиваше скоро, алкохолът и мазнината се разслояваха, насипваха алкохола в шишета. Сега той представляваше, тъй да се каже, парфюм, само че извънредно силен, докато останалата помада бе загубила по-голямата част от аромата си. Значи ароматът на цветята още веднъж бе преминал от една среда в друга. Ала операцията не приключваше и с това. След внимателно филтриране през газени кърпи, които задържаха и най-дребните бучици мазнина, Дрюо изсипваше парфюмирания алкохол в малък аламбик и бавно го дестилираше на слаб огън. Това, което оставаше в широката част след изпаряването на алкохола, бе нищожно количество бледо оцветена течност, добре позната на Грьонуй, каквато обаче по качество и чистота не бе помирисвал нито у Балдини, а още по-малко — у Рюнел: етеричното масло от цветовете, безукорният аромат, концентриран стохилядократно В локвичка есанс абсолю. Това абсолю вече не миришеше приятно. То миришеше интензивно, почти болезнено остро и лютиво. Ала само една капка от него, разтворена в литър спирт, бе достатъчна, за да го съживи и да възкреси цяла поляна с цветя.
Добивът бе ужасяващо малък. Течността стигна точно за три флакончета. Само три флакончета бяха останали от милионите цветчета. Но тези флакончета струваха цяло състояние още тук, в Грас. Къде-къде повече, когато ги изпратят в Париж или Лион, в Гренобъл, Генуа или Марсилия! При Вида на тези шишенца очите на мадам добиха болезнено красив израз, тя ги галеше с поглед, а когато ги взе в ръка, за да ги затвори с шлифованите запушалки, затаи дъх — да не би да издуха някой атом от драгоценното съдържание. И за да не се разлеят или изветрят, тя запечата гърлата им с разтопен восък, уви ги като капсули в рибен мехур и ги затегна здраво с конец. После ги нареди В облицовано с Вата ковчеже и го заключи в зимника зад девет ключалки.
37
През април мацерираха жълтуга и цвят от портокал, през май — цяло море от рози, чието ухание потопи града месец занапред В сметанено-сладостна, невидима омара. Грьонуй работеше като вол. Скромно, почти раболепно, вършеше цялата черна работа, с която го товареше Дрюо. Ала докато — наглед скудоумен — въртеше бъркалката, изстъргваше с шпатула остатъците, плакнеше чебурите, чистеше работилницата или мъкнеше дърва за огъня, от вниманието му не убягваше нищо от ключовите моменти на занаята, нищо от метаморфозата на уханията. По-прецизно и от самия Дрюо — а именно с носа си — Грьонуй следеше и контролираше зорко пътя на уханията от цветните листенца, през мазнината и спирта, до скъпоценните флакон-чета. Дълго преди Дрюо да забележи, той подушваше кога мазнината се е прегряла, кога цветчетата са се изцедили докрай, кога кашата се е наситила с благоухание, подушваше какво става вътре в съдовете и точно в кой момент трябва да се преустанови дестилацията. Понякога си позволяваше да дава мнение, естествено, съвсем необвързващо и без да се отказва от раболепното си държане. Струвало му се — изкривяваше едва чуто уста, — че мазнината е започнала да се прегрява; смятал, че е почти време да прецеждат; някак си имал чувството, че спиртът в аламбика се е изпарил… А Дрюо, който едва ли бе самата интелигентност, но в никакъв случай безнадеждно тъп, установи с времето, че най-правилни решения взима, когато вършеше или нареждаше тъкмо това, за което „така мислел“ или „имал някакво чувство“ Грьонуй. И тъй като Грьонуй никога не изразяваше нескромно и нафукано какво „смятал“ или какво „чувствувал“, тъй като никога — преди всичко никога в присъствието на мадам Арнюлфи! — не би поставил под съмнение, та дори на шега, авторитета и по-високия ранг на Дрюо като пръв калфа, Дрюо не виждаше защо да не следва съветите на Грьонуй, да, дори с времето му предостави възможността да взема все повече самостоятелни решения.
Все по-често се случваше Грьонуй не само да бърка, но и да зарежда с цвят, да стъква огъня и да прецежда отварата, докато Дрюо отскачаше до странноприемница „Четиримата принцове“ за чаша винце или до мадам, за да видел как върви работата горе. Знаеше, че може да се осланя на Грьонуй. А макар да вършеше двойна работа, Грьонуй се радваше, че остава сам, за да се усъвършенствува в новото изкуство и при случай — да направи някой и друг експеримент. И с потайна радост на крадец установяваше, че неговата помада е далеч по-фина, че неговото абсолю е със степен по-чисто от това, което добиваха заедно с Дрюо.
В края на юли дойде времето на жасмина, през август — на нощния хиацинт. Тия цветя имаха толкова изящно и същевременно толкова крехко ухание, че се беряха не само преди изгрев слънце, ами изискваха специална, най-внимателна преработка. Обикновената топлина вече намаляваше аромата им, да не говорим за мацерация в гореща мазнина. Тия най-благородни от всички цветя не позволяваха да се изтръгва душата им грубо, тя трябваше да се примамва с нежност. В специално ароматизационно помещение те ги наръсваха върху намазани с хладка мазнина рами или пък ги навиваха хлабаво в намаслени платна, където бавно заспиваха вечния си сън. Увяхваха едва след три-четири дни, издишали уханието си в мазнината наоколо. После внимателно ги събираха и наръсваха пресен цвят. Процесът се повтаряше десет, двадесет пъти и докато помадата се насити, а уханното масло се изцеди от платната, стана септември. Добивът от
