влияние. За тази цел се нуждаеше поне от двамина синове, единият от който да поеме търговската къща, докато другият през юридическото поприще и парламента в Екс да се сдобие с благородническа титла. Такива амбиции с изглед за успех човек от неговото съсловие можеше да храни, само ако особата и семейството му са най-тясно свързани с провинциалната аристокрация.
Това, което изобщо му даваше основание за подобни свръхамбициозни планове, беше баснословното му богатство. Антоан Риши бе най-заможният буржоа в околността. Притежаваше много земя не само около Грас, където се отглеждаха портокали, маслини, пшеница и коноп, а също край Ване и към Антиб, която даваше на изполица. Притежаваше къщи в Екс, чифлици, дял от кораби, пътуващи за Индия, постоянна кантора в Генуа и най-големия търговски склад във Франция за благовония, колониални стоки, масла и лицеви кожи.
Ала най-голямото богатство на Риши бе неговата дъщеря. Тя бе единственото му дете, точно шестнадесетгодишна, с тъмночервени коси и зелени очи. Лицето й бе тъй прелестно, че посетители от всякаква възраст и пол се вцепеняваха на мига и не можеха повече да откъснат поглед от нея, ближеха я с очи, сякаш ближеха сладолед, приели при органолептичното си занимание присъщия израз на глуповат захлас. Дори Риши, щом зърнеше дъщеря си, се улавяше, че за известно време, за четвърт, за половин час може би забравя света, а с това и сделките си — което иначе не му се случваше дори насън, — разтапяше се изцяло в съзерцание на прекрасното момиче, а сетне не можеше да каже какво всъщност е вършил в това време. А напоследък — той изпитваше неудобство, — когато вечер я изпращаше да си легне или сутрин, когато отиваше да я буди и тя лежеше още в обятията на съня, като от Божия ръка положена, и изпод воалите на нощното й одеяние изпъкваха формите на ханша и бюста й, а от пазвата, където бе обронила глава, струеше диханието й, горещо и спокойно… — той усещаше как стомахът му се свива на буца и гърлото го стяга, и преглъща, и — пази, Боже! — проклинаше се, че е баща на тази жена, а не чужд, непознат мъж. И да лежи пред очите му така, както сега пред него, и той без колебание да легне до нея, върху нея, в нея — с цялата си жар. И потта се стичаше от него, и крайниците му трепереха, докато задушаваше в себе си това ужасяващо желание и се навеждаше над нея, за да я събуди с чиста бащина целувка.
Предишната година, по време на убийствата, не беше го спохождала такава неприятна съблазън. Магията, с която го омайваше дъщеря му — така поне му се струваше, — бе още магията на дете. Ето защо той никога не бе изпитвал сериозен страх, че Лаура може да стане жертва на оня убиец, който — както се знаеше не нападаше нито деца, нито жени, а само зрели девойчета. Наистина Риши подсили охраната на дома си, нареди да сменят решетките на прозорците на горния стаж, а на слугинята — да спи в една стая с Лаура. Но нещо в него се противеше да я изпрати надалеч, както сториха с дъщерите си, дори с целите си семейства хората от неговото съсловие. Той смяташе това поведение за унизително и недостойно за член на общината и втори съветник, който според него трябваше да е образец на своите съграждани за спокойствие, смелост и непреклонност. Освен това той бе човек, който не обичаше да му се месят в работите, още повече — тази изпаднала в паника тълпа и най-вече — някакъв си анонимен престъпник. И така, в тези ужасни времена той бе един от малцината в града, дето не се поддадоха на треската от страх и запазиха самообладание. Но странно, изведнъж всичко се обърна. Докато хората сякаш бяха окачили убиеца на бесилката, празнуваха края на неговите безчинства и скоро съвсем забравиха злощастните времена, в сърцето на Антоан Риши като върла отрова се промъкна страхът. Дълго време не искаше да си признае, че от страх отлага отдавна запланувани пътувания, излиза с неохота от къщи, съкращава визити и съвещания, само и само да се прибере по-скоро у дома. Извиняваше се пред себе си с разклатеното здраве и преумората, но все пак също си признаваше, че — както всеки баща — е загрижен за дъщеря си, нали е госпожица за женене, една съвсем нормална грижа… Мигар славата й на хубавица не се бе разнесла навън? Мигар хората не източваха шии от любопитство, когато в неделя отиваха на църква? Мигар господа съветниците не му даваха аванси — от свое име или от името на синовете си?…
42
Ала веднъж, в един мартенски ден, Риши седеше в салона и наблюдаваше как Лаура се разхожда в градината. Беше със синя рокля, върху която се сипеха червените й коси, пламнали на слънчевата светлина — никога не я бе виждал толкова красива. Изведнъж изчезна зад живия плет. А сетне се забави, може би само с два удара на сърцето по-дълго, преди да се появи отново — и той се изплаши до смърт, защото между тия два удара си помисли, че я е загубил завинаги.
Същата нощ се събуди от кошмарен сън, който вече не можеше да си спомни, но сънят бе свързан с Лаура и той се втурна в стаята, убеден, че е мъртва, че лежи в леглото си убита, озлочестена и остригана, а я намери непокътната.
Върна се в спалнята си, плувнал в пот и раздрусан от възбуда, не, не от възбуда, а от страх, сега най- сетне си призна, че го гони безумен страх, и докато си признаваше, се успокои и мислите му се подредиха. Ако трябваше да бъде откровен, той от самото начало не бе повярвал в анатемата на епископа, също не бе повярвал, че сега убиецът върлува чак в Гренобъл и че изобщо е напуснал града. Не, той още живееше тук, сред гражданите на Грас, и един ден пак щеше да поднови безчинствата. През август и септември Риши бе видял някои от убитите момичета. Видът им го бе ужасил, но същевременно, ако трябваше да признае — и очаровал, защото всичките, а всяко момиче по свой характерен начин, бяха небивало красиви. Никога не му бе минавало през ум, че в Грас има толкова много непозната красота. Убиецът бе отворил очите му. Убиецът имаше изискан вкус. И имаше система на действие. Не само защото всички убийства бяха извършени по един и същ приличен начин, а и изборът на жертвите издаваше един почти пресметливо замислен план. Наистина Риши не знаеше какво всъщност е искал убиецът от своята жертва, та нали не е могъл да им отнеме най- доброто: красотата и младежкия чар… или все пак е успял? Във всеки случай обаче му се струваше, че убиецът, колкото и абсурдно да звучи, не е разрушителен, а грижливо колекциониращ дух. Ако човек не си представя — така разсъждаваше Риши — всички тези жертви като отделни индивиди, а като част от някакъв по-висш принцип и ако идеалистично сплави в съзнанието си настоящите им качества в единно цяло, то този мозаечен портрет би бил чисто и просто портретът на красотата, а магията, която излъчва, вече няма да е от простосмъртен, а от божествен характер. Както виждаме, Риши бе мислител от епохата на Просвещението, който не се боеше да прави и богохулни заключения, и макар да не разсъждаваше с обонятелни, а с оптически категории, той все пак се приближи до истината.
Ако предположим — разсъждаваше Риши по-нататък, — че убиецът е колекционер на красота и работи върху портрета на съвършенството, макар само във фантазията на болния си мозък; ако допуснем още, че е човек с най-изискан вкус и съвършен метод, както изглежда в действителност, тогава едва ли ще се откаже от най-скъпоценния камък в мозайката на този портрет, най-скъпоценния камък, който може да се намери на земята: да се откаже от красотата на Лаура. Цялото му пъклено дело нямаше да има никаква стойност без нея. Тя бе заключителният камък в неговото съзидание.
Докато правеше това ужасяващо заключение, Риши седеше по нощница в леглото и се чудеше на собственото си спокойствие. Вече не го побиваха тръпки и не трепереше. Неясният страх, който го измъчваше от седмици, бе изчезнал и отстъпил пред съзнанието за конкретна опасност: всички помисли и въжделения на убиеца очевидно бяха насочени към Лаура от самото начало. И това последно убийство щеше да увенчае делото му. Наистина оставаше неясно каква е била материалната цел на убийствата и дали изобщо са имали такава. Ала Риши бе прозрял същественото, тоест стройната последователност в метода на убиеца и неговия идеен мотив. И колкото повече разсъждаваше, толкова по му се нравеха и двете неща и нарастваше уважението му към убиеца — уважение, разбира се, което веднага се отразяваше като от излъскано огледало върху него, Риши, защото със своя тънък аналитичен ум той винаги бе успявал да разкрие тайните ходове на противника.
Ако самият той, Риши, бе убиец и бе овладян от същите ревностни идеи, както убиеца, не би постъпил по-различно от него, би вложил всичките си сили да увенчае безумното си дело с убийството на Лаура, прелестната, неповторимата Лаура.
Тази последна мисъл особено му се понрави. Способността, да се постави в положението на бъдещия убиец на своята дъщеря му даваше изключително предимство. Защото при цялата си интелигентност убиецът в никакъв случай не можеше да се постави в положението на Риши — това бе факт, — макар и само защото не можеше да предположи, че Риши отдавна се е поставил в положението му. По принцип и
