и никой друг, този е диреният убиец.
Претърсиха работилницата, претърсиха колибата в маслиновата горичка зад Францисканския манастир. В единия ъгъл съвсем наяве се въргаляха нощницата, ризата и червените коси на Лаура Риши. А като разковаха дъсчения под, една подир друга излязоха наяве роклите и косите на останалите двадесет и четири момичета. Намери се и късото криваче, с което бяха убити жертвите, намери се и торбата от зебло. Уликите бяха поразяващи. Удариха църковната камбана. С писмени обяви и глашатаи председателят на съда оповести, че прословутият убиец на момичета, издирван близо година, най-сетне е заловен и хвърлен в тъмница.
48
Отпърво хората не повярваха на разгласата. Те смятаха, че властите хитруват, за да прикрият собствената си некадърност и да успокоят застрашителио разбунения народ. Добре помнеха времето, когато им казаха, че убиецът се е оттеглил към Гренобъл. Твърде здраво бе впил зъби в душите на людете този път страхът.
Едва когато на следващия ден изложиха на градския площад веществените доказателства — гледката бе потресаваща: всичките двадесет и пет рокли и двадесет и петте кичура коси, надянати на прътове като бостански плашила, строени в редица пред кметството, точно срещу катедралата, — чак тогава общественото мнение се промени. На тълпи стотици хора дефилираха край мъртвешката галерия. Близките на жертвите, които разпознаха дрехите, се свличаха с вопъл в несвяст. Останалото множество, отчасти — жадно за зрелища, отчасти — за да се убеди окончателно, копнееше да зърне убиеца. Възгласите да го покажат скоро станаха така оглушителни, възбудата на малкия, развълнуван като море площад нарасна така застрашително, че председателят на съда се реши и нареди да изведат Грьонуй от килията и да го покажат на някой от прозорците на първия етаж на кметството.
Когато Грьонуй се появи на прозореца, врявата стихна. Внезапно настана такава тишина като през зноен летен ден по пладне, когато всичко живо е навън по нивята или се е изпокрило в сенките на къщите. Не се чуваше ни тропот от нозе, ни дихание. Тълпата цяла бе зрение и слух, и зинала уста — минути наред. Никой не можеше да проумее, че този невзрачен, дребен, смачкан човечец там, на прозореца, тази мижитурка, тази малка купчинка, това нищожество е извършило повече от две дузини убийства. Просто нямаше вид на убиец. Всъщност никой не би могъл да каже как точно си е представял убиеца, този сатана, ала всички бяха единодушни — във всеки случай не такъв! Въпреки това — макар убиецът да не отговаряше на представите им и показът му — както би могло да се помисли, едва ли би подействувал убедително — се получи парадокс: самото физическо присъствие на този мъж там, на прозореца, и фактът, че като убиец досега не бе показван друг човек, има убедителен ефект. Всички мислеха: „Не може да бъде!“, а в същия момент съзнаваха, че трябва да е точно така.
Разбира се, едва след като стражата отведе човечето обратно в тъмната стая, едва когато то вече не присъствуваше и не се виждаше, а само съществуваше — макар и за миг в мозъците на хората като спомен, би могло дори да се каже — като понятие, като понятие за гнусен убиец, едва сега изумлението на множеството секна и отстъпи място на една логична реакция: устата се разтвориха, хилядите очи се оживиха отново. И тогава в един глас изтрещя гърмящият рев на ярост и мъст: „Дайте ни го!“ И тръгнаха да щурмуват кметството, за да удушат убиеца със собствените си ръце, да го разкъсат, да го раздробят. Стражата успя да залости портите и да отблъсне тълпата. Начаса Грьонуй бе върнат в тъмницата. Председателят на съда се появи на прозореца и обеща незабавно назидателно и строго съдопроизводство. Въпреки това минаха часове, докато тълпата се разотиде, дни, докато градът се поусмири.
В действителност процесът срещу Грьонуй протече гладко, тъй като не само че доказателствата бяха съкрушителни, но и самият обвиняем по време на разпита, без да усуква, пое отговорността за извършените убийства.
Единствено когато го запитаха за мотивите, той не даде задоволителен отговор. Само повтаряше, че момичетата са му трябвали и затова ги е убил. За какво са му трябвали и какво всъщност означава това „трябваха ми“ — на тези въпроси той отвръщаше с мълчание. Подложиха го на изтезание, по цели часове го весеха с главата надолу, напом-паха го със седем пинти вода, надянаха му „железните обувки“ — никакъв резултат. Този човек вероятно не чувствуваше физическа болка, не издаваше звук и на безбройните въпроси отговаряше само едно: „Трябваха ми.“ Съдиите го обявиха за невменяем. Прекратиха изтезанието и решиха да приключат делото без нови разпити.
Единственото протакане дойде от юридическата престрелка с магистратурата в Драгинян, в чиято община влизаше Ла Напул, както и с парламента в Екс, които настояваха да поемат процеса. Ала съдиите от Грас не искаха да изтърват това дело. Те заловили престъпника, в тяхна компетенция бил преобладаващият брой убийства и тях заплашвал народният гняв, ако предоставели убиеца на друг съд. Кръвта на престъпника трябвало да се пролее в Грас.
На 15 април 1766 година присъдата бе произнесена и прочетена на обвиняемия в килията му. „Калфата-парфюмерист Жан-Батист Грьонуй — гласеше тя — да бъде отведен до четиридесет и осем часа отвъд Порт дю Кур и там, с лице към небето, да бъде разпнат върху кръста на апостол Андрей20 да му ударят дванадесет железни тояги на живо и да раздробят ставите на ръцете, нозете, хълбоците и раменете, след което да изправят кръста и както е вързан за него, да го оставят така до кончината му.“ Обичайният акт на милосърдие — след смазването престъпникът да бъде удушен с връв — бе изрично забранен на палача, дори агонията да се проточи с дни. Трупът да се зарови през нощта някъде, където дерат животните, без да оставят знак.
Грьонуй посрещна съдебното решение без вълнение. Раз-силният го попита за последното му желание. „Нямам“ — отвърна Грьонуй; имал си всичко необходимо.
Едно кюре влезе в килията, за да го изповяда, но излезе още след четвърт час, без да си изпълни задълженията. При споменаване на името Господне осъденият го погледнал с абсолютно неразбиращ взор, сякаш чувал това име за първи път, после се изпружил върху нара и потънал в дълбок сън. Всякакви по- нататъшни думи били безсмислени.
През следващите два дни не секна върволицата от хора, която искаше да зърне отблизо прословутия убиец. Надзирателите им даваха да хвърлят поглед през прозорчето на килийната врата, като взимаха по шест су на човек. Един гравьор пожела да скицира Грьонуй и трябваше да заплати два франка. Но моделът по-скоро го разочарова. Затворникът, с вериги на ръце и нозе, през цялото време лежеше върху нара и спеше. Обърнал лице към стената, той не реагираше нито на почуквания, нито на подвиквания. Достъпът на посетители в килията бе строго забранен и пазачите — въпреки съблазнителните предложения — не смееха да престъпят тази забрана. Властите се опасяваха, че някой от близките на жертвите ще го ликвидира без време. По същата причина не биваше да му се подава храна. Можеше да го отровят. През цялото си затворничество Грьонуй получаваше храната си от кухнята за прислуга на епископския дворец, която преди това трябваше да се опита от главния надзирател. През последните два дни той, разбира се, не хапваше нищо. Лежеше и спеше. Сегиз-тогиз веригите му подрънкваха и когато пазачът се забързваше към очката на вратата, го зърваше как отпива вода от шишето, как се мята отново върху постелята и продължава да спи. Сякаш този човек бе така уморен от живота, че не искаше да прекара дори сетните си часове в будно състояние.
Междувременно подготвяха площада за екзекуцията. Дърводелци ковяха ешафода, три на три широк и два метра висок, с парапет и здрава стълба — такъв разкошен ешафод още не бяха имали в Грас. Освен това — дървена трибуна за велможите и ограда за простолюдието, което трябваше да се държи на известна дистанция. Местата по прозорците в къщите вляво и вдясно от Порт дю Кур, както и сградата за стражата отдавна бяха продадени на безбожни цени. Дори в намиращото се малко по-встрани „Шарите“ помощник — палачът бе откупил стаите от болните и с висока печалба ги бе преотстъпил на жадните за зрелища. Лимонададжиите бъркаха запаси от кани със сок от сладника; гравьорът размножи в стотици екземпляри нахвърляния в затвора и довършен по фантазия образ на убиеца; амбулантни търговци се стичаха с дузини в града; сладкарите печаха паметни курабии.
Палачът, мосю Папон, който от години вече не бе трошил кости на престъпник, поръча да му изковат тежък ръбест прът и отиде с него в кланицата, за да упражни ударите си върху животинските трупове. Дванадесет удара трябваше само да нанесе и с тях да смаже дванадесетте стави, без да повреди
