По времето, когато Лаура Риши и баща й напускаха Грас, Грьонуй се намираше в другия край на града в ателието на Арнюлфи и мацерираше жълт нарцис. Бе сам и в добро разположение на духа. Престоят му в Грас наближаваше своя край. Денят на триумфа наближаваше. Отвън, в колибата, в сандъче с памук бяха скътани миниатюрни флакончета с изтеклата на капки аура от двадесет и четири девици — скъпоценни есенции, които Грьонуй бе получил миналата година чрез студен анфльораж на телата, чрез дигериране на косите и дрехите, чрез разтваряне със спирт и дестилация. А с двадесет и петата, най-изисканата и най- важната аура, смяташе да се сдобие днес. За този последен лов той бе подготвил вече съдинка с многократно пречистена мазнина, платно от най-фин лен и галон бисокоректифициран алкохол. Бе проучил терена до най-малка подробност. Имаше новолуние. Знаеше, че всеки опит да проникне с взлом в добре охранявания дом на улица „Дроат“ е безсмислен. Ето защо възнамеряваше на здрачаване, преди още да са затворили портите, да се промъкне и спотаи в някое ъгълче на къщата, под закрилата на собствената си безмирисност, която като шапка-невидимка го пазеше от възприятията на човек и животно. А по-късно, когато всички заспят, воден в мрака от компаса на обонянието си, щеше да се изкачи до стаята на своето съкровище. На място щеше да го обработи с намасленото платно. Само косата и дрехите щеше да вземе както обикновено, тъй като можеше да ги промие направо със спирт, което бе по-удобно да стане в работилницата. За окончателната преработка на помадата и получаването на концентрата той предвиждаше още една нощ. И ако всичко върви добре — а нямаше причина да не върви добре, — то вдругиден вече щеше да притежава есенциите на най-великия парфюм в света и щеше да напусне Грас като човека с най- възхитителния мирис на земята.
Към пладне привърши с нарцисите. Загаси огъня, похлупи казана с мазнината и излезе пред работилницата, за да се по-разхлади. Вятърът духаше от запад.
Още с първото вдишване забеляза, че нещо липсва. Атмосферата не беше в ред. В уханната одежда на града, в този изтъкан от хиляди нишки воал, липсваше златната нишка. През последните седмици тази уханна нишка бе укрепнала осезателно така че Грьонуй я улавяше чак от колибата си в другия край на града. Сега я нямаше, беше изчезнала, колкото и да душеше, не можеше да я долови. Грьонуй се вцепени от ужас.
„Мъртва е — помисли си той. После, още по-ужасен: — Друг ме е изпреварил. Някой друг е откъснал моето цвете и се е напарфюмирал с него!“ Трусът бе твърде силен, за да изкрещи, но достатъчен да изтръгне сълзи, които набъбнаха в ъгълчетата на очите му и внезапно се търкулнаха от двете страни на носа.
В този момент Дрюо се върна за обяд от „Четиримата принцове“ и мимоходом спомена, че тая сутрин вторият съветник, заедно с дванадесет катъра и дъщеря си, е заминал за Гренобъл. Грьонуй преглътна сълзите и хукна напряко през града към Порт дю Кур. На площада пред портата спря и започна да души. В чистия западен вятър, непокътнат от миризмите на града, той действително откри своята златна нишка, наистина тънка и крехка, но несъмнено тя. Впрочем любимото ухание не идваше от северозапад, накъдето водеше пътят за Гренобъл, а по-скоро откъм Кабри — нима идеше от югозапад?
Грьонуй попита стражата по кой път е поел вторият съветник. Постовият посочи на север. Да не би да е хванал шосето за Кабри? Или другото, дето води на юг към Орибо и Ла Напул? Със сигурност не, отвърна постовият, видял го със собствените си очи.
Грьонуй хукна обратно през града към колибата си, напъха в торбата лененото платно, гърнето за помадите, шпатулата, ножицата и един къс кривак от маслиново дърво и незабавно се отправи на път не по шосето за Гренобъл, а по шосето, което сочеше неговият нос: на юг.
Този път, прекият път за Напул, се виеше в подножието на планината Танерон през падините на Фрейер и Сиан. Бе удобен да върви пешком. Грьонуй бързо напредваше. Когато отдясно изплува Орибо, сякаш виснал горе на планинския купен, той подуши, че почти е настигнал бегълците. Малко по-късно се изравни по височина с тях. Сега вече ги надушваше поединично, надушваше дори пръхтенето на конете им. Можеха да са най-много половин левга на запад, някъде из горите на Танерон. Държаха посока юг, към морето. Също като него.
Към пет часа подир пладне Грьонуй стигна в Ла Напул. Влезе в странноприемницата, хапна и помоли за евтина постеля. Бил калфа-щавач от Ница, на път за Марсилия — поясни той. Ами можел да пренощува в обора, отвърнаха му. Там се сви в единия ъгъл и си отдъхна. Подуши, че тримата ездачи се приближават. Само трябваше да почака.
Два часа по-късно, на здрачаване, те пристигнаха. За да не ги разкрият, бяха се преоблекли. Двете жени сега носеха тъмни одежди и воали. Риши — черен жакет. Той се представи за благородник, пристигнал от Кастелан; утре щял да се прехвърли на Леринските острови, нека гостилничарят се погрижи за лодка, която да е готова при изгрев слънце. Дали освен него и хората му в странноприемницата има други гости? Не, отвърна гостилничарят, само някакъв калфа-щавач от Ница, ще нощува в обора.
Риши отпрати жените по стаите. Самият той влезе в обора, за да вземел нещо от дисагите, както каза. Първом не можа да открие калфата, та се наложи да поиска фенер от конярчето. След това го зърна, сгушил се в ъгъла върху сламата под една вехта завивка, подложил торба под главата си, потънал в дълбок сън. Изглеждаше толкова невзрачен, че за миг Риши доби впечатлението, че изобщо го няма, че е само някаква химера, хвърлена от трепкащите сенки на светлината. Във всеки случай Риши начаса реши, че няма защо да се бои от това по-скоро покъртително, безобидно същество, отдалечи се тихо, за да не смути съня му, и се върна в странноприемницата.
Вечеря заедно с дъщеря си в стаята. Той не беше я посветил в целта на това странно пътуване, не го стори и сега въпреки нейната молба. Утре щял да й обясни, отвърна той, можела да разчита на него, всичките му замисли и постъпки били за нейно добро и в интерес на бъдещото й щастие.
След храна изиграха няколко партии л’омбр, които той загуби всички до една, защото, вместо да гледа в картите, той непрестанно се взираше в лицето й, за да се любува на красотата й. Към девет часа я отведе в стаята й срещу неговата, целуна я за лека нощ и залости вратата отвън. После си легна.
Отведнъж се почувствува изтощен от напрежението през деня и изминалата нощ и същевременно много доволен от себе си и от развоя на събитията. Без сянка от тревожна мисъл, без мрачни предчувствия, каквито го измъчваха до вчера всеки път, щом духнеше свещта, и не му даваха покой, той тутакси заспа и спа, без да сънува, без да простене ни веднъж, без да трепне конвулсивно, без да се мята неспокойно в леглото. За пръв път от дълго време насам Риши потъна в дълбок, спокоен, ободрителен сън.
По същото това време Грьонуй се надигна от постелята си в обора. И той бе доволен от себе си и от развоя на събитията и се чувствуваше изключително бодър, макар да не бе мигвал за секунда. Когато Риши го навести в обора, Грьонуй се престори, че спи, за да направи още по-безобидно впечатление, което, така или иначе, вече излъчваше поради мириса на невзрачност. За разлика от Риши, той проучи господина най- прецизно, тоест обдуши го, и облекчението на Риши при огледа в никакъв случай не убягна на Грьонуй.
И така, при своята кратка среща и двамата се убедиха в безобидността на другия — без основание и с основание, — а Грьонуй намираше, че така е по-добре, защото неговата привидна и фактическата безобидност на Риши улесняваха работата му, работата на Грьонуй — впрочем схващане, което в обратния случай Риши изцяло би споделил.
45
С професионална предпазливост Грьонуй се залови за работа. Отвори торбата, извади лененото платно, маста и шпатулата, разстла платното върху завивката, където бе лежал, и започна да го маже с пастата. Тази манипулация изискваше време, защото мазнината трябваше да се нанася ту на по-дебел, ту на по- тънък слой — в зависимост от това по кои части на тялото щеше да прилепне платното. Устата и мишниците, гърдите, гениталиите и нозете отдаваха най-големи количества ухание в сравнение с пищялите, гърба и лактите; дланта — повече от опакото на ръката; веждите — повече от миглите, и така нататък — тъкмо за тях трябваше по-дебел слой мазнина. Сякаш върху лененото платно Грьонуй моделираше уханната диаграма на третираното тяло и тази част от работата му носеше най-голямо удовлетворение, защото в случая проявяваше артистична техника, в която равностойно участвуваха сетива, фантазия и пръсти, и нещо повече — тя изпреварваше насладата от очаквания краен резултат под формата на идеален метод.
След това изпразни гърненцето, потупа тук-там платното, отне на едно място мазнина, наслои я на друго, ретушира, огледа още веднъж моделирания релеф от мазнина — естествено, с носа си, не с очи,
