гъст тъмен мед, гладък и сладък и невероятно лепкав, които овладяват пространството с един плавен жест, с едно отмятане на глава, с един-единствен камшичен порив на погледа, но остават спокойни — като в център на вихрушка, без да съзнават притегателната си сила, с която покоряват копнежите и душите на мъже и жени. А тя бе млада, неразцъфнала пъпка и чарът й още не бе придобил онази гъстота на меда. Тежките й крайници бяха още гладки и стегнати, гърдите й — бял алабастър, а леко плоското й лице, обрамчено от гъста черна коса, бе запазило още нежните си контури и тайнствени кътчета. Всъщност, косата липсваше, убиецът я бе отрязал и взел, както и дрехите.
Заподозряха циганите. От циганите всичко можеше да се очаква. Както е известно, циганите тъчаха парцалени черги и тъпчеха възглавниците си с човешки коси, а от кожата и зъбите на обесените майсторяха куклички. Само циганите можеха да извършат такова перверзно престъпление. Ала по същото време тъдява не се бе мяркал никакъв циганин, за последен път през декември бяха минали катунари по тия места.
Поради липса на цигани заподозряха италианските ратаи. Ала тук нямаше и италианци — беше рано за тях, щяха да дойдат едва през юни за беритбата на жасмина, значи не можеха да бъдат и те. Най-накрая заподозряха и перукерите, които претърсиха за косата на убитото момиче. Напразно. После набедиха евреите, после — похотливите монаси от Бенедиктинския манастир, които обаче всички до един бяха прехвърлили седемдесетте, после цистерценските монаси, после франкмасоните, после душевноболните, после въглищарите, после просяците и най-подир — безнравствената аристокрация, и особено маркиз Дьо Кабри, защото бе женен вече за трети път и — както говореха — организирал в избите си разблудни сборища и при това с девича кръв, за да подсилва потентността си. Нищо конкретно не се доказа, разбира се, нямаше очевидци, дрехите и косите на мъртвата не се намериха. Подир няколко седмици префектът преустанови диренето.
В средата на юни пристигнаха италианците, мнозина дойдоха заедно със семействата си, за да се главят за берачи. Селяните ги главиха наистина, но заради убийството забраниха на жените и дъщерите си да общуват с тях. Сигурното си е сигурно. Защото, макар прихождащите аргати действително да нямаха вина за станалото убийство, по принцип можеха да имат вина, затова по-добре да се пазят.
Не след дълго, след като започна беритбата на жасмина, станаха още две убийства. Отново жертвите бяха две чудно хубави момичета, отново бяха от оня флегматичен чернокос тип жени, отново ги намериха сред цветните поля — голи, остригани и с рана от тъп предмет по тила. Отново нямаше и следа от злосторника. Вестта се разнесе със светкавична бързина и надвисна опасност да се вдигнат срещу пришълците, когато стана известно, че двете жертви са италианки, дъщери на един генуезки надничар.
И страхът легна над областта. Хората вече не знаеха срещу кого да насочат безсилния си гняв. Наистина имаше неколцина, които подозираха лудите или нечестивия маркиз, ала никой не хващаше вяра на това, защото лудите ден и нощ бяха под надзор, а маркизът отдавна бе заминал за Париж. И тъй, хората се сближиха. Селяните отвориха плевните си за пришълците, които до този момент стануваха на открито поле. Във всеки квартал гражданите поставиха нощен патрул. Префектът подсили стражата на градските порти. Но от всички тези приготовления нямаше полза. Няколко дни след двойното убийство пак откриха момичешки труп, обезобразен по същия начин както предишните. Този път беше една сардинка, перачка в епископския дворец, която бе убита до големия фонтан „Ла фу“, тоест току пред градските порти. И макар съветниците, притиснати от разтревоженото гражданство, да взеха допълнителни мерки — най-строг контрол на портите, подсилване на нощната стража, вечерен час за лицата от женски пол, през това лято вече не минаваше седмица, без да открият трупа на някое девойче. И все бяха едва-що съзрели момичета, все красавици и най-често от оня тъмен, притегателен тип. Макар че убиецът вече не пренебрегваше и преобладаващите сред местното население меки, белокожи, леко позакръглени момичета. Дори брюнетки, дори тъмноруси — стига да не са мършави — ставаха напоследък негови жертви. Той ги надушваше навред, не само в околностите на Грас, но и насред града, да, дори по къщите. Намериха дъщерята на един столар пречукана в стаичката й на петия етаж и никой от къщата не бе чул ни най-малък шум, и никое от кучетата, които иначе подушваха всеки външен и го налайваха, не се бе обадило. Убиецът сякаш беше неуловим, безтелесен, като дух.
Хората се възмущаваха и ругаеха големците. И най-незначителният слух довеждаше до изстъпления. За малко щяха да заколят един пътуващ търговец, който продаваше любовни прахчета и други шарлатании, защото се разнесе мълва, че съдържали стрити момичешки коси. В „Отел дьо Кабри“ и в приюта „Любов към ближния“ направиха опити за палежи. Търговецът на платно Александр Миснар застреля собствения си слуга, който се прибирал посред нощ вкъщи, защото го взел за прословутия убиец на момичета. Който можеше да си позволи, изпровождаше подрастващите си щерки далеч по роднини или пансиони в Ница, Екс или Марсилия. По настояване на градската управа префектът бе свален. Неговият заместник свика лекарски колегиум да прегледа труповете на остриганите красавици и да установи дали са девствени. Оказа се, че всички са недокоснати.
Странно, но това заключение, вместо да намали, увеличи ужаса, защото тайно всеки предполагаше, че момичетата са били озлочестени. Тогава щеше да стане известен поне един от мотивите на убиеца. Сега вече никой нищо не разбираше, сега всички бяха напълно безпомощни. А който вярваше в Бог, се спасяваше в молитва — Господ да пази дома му от дявола.
Градската управа, колегия от тридесетте най-богати и почитани буржоа и благородници на Грас; повечето от тях просветени и антиклерикално настроени господа, които все още търпяха епископа, но на драго сърце биха превърнали манастирите и абатствата в складове или фабрики — та гордите, могъщите господа от градската управа в неволята си се съгласиха и с раболепно съчинена петиция помолиха Негово преосвещенство епископа да прокълне и анатемоса това кръвожадно изчадие, което не могла да залови светската власт, тъй както бе постъпил през 1708-а неговият светлейши предшественик с ужасната напаст от скакалци, надвиснала над страната. И действително в края на септември убиецът от Грас, който дотогава бе похитил цифром и словом 24 от най-красивите девици от всички слоеве на народа, беше официално прокълнат и анатемосан лично от епископа с писмена прокламация, както и от всички амвони в града, дори и от амвона на „Нотр Дам дю Пюй“.
Успехът беше поразителен. Убийствата секнаха начаса. Октомври и ноември преминаха без трупове. В началото на декември дойдоха новини от Гренобъл, че напоследък там върлувал някакъв убиец на момичета, който душел жертвите си, разкъсвал дрехите им на парцали и скубел косите им на кичури. И макар че тези садистични престъпления в никакъв случай не можеха да се сравнят с чисто изпипаните убийства в Грас, хората бяха убедени, че става въпрос за един и същ злосторник. Жителите на Грас с облекчение се прекръстиха трижди, че извергът вече свирепствува не у тях, а в отдалечения на седем дни път Гренобъл. Те организираха факелно шествие в чест на епископа и по Коледа отслужиха голяма благодарствена литургия. Към 1 януари 1766 бяха отменени усилените мерки за сигурност и вечерният час за лицата от женски пол. С невероятна скорост се възвърна редът в обществения и личния живот. Страхът отлетя като вятър, никой повече не отваряше дума за ужаса, който владееше града и околностите само преди няколко месеца. Дори и пострадалите семейства не говореха за това. Все едно, че проклятието на епископа бе застигнало не само убиеца, но и спомена за него. А и на хората им отърваше така.
Само този, който имаше щерка, влизаща в тази чудесна възраст, все още с неохота я оставяше без надзор, душеше го страх, щом се свечереше, а когато сутрин я намираше здрава и читава, въздъхваше щастлив — разбира се, без да си признава причината.
41
Ала в Грас имаше един мъж, който не повярва на мира. Наричаше се Антоан Риши, изпълняваше длъжността втори съветник и живееше в представителна къща в началото на улица „Дроат“.
Риши бе вдовец и имаше дъщеря на име Лаура. Макар да нямаше още четиридесет и да бе с несломима жизненост, на първо време не възнамеряваше да се жени повторно. Първо искаше да намери мъж за дъщеря си. И то не какъв да е, ами аристократ. Имаше един барон Дьо Буйон, притежаващ син и ленно владение край Ване, с добра репутация и трагично финансово положение, с когото Риши вече се бе споразумял за бъдещата венчавка на децата. След като Лаура застанеше пред олтара, самият той щеше да пусне женихските си пипала в посока към високоуважаваните фамилии Дрее, Мобер и Фонмишел — не защото бе суетен и мреше за аристократична съпруга в леглото си, а защото искаше да основе династия и да прокара път на наследниците си, който да ги изведе до най-висок обществен престиж и политическо
