И все пак — не беше той, не можеше да бъде той, той не можеше да е убиец. Мъжът, застанал пред ешафода, бе самата невинност. Това съзнаваха в този миг всички — от епископа до лимонададжията, от маркизата до простата перачка, от председателя на съда до хлапето на улицата.
И Папон го съзнаваше. Юмруците му, стиснали железния прът, трепереха. Изведнъж почувствува здравите си мишци тъй слаби, коленете си тъй отмалели, сърцето си тъй плахо — като на дете. Не би могъл да вдигне пръта, никога в живота си нямаше да намери сили да го вдигне срещу този невинен човечец, ах, как се страхуваше от момента, когато ще го доведат тук горе, тресеше се, трябваше да се подпре на смъртоносната си тояга, за да не се свлече на колене от слабост — той, големият силен Папон!
Не по-различно се чувствуваха десетте хиляди мъже и жени, и деца, и старци, събрали се на площада: те отмаляваха като девойчета, покорени от обаянието на своите любими. Обзе ги властно чувство на симпатия, на нежност, на лудешка детинска влюбеност, да, ей Богу, на любов към дребничкия убиец, и те не можеха, не искаха да го възпрат. Чувството бе като ридание, на което не можеш да се противопоставиш, като дълго сдържано ридание, което се надига отдън утробата, като по чудо разрушава всяка съпротива, разтапя и размива всичко. Людете сякаш се бяха втечнили, бяха се разтворили в дух и душа, бяха се превърнали в аморфна течност и усещаха единствено сърцата си — как се люлееха като буци в гърдите им, и ги полагаха — всяка една, всеки един от тях — в ръката на дребничкия мъж със синия сюртук, свързани с него до гроб: те го обичаха.
Може би минути вече Грьонуй стоеше до отворената врата на каретата и не помръдваше. Лакеят до него се бе свлякъл на колене и продължаваше да се свлича чак до онази пълна с безсилие поза, в която ориенталците се хвърлят пред султана или пред Аллах. Ала дори в тази поза той продължаваше да трепери и да се олюлява. Искаше да се сниши още повече, да се просне на земята, в нея, под нея. Чак до другия край на света искаше да потъне от най-чиста преданост. Стражарят и префектът, и двамата авторитетни люде, чиято задача бе да отведат осъдения на ешафода и да го предадат на палача, не можеха да координират действията си. Те плачеха, ту сваляха шапките си и ги мятаха на земята, ту отново ги нахлупваха, хвърляха се един другиму в обятията, разделяха се, безумно размахваха ръце във въздуха, кършеха пръсти, гърчеха се и гримасничеха като болни от хорея.
Застаналите по-далеч велможи се отдадоха на своята разнеженост едва ли по по-дискретен начин. Всеки даде воля на сърдечния си порив. Имаше дами, които при вида на Грьонуй притиснаха юмруци о утробата и завъздишаха от блаженство; и други, които без вопъл и стон се свлякоха в несвяст от страстно желание по прекрасния момък — защото той им изглеждаше точно такъв. Имаше господа, които току скачаха от седалките си и пак се отпускаха на тях, и пак скокваха, пъхтейки тежко, стиснали в юмрук дръжките на сабите, сякаш искаха да ги извадят, и още докато ги измъкваха, връщаха стоманата обратно, та ножниците тракаха и щракаха навъзбог; и други, които извръщаха очи към висините и сключваха ръце за няма молитва; а монсеньор епископът се приведе напред, сякаш му призля, и заудря чело о колене, докато зелената шапчица се търколи от главата му; а всъщност на него съвсем не му бе зле, само дето за пръв път в живота си изпадаше в религиозен екстаз, защото чудо се бе случило пред очите на всинца: самият Господ Бог бе възпрял десницата на палача, бе разкрил ангелския лик на тогова, който пред целия свят минаваше за убиец — о, и подобно чудо се случваше в осемнадесети век! Колко велик бе Господ! А колко дребен и нищожен бе самият той, епископът, викнал: „Анатема!“, без да вярва в нея, само за успокоение на народа! 0, каква самонадеяност, о, какво маловерие! Но ето, че Господ стори чудо! О, какво прекрасно оскърбление, какво сладко унижение, каква милост да бъдеш така наказан от Бога, ти, епископът!
Междувременно народът отвъд преградата се отдаваше все по-безсрамно на безмерното опиянение от чувства, които развихри появата на Грьонуй. Който в началото бе изпитвал само съчувствие и умиление при вида му, сега се изпълваше с чиста похот. Който първоначално се бе възхищавал и копнял, сега изпадаше в екстаз. Всички виждаха в мъжа със синия сюртук най-красивото, най-привлекателното и най-съвършеното създание, което можеха да си представят; на монахините той изглеждаше като въплъщение на Спасителя; на следовниците на сатаната — като сияйния господар на мрака; на просветените — като висше същество; на девойките — като принц от приказките; на мъжете — като идеално копие на самите тях. И всички усещаха, че е открил най-чувствителното им място и го е докоснал, улучил бе центъра на ерогенните им зони. Сякаш този човек притежаваше десет хиляди невидими ръце и галеше всеки от тези десет хиляди люде тъй нежно, както всеки е копнял в най-съкровените си мечти.
Последицата бе, че заплануваната екзекуция на един от най-отвратителните престъпници на епохата се изроди в най-голямата вакханалия, която светът бе виждал от втори век преди Христа насам. Благопристойни жени раздираха блузите си и с истерични писъци разголваха гръд. Мъжкари с безумни погледи се препъваха през нивата от разгонена набъбнала плът, строполяваха се където им падне, съешаваха се в най-невъзможни пози и двойки — старик с девица, надничар с адвокатша, чирак с монахиня, йезуит с франкмасонка — без ред, както дойде. Въздухът натежа от сладникавата миризма на пот и похот, закънтя от писъците, грухтенето и стоновете на десетхилядната тълпа от скотове. Пъкълът бе завладял земята.
Грьонуй стоеше и се усмихваше. На людете, които го гледаха, им се струваше, че това е най-невинната, най-любвеобилната, най-омайващата и същевременно най-съблазнителната усмивка на света. Ала всъщност онова, което бе изписано по устните му, съвсем не бе усмивка, а противна цинична гримаса и тя отразяваше пълното му презрение. Той, Жан-Батист Грьонуй — роден без собствен мирис в най-зловонното кътче на света, дошъл от миазмата, изпражненията и разложението, израсъл без обич, живял без топла човешка душа, единствено от твърдоглавие и от силата на отвращението, дребен, гърбав, куц, грозен, потаен, чудовище отвътре и отвън, — бе спечелил обичта на цял свят. Каква ти обич! Любов! Почит! Обожание! Бе извършил прометеевско дело. Божествената искра, която другите люде получават ей така, още в люлката си, от която той единствен е бил лишен, си я бе извоювал с безкрайна рафинираност. Дори повече! Та нали той сам я бе запалил в душата си. Значи бе по-велик и от Прометей! Създал си бе аура — лъчиста и въздействуваща, каквато никой друг преди него не бе притежавал. И не я дължеше никому — ни на баща, ни на майка, най-малко пък на някакъв милостив Бог, — а единствено на самия себе си. В действителност той беше бог на самия себе си, и то по-прекрасен от оня, дето смърди на тамян и обитава черквите. Ето, пред него е коленичил самият епископ от плът и кръв и скимти от удоволствие. Богатите и могъщите, горделивите господа и дами замират от възхита, докато наоколо народът — сред него бащи, майки, братя и сестри на жертвите му — устройва в негова чест и в негово име невиждана оргия. Един негов знак — и всички ще се отрекат от своя Бог и ще се кланят нему, Грьонуй Велики.
Да, той
Достраша го, защото и секунда не можа да се наслади на този триумф. В мига, в който слезе от каретата на огрения от слънцето, площад, напръскан с парфюма на обичта, над който се бе трудил цели две години, с парфюма, за който цял живот бе жадувал… в мига, в който зърна и помириса как неотразимо въздействува той и как със скоростта на вятър омайва людете околовръст — в този миг цялата погнуса към човешкия род наново се надигна в гърдите му, отрови триумфа му до такава степен, че той не само не изпита радост, но дори и следа от доволство. Онова, за което бе копнял открай време — обичта на хората, в мига на успеха му стана непоносимо, защото самият той не ги обичаше, той ги мразеше. И внезапно осъзна, че удовлетворение би намерил не в обичта, а само в омразата, в чувството да мразиш и да бъдеш мразен.
Ала омразата към хората оставаше без отклик от страна на хората. Колкото по ги намразваше сега, толкова по-силно го боготворяха те, защото не възприемаха от него нищо друго освен неговата чужда, обсебена аура, неговата уханна маска, неговия откраднат парфюм, а той наистина бе достоен за обожание.
В момента му идеше да затрие всичко от лицето на земята — тези скудоумни, вонящи, еротизирани хора, — също както навремето бе унищожил чуждите миризми в държавата на гарвановочерната си душа. Щеше му се те да забележат колко много ги мрази и да отвърнат на единственото му истинско чувство със същата омраза и от своя страна да го унищожат, както бяха си наумили първоначално. Искаше поне
