защото цялата работа се извършваше в пълен мрак, което бе допълнителна причина за хармоничното радостно настроение на Грьонуй. В тази новолунна нощ нищо не отвличаше вниманието му. Целият свят бе мирис и отчасти — шум от морския прибой. Грьонуй бе в стихията си. След това сгъна платното като тапет — с намазаната страна отвътре. Едно болезнено действие за Грьонуй, защото добре знаеше, че дори при най- голямо внимание част от изваяните контури ще се сплескат и разместят. Ала нямаше друг начин да се пренесе платното. След като го нагъна така, че да го носи без затруднение метнато през ръка, той пъхна в пазвата си ножицата, шпатулата и късия кривак от маслиново дърво и се измъкна навън.
Небето бе облачно. Никъде в странноприемницата не трепкаше светлинка. Единствената искрица в тази непрогледна нощ премигваше на изток, от фара на остров Сент Маргьорит, на повече от левга разстояние, миниатюрен светъл бод върху гарвановочерното везмо. Откъм залива долиташе лек ветрец с мирис на риба. Кучетата спяха.
Грьонуй отиде до плевнята, където бе облегната дървената стълба. Пъхна свободната си десница над третата пречка, стисна я здраво, и я нарами. Като балансираше, прекоси двора и я опря под нейния прозорец. Прозорецът бе открехнат. Докато се качваше нагоре, удобно като по истинско стълбище, той благослови обстоятелството, което му бе позволило да ожъне уханието на момичето тук, в Напул. В Грас при зарешетените прозорци и строго охраняваната къща всичко щеше да е далеч по-трудно. Тук тя дори спеше сама. Нямаше нужда да убива камериерката.
Той бутна крилото на прозореца, вмъкна се в стаята и остави платното. После се обърна към леглото. Доминираше уханието на косите й, защото лежеше по корем. Обрамчила главата си с ръка, тя бе заровила лице във възглавницата, така че тилът й по великолепен начин се откриваше за удара с кривака.
Шумът от удара бе тъп и хрущящ. Мразеше го. Мразеше го само заради това, че беше шум, шум в неговия иначе безшумен занаят. Само със стиснати зъби можеше да изтърпи този гнусен шум и след като отмина, Грьонуй постоя още миг вдървен и озлобен, конвулсивно впил пръсти в кривака, сякаш се боеше, че шумът може да се върне като отразено ехо. Ала той не се върна, а в стаята се върна тишината, даже още по-дълбока тишина, защото бе изчезнало дори равномерното дихание на момичето. Скоро вцепенената стойка на Грьонуй се отпусна, което също така можеше да означава страхопочитание и своего рода минута на вцепенено мълчание — и тялото му гъвкаво се сгуши в себе си.
Той остави кривака встрани и тозчас го облада трескава деловитост. Първо разгъна импрегнираното платно, простря го върху масата и столовете, като внимаваше да не се накърни масленият релеф. После отметна завивката на момичето. Прекрасното ухание, което изведнъж бликна топло и обилно, не го развълнува. Та той го познава и ще му се наслаждава, ще му се наслаждава до опиянение, ала по-късно, когато действително стане негова собственост. Сега трябваше да улови колкото може повече и да загуби колкото може по-малко от него, сега трябваха концентрация и бързина.
С ловки движения той сряза нощницата, съблече я, взе на-масленото платно и го метна върху голото тяло. После повдигна девойката, подпъхна платното под нея и я търколи, както сладкарят завива щрудел, загъна краищата и я обви от пръстите на краката до челото. Само косите й стърчаха изпод опакованото като мумия тяло. Той ги отряза досами кожата, постави ги върху нощницата и я стегна на вързоп. Накрая зави остригания череп със свободния край на платното, приглади го и го потупа нежно. Провери целия пакет. Никъде нямаше пролука, нито една дупчица, нито една гънчица, откъдето би могло да се изплъзне уханието на девойката. Бе изрядно опакована. Сега не му оставаше нищо друго, освен да чака, да чака шест часа, докато се сипне утрото.
Примъкна до леглото малкото кресло, върху което бяха метнати дрехите й, и седна. В широката й черна рокля все още се гушеше нежният дъх на нейното ухание, примесено с миризмата на анасонови курабийки, пъхнати в джоба за из път. Той вдигна нозе на ръба на леглото, близо до нейните, покри се с роклята й и захапа курабийка. Бе изморен, ала не искаше да спи, защото не бе редно да се спи по време на работа, макар работата да се състоеше само в чакане. Той си спомни нощите, прекарани в работилницата на Балдини, дестилациите, очернения със сажди аламбик, мъждукащия огън. Чу лекия призрачен шум от капещия във флорентинското шише дестилат. Видя се как подсилва огъня от време на време, долива вода, как сменя флорентинското шише, как насипва нов материал. И все пак винаги му се бе струвало, че не дежури, за да извършва всички тези дейности, а че дежурството има някакъв свой смисъл. Дори тук, в тази стая, където анфльоражът ставаше от само себе си, да, където едно ненавременно контролиране, обръщане или докосване на уханния пакет би могло само да попречи. Дори тук — така си мислеше Грьонуй — будуващото му присъствие бе важно. Сънят можеше да накърни духа на процеса.
Впрочем не му тежеше да стои буден и да чака въпреки умората. Той обичаше
Странно, но тези мисли не се отнасяха за бъдещето. Той не мислеше за уханието, което щеше да прибере след няколко часа, нито за парфюма, който щеше да създаде от аурата на двадесет и петте момичета, нито за идни планове, щастие и успех. Не, той си спомняше своето минало. Спомняше си спирките на своя живот от дома на мадам Гайар и влажно-топлата камара цепеници пред дома й, та чак до днешното си пътуване в малкото селце Напул, потопено в миризма на риба. Спомни си за щавача Гримал, за Джузепе Балдини, за маркиз Дьо ла Тайад-Еспинас. Спомни си Париж, неговото голямо, неприятно издихание със стотици хиляди нюанси, спомни си червенокосото момиче от улица „Маре“, ширното поле, нежния ветрец на горите. Спомни си също планината в Оверн — в никакъв случай не заобиколи този спомен, — пещерата си, девствения въздух. Спомни си дори сънищата. Спомни си всички тези неща с голямо удоволствие. Да, дори му се струваше, като се връщаше назад във времето, че е човек, одарен с честит живот, и че съдбата го е водила по наистина заплетени, но в крайна сметка верни пътища — как иначе щеше да се озове тук, в тази тъмна стая, до венеца на своите въжделения? Като се замисли човек, ще рече, че той действително е осенен с божествена искра индивид.
Умиление се разля в душата му, смирение и благодарност. „Благодаря ти — промълви той, — благодаря ти, Жан-Батист Грьонуй, че си такъв, какъвто си!“ Толкова покъртен бе от самия себе си.
После притвори клепачи — не за да спи, а да се отдаде всецяло на покоя на тази свещена нощ. Мир изпълни сърцето му. Ала нему се стори, че той цари и наоколо. С обонянието си усети безметежния сън на камериерката в съседната стая, блажения сън на Антоан Риши отвъд коридора, долови спокойния сън на гостилничаря и на слугите, на кучетата, на добитъка в обора, на цялото селище и морето. Вятърът бе утихнал. Всичко тънеше в тишина. Нищо не смущаваше покоя.
Веднъж изви крак и леко докосна стъпалото на Лаура. Всъщност не стъпалото, а платното, с тънкия слой мазнина отдолу, който се напояваше с нейното ухание, с нейното приказно ухание, с неговото ухание.
46
Когато птичките зачуруликаха — тоест доста преди да зазори, — той се надигна и довърши работата си. Отгъна платното и го отлепи като пластир от мъртвата. Мазнината се отделяше добре от кожата. Само по гънките останаха полепнали парчета, които той изстърга с шпатула-та. Останалата част от помадата избърса с ризата й, а накрая изтърка тялото от главата до нозете така старателно, че изтръгна дори мазнината от порите й, а и последните власинки и власинчици от нейния аромат. За него тя бе едва сега действително мъртва, увехнала, бледа и отпусната като цветочен отпадък.
Хвърли корсажа в широкото анфльоражно платно, в което дори тя продължаваше да живее, прибави вързопа с нощницата и косите и нави всичко това в малък стегнат пакет, който стисна под мишница. Не си направи труд да покрие трупа на леглото. И макар че нощната тъма вече изсветляваше и предметите в стаята изплуваха в сивкаво-синкавия утринен здрач, той дори не хвърли поглед към леглото, за да я види
