деловият му живот не бе по-различен — mutatis mutandis19, разбира се. Ако прозреш намеренията на конкурента, вече го превъзхождаш; такъв не може да те притисне до стената; о, не, особено ако се наричаш Антоан Риши, ако си врял и кипял като него и имаш неговата борбена натура. И накрая най-голямата търговска къща за благовония във Франция, богатството му и длъжността втори съветник не бяха му паднали даром от небето, а си ги бе извоювал със собствени сили, с упоритост, с мошеничество, като овреме бе откривал опасностите, хитро разгадавал ходовете на конкурентите и надигравал противниците. И бъдещите си цели — могъществото и благородничеството на потомството си — щеше да постигне по същия начин. И пак по този начин щеше да осуети плановете на оня убиец — на своя конкурент във владеенето на Лаура — само защото Лаура бе заключителният камък в неговото собствено, на Риши, съзидание. Той я обичаше, естествено, ала също се нуждаеше от нея. А това, което му бе необходимо — да постигне най-висшите си амбиции, — него нямаше да го даде никому, ще го стиска здраво със зъби и нокти.
Сега му олекна. След като бе успял да смъкне нощните си размисли за битката с демона до нивото на делови конфликт, той почувствува прилив на смелост, дори на самомнителна дързост. Стопило се бе и последното зрънце страх, изчезнало бе чувството за малодушие и тежка загриженост, което го бе измъчвало като сенилен треперлив старик, разсеяла се бе мъглата от мрачни предчувствия, в която от седмици се луташе опипом. Намираше се на познат терен и бе готов за всяко предизвикателство.
43
Облекчен, почти развеселен, Риши скочи от леглото, дръпна шнура на звънеца и заповяда на сънения си, до-тътрил се с клатушкаме слуга да стегне дрехи и храна за из път, защото при изгрев слънце възнамерявал да отпътува заедно с дъщеря си за Гренобъл. После се облече и напъди останалите ратаи от постелите им.
Посред нощ домът на улица „Дроат“ се разбуди за трудов кипеж. В кухнята пламнаха огньовете, из коридорите се суетяха възбудени слугинчета, нагоре-надолу по стълбите сновеше прислужникът, в сводестите зимници дрънчаха ключовете на иконома, в двора светнаха факли, едни ратаи тичаха за коне, други дърпаха грубо катъри от оборите, надяваха се юзди, оседлаваха се коне, припкаше се и се товареше — човек би рекъл, че както в лето хиляда седемстотин четиридесет и шесто от юг нахлуват сардинските орди, като плячкосват и опожаряват всичко по пътя си, а господарят се готви с паническа бързина за бягство. Ала нищо подобно! Господарят седеше важно като велик маршал на Франция на писалището в кантората си, пиеше мляко с кафе и даваше напътствия час по час на притичващата прислуга. И покрай другото пишеше писма до кмета и първия съветник, до нотариуса си, до адвоката си, до банкера си в Марсилия, до барон Дьо Буйон и до някои търговски партньори.
Към шест заранта приключи с кореспонденцията и всички разпореждания, необходими за изпълнение на плановете му. Затъкна два малки пищова за из път, затегна пояса с парите около кръста си и заключи писалището. След това отиде да събуди дъщеря си.
В осем малкият керван пое на път. Риши яздеше най-от-пред, бе драго да го гледаш — с виненочервен жакет, със златна обтока, с черен редингот и черна шапка и напето затъкнат кичур пера. Следваше го дъщеря му, по-скромно облечена, ала така сияйно красива, че народът по улиците и по прозорците виждаше само нея, през тълпата минаваше благоговейното „ах“ и „ох“, а мъжете сваляха шапки — привидно пред втория съветник, ала в действителност пред нея, царствената жена. Подир тях яздеше почти незабележима камериерката, после прислужникът на Риши с два товарни коня — не можеха да тръгнат с кола, защото пътят за Гренобъл бе страшно разнебитен, керванът завършваше с дузина отрупани с всевъзможен багаж катъри, които се движеха под надзора на двама ратаи. На Порт дю Кур часовоите вдигнаха пушки за почест и ги свалиха едва когато и последният катър изситни покрай тях. Още някое време подире им тичаха хлапетии, махаха към свитата, която бавно се отдалечаваше по стръмния лъкатушен път нагоре в планината.
Заминаването на Антоан Риши заедно с дъщеря му направи невероятно странно впечатление на хората. Имаха чувство, че присъствуват на архаично жертвоприношение. Бе плъзнал слухът, че Риши заминава за Гренобъл, тоест за оня град, където напоследък безчинствуваше чудовището — убиец на девойки. Хората не знаеха какво да мислят. Дали това, което вършеше Риши, бе непростимо лекомислие или възхитителна смелост? Дали бе предизвикателство към боговете или волно пожертвование? Те само смътно предчувствуваха, че за последен път виждат красивата девойка с червените коси. Предчувствуваха, че Лаура Риши е загубена.
Това предчувствие щеше да се сбъдне, макар да почиваше на напълно погрешни представи. А именно защото Риши в никакъв случай нямаше да поеме към Гренобъл. Помпозното заминаване не бе нищо друго освен лъжлива маневра. На левга и половина северозападно от Грас, недалеч от селцето Сен Валие, той нареди да спрат. Връчи на прислужник си пълномощни и съпроводителни писма и му заповяда да продължи с катърите и ратаите за Гренобъл.
Самият той — заедно с Лаура и камериерката — обърна в посока Кабри, където по пладне спряха да починат, а после пое на юг през планината Танерон. Пътуването бе крайно изтощително, но позволяваше да обходят Грас и долината му в широка дъга откъм запад и до вечерта да стигнат инкогнито крайбрежието… На следващия ден — според плана на Риши — трябваше да се прехвърлят с Лаура на Лерински-те острови, където на един по-малък остров се намираше добре укрепеният манастир „Сент Онора“. Стопанисваха го шепа възрастни, но годни да въртят оръжие монаси, с които Риши се познаваше добре, защото от години изкупуваше и пласираше цялата манастирска продукция от евкалиптов ликьор, ядки от пиния и кипарисово масло. И тъкмо там, в манастира „Сент Онора“, в най-сигурното кътче на Прованс, досами замъка Иф и затвора за родоотстъпници на остров Сент Маргьорит, възнамеряваше да подслони на първо време своята дъщеря. Самият той незабавно щеше да се върне на сушата, да заобиколи Грас, но този път от изток през Антиб и Каньо, за да стигне още същата вечер във Ване. Там щеше да го чака нотариусът му, за да се споразумеят с барон Дьо Буйон за венчавката на техните деца Лаура и Алфонс. Щеше да направи на Буйон много изгодно предложение, което той не би могъл да откаже: да поеме дълговете му в размер на 40 000 ливри, зестра от сума в същия размер, както и няколко полски имота, много земя и маслобойна край Маганос, годишна рента за младоженците на стойност 3000 ливри. Единственото условие на Риши беше бракът да се сключи до десет дни, да бъде консумиран в деня на сватбата и младите да се установят във Ване.
Риши знаеше, че чрез такава прибързана постъпка прекомерно вдига цената за свързване на дома му с дома на Буйон. Ако можеше да изчака, щеше да го получи на по-ниска цена. Баронът щеше да моли коленопреклонно да издигне чрез сина си дъщерята на едрия буржоа в благородническото съсловие, защото славата на Лаурината хубост щеше още да расте, също както богатството на Риши и финансовата нищета на Буйон. Но карай! Не баронът беше противник в тази сделка, а непознатият убиец. Нему трябваше да обърка сметките. Една омъжена жена, дефлорирана и като нищо вече бременна, не може да подхожда за неговата изискана галерия. Последното камъче от мозайката щеше да отиде нахалост, Лаура щеше да загуби всякаква стойност за убиеца, делото му щеше да се провали. И това поражение ще го изпита на собствения си гръб! Риши искаше да вдигне сватбата в Грас с много пищност, блясък и шум, та всички да чуят. И макар да не познаваше противника си, а и никога нямаше да го познава, щеше да изпита истинска наслада при мисълта, че убиецът присъствува на събитието и гледа със собствените си очи как му измъкват най-желаното нещо под носа.
Планът бе замислен с тънкости. И отново трябва да се възхитим от нюха на Риши, с който се приближи до истината. Защото в действителност брачният съюз на Лаура Риши със сина на барон Дьо Буйон щеше да означава за убиеца от Грас унищожителен погром. Ала планът още не бе осъществен. Риши още не бе отвел дъщеря си под спасителното венчило. Още не беше я прехвърлил в добре защитения манастир „Сент Онора“. Тримата ездачи още си пробиваха път през негостоприемната планина Танерон. Понякога пътищата ставаха тъй лоши, че се налагаше да слизат от конете. Напредваха много бавно. Надяваха се надвечер да стигнат морето при Напул — малко селище западно от Кан.
44
