анфльоража бе по-малък от този при мацерацията. Ала качеството на жасминовия крем или антиката от тубероза, получени чрез анфльораж, по изящност и естественост превъзхождаше всеки друг продукт на парфюмерийното изкуство. Това важеше особено за жасмина, чието сладостно, еротично ухание просто се отпечатваше върху намазнените плочи като огледален образ, а после струеше така автентично — като от жив цвят, разбира се, cum grano salis17. Защото, разбира се, носът на Грьонуй улавяше разликата между уханието на живия цвят и неговия консервиран вид: като нежен воал се стелеше присъщият дъх на мазнината — колкото и чиста да бе тя — върху уханния образ на оригинала, омекотяваше го, тушираше крещящата нотка — може би тъкмо той правеше красотата му поносима за обикновения човек… Във всеки случай обаче студеният анфльораж си оставаше най-изтънченият и ефикасен начин за улавяне на нежните ухания. По-добър начин не съществуваше. И макар този метод да не бе толкова съвършен, за да убеди носа на Грьонуй, той все пак съзнаваше, че е напълно достатъчен, за да измами цял един свят безчувствени носове.
За късо време той надмина своя учител както в мацерирането, така и в изкуството на студеното екстрахиране и му го показа по своя изпитан, раболепно-дискретен начин. Дрюо с охота му преотстъпи задължението си да ходи в скотобойната, за да купува подходящите мазнини, да ги пречиства, да ги топи и филтрира и да определя съотношението им в смеските — една твърде сложна задача, от която Дрюо винаги се страхуваше, защото всяка непречистена, гранясала лой или с прекалено силна свинска, овнешка или говежда миризма можеше да съсипе драгоценната помада. Той го остави да определя разстоянието между намаслените рами в ароматизационното помещение; момента за смяна на цвета, степента на насищане на мазнината. Съвсем скоро го остави да взима най-трудните решения, които той, Дрюо — както навремето Балдини, — взимаше само наслука по заучени правила, а Грьонуй решаваше с вещия си нос, но, разбира се, Дрюо не подозираше нищо.
„Има лека ръка — обясняваше Дрюо, — има добре развита интуиция.“ А понякога си мислеше: „Той е просто по-кадърен от мене, той е сто пъти по-добър парфюмерист.“ Но същевременно го смяташе за голям глупак, защото Грьонуй — както смяташе той — не правел капитал от дарбата си, а пък той, Дрюо, със своите далеч по-скромни възможности, скоро щял да се сдобие с майсторска грамота. И Грьонуй подхранваше това му мнение, старателно се правеше на глупак, не проявяваше ни най-малък признак на честолюбие, преструваше се, че не знае за собствената си гениалност, че действува само по нареждането на по-опитния Дрюо, без когото би бил нищо. Така двамата добре се погаждаха.
После дойде есента, а след нея зимата. Работата в парфюмерийната постихна. Уханията на цветята минаха в плен на тигли и флакони, наредени в зимника, и ако мадам не поискаше да й промият една или друга помада или да дестилират чувал сушени подправки, нямаше какво толкова да се прави. Само маслини имаше още, всяка седмица докарваха по няколко коша. Изцеждаха зехтина от първата преса, а остатъка пускаха в маслобойната. И вино имаше, част от което Грьонуй дестилира и го пречисти.
Дрюо се мяркаше все по-рядко и по-рядко. Той изпълняваше задълженията си в леглото на мадам и се появяваше — смърдящ на пот и сперма — само за да изчезне веднага в „Четиримата принцове“. И мадам слизаше рядко. Тя се занимаваше с имуществените си въпроси и с подновяването на своя гардероб за времето след едногодишния траур. Често Грьонуй не виждаше никого освен слугинчето, което по обяд му даваше чорбата, а вечер — хляб и маслини. Той почти не излизаше в града. Не вземаше участие в живота на сдружените калфи, а в редовните им срещи и процесии се включваше на такива интервали, че да не прави впечатление нито присъствието, нито отсъствието му. Не бе завързал приятелство или по-близко познанство с никого, но много внимаваше да не го вземат за арогантен или саможив. Държеше се така, че калфите да намират компанията му блудкава и ялова. Бе майстор в изкуството да сее скука и да се представя за непохватен глупак — разбира се, не прекаляваше никога, за да не го вземат, на подбив или за жертва в някоя от дебелашките шеги на еснафа. Успя да си спечели репутация на безинтересен. И го оставиха на мира. А той друго и не искаше.
38
Времето си прекарваше в ателието. На Дрюо разправяше, че искал да изнамери рецепта за одеколон. Ала в действителност експериментираше със съвсем други ухания. Парфюмът, който бе измайсторил в Монпелие, постепенно свършваше, макар да го употребяваше много пестеливо. Създаде нов. Този път обаче не се задоволи да скалъпи човешка миризма от криво-ляво стъкмени материали, а заложи цялото си честолюбие, като си позволи разкоша да създаде свой личен парфюм или, по-точно — серия от лични парфюми.
Първо разработи парфюм на незабележителност — едно мишосиво одеяние за всеки ден. В този парфюм все още доминираше сиреняво-киселият мирис на човек, но пък се разливаше наоколо като изпод много катове вълнени и ленени дрехи, надянати върху съсухрена старческа кожа. С такава миризма можеше да се движи удобно сред хората. Парфюмът бе достатъчно интензивен, че да оправдае по обонятелен път присъствието на дадена персона, и същевременно — така дискретен, че да не дразни никого. Всъщност чрез този парфюм Грьонуй мирисно не съществуваше, но неговото присъствие се оправдаваше по най-скромен начин — хермафродитно състояние, което му бе добре дошло както в дома на Арнюлфи, така и при случайните обиколки из града.
В някои случаи обаче скромният мирис му създаваше спънки. Когато по поръка на Дрюо се налагаше да прави покупки или пък да се снабди с малко цибет и зърна мускус у някой търговец, се случваше — поради съвършената му невзрачност — или да не го видят и обслужат, или го виждаха, но го обслужваха нехайно, или пък докато го обслужваха, го забравяха. За подобни случаи той си забърка друг парфюм — малко по- остър, с леко потна нотка, с няколко обонятелни връхчета и кантчета, който му придаваше по-солиден вид и създаваше впечатление у околните, че бърза, че има спешна работа. Също и с една имитацийка на aura seminalis18 ала Арюо, която се научи да получава с поразителна прилика чрез екстрахиране на един мазен чаршаф, паста от пресни пачи яйца и превтасала брашнена каша, той се радваше на добър успех, когато искаше да възбуди известен интерес.
Друг парфюм от неговия арсенал бе парфюмът на съчувствието, който се оказа сполучлив пред жени на средна и напреднала възраст. Той имаше дъх на рядко мляко и чиста мека дървесина. Дори когато се явяваше небръснат, с мрачна физиономия и наметнат с палто, под действието на парфюма Грьонуй приличаше на бедно бледо хлапе с протъркано жакетче, на което трябваше да се помогне. Зарзаватчийките — щом парфюмът стигнеше до тях — пъхаха в джобовете му орехи и ошав, защото намираха, че изглежда гладен и безпомощен. А жената на месаря — сама по себе си непреклонна дърта вещица — му разрешаваше да си избере кокали и стари вмирисани изрезки от месо и му ги даваше даром, защото неговото невинно ухание покъртваше майчинското й сърце. От тях пък, чрез дигериране с алкохол, той получаваше основните компоненти на една миризма, с която се напръскваше, когато непременно искаше да е сам и отритнат. Миризмата създаваше около него атмосфера на лека погнуса, обгръщаше го с гнил дъх, какъвто имат след сън старческите не-измити уста. Парфюмът бе толкова ефектен, че дори Дрюо, който никак не се превземаше, неволно се извръщаше и излизаше на въздух, без, разбира се, да съзнава ясно какво точно го е отвратило. А няколко капки от течността, поръсени върху прага на колибата, бяха достатъчни, за да не допускат наблизо нито един нашественик, независимо човек или животно.
Под закрилата на тези разнообразни миризми, които той сменяше като дрехи в зависимост от външните обстоятелства и които му служеха да остава неизвестен в човешко обкръжение и да не прозрат същността му, Грьонуй се отдаде на истинската си страст: лов на миризми. Тъй като пред носа си имаше велика цел, а и повече от година време той точеше оръжията си, доизпипваше техниката си, постепенно усъвършенствуваше методите си не само с ревностно усърдие, но и с необикновена планомерност и систематичност. Започна оттам, където бе спрял при Балдини, с извличане на миризми от неодушевени предмети: камък, метал, стъкло, дърво, сол, вода, въздух…
Това, което някога жалко бе пропаднало с помощта на грубия дестилационен метод, сега се удаде благодарение на абсорбиращата сила на мазнините, Грьонуй наложи за няколко дни една месингова топка за врата с говежда лой, тъй като хладно-плесенното и застояло ухание му се нравеше. И виж ти, когато изстърга лойта и я подуши, тя миришеше — макар в нищожна степен, ала недвусмислено — на същата тая месингова топка. И дори след промиване с алкохол мирисът оставаше, безкрайно нежен, дистанциран, осенен с дъха на винения спирт и доловим на този свят единствено от финия нюх на Грьонуй — но все пак
