поне веднъж в живота си с очи. Образът й него интересуваше. За него тя вече не съществуваше като тяло, а само като безплътен аромат. И тъкмо него държеше под мишница и не го отнасяше със себе си.
Тихо се прехвърли през перваза на прозореца и се смъкна по стълбата. Вън наново се бе появил ветрец, а небето се проясняваше и лееше по земята студена тъмносиня светлина.
Половин час подир това слугинята накладе огъня в кухнята. Когато излезе навън, за да вземе дърва, забеляза облегнатата стълба, ала беше толкова сънена, че не схвана какво означава това. Малко след шест се изтърколи и слънцето. Огромно и златисточервено, то изплува из морето между двата Лерински острова. По небето нямаше ни едно облаче. Започваше сияен пролетен ден.
Риши, чиято стая гледаше на запад, се разбуди в седем. За пръв път от месеци насам бе спал наистина чудесно и обратно на навика си, остана още четвърт час в леглото, протягаше се, пухтеше от удоволствие и се вслушваше в приятния тропот откъм кухнята. И когато най-сетне се надигна и отвори широко прозореца, и като видя чудно хубавото време навън, и като вдъхна ароматния утринен въздух, и като дочу прибоя на вълните, възторженото му настроение нямаше граници. Той издаде устни и засвирука весела мелодийка.
Продължи да си свирука, докато се обличаше. Свирукаше си, когато излезе от стаята и с окрилена крачка прекоси коридора. Спря пред вратата на Лаура. Почука. Веднъж, дваж, съвсем леко, за да не я стресне. Отговор не последва. Той се усмихна. Разбираше добре, че тя все още спи.
Внимателно пъхна ключа в дупката и завъртя резето, тихо, съвсем тихо, за да не я събуди, жаден да я зърне още веднъж в прегръдките на съня, още веднъж, за последен път, преди да я отстъпи другиму.
Вратата се отвори, той престъпи прага и слънчевата светлина плисна в очите му. Стаята като че бе пълна със сияйно сребро, всичко блестеше и за миг затвори очи от болка.
Когато отново ги отвори, зърна Лаура върху леглото, гола и мъртва, остригана и ослепително бяла. Истински кошмар, кошмар, който му се бе присънил предишната нощ в Грас и който бе забравил, ала сега проблесна като светкавица в паметта му. Всичко бе точно копие на оня сън, само че много по-светло.
47
Вестта за смъртта на Лаура се разнесе мълниеносно из Грас и околностите му, като че ли се бе пуснала мълва „Кралят е мъртъв!“ или „Избухна война!“, или „На брега са дебаркирали пирати!“, и подобен, дори по- голям ужас се стрелна наоколо. Изведнъж отново възкръсна оня грижливо забравен страх, вирулентен както през миналата есен, с всичките му съпътствуващи явления: паника, възмущение, ярост, истерични подозрения, отчаяние. Нощем хората не мърдаха от домовете си, залостваха щерките си, барикадираха се, не вярваха един другиму, не мигваха. Всеки си мислеше, че ще стане както тогава, всяка седмица убийство. Времето като че ли се бе върнало половин година назад.
Още по-парализиращ бе страхът сега, отколкото преди година, защото внезапното завръщане на привидно преодоляната опасност пораждаше у хората чувство за безпомощност. Щом като дори анатемата на епископа не помогна! Щом Антоан Риши, великият Риши, най-богатият в града, вторият съветник, могъщият и благоразумният, разполагащият с всякакви средства, не можа да опази единственото си дете! Щом ръката на убиеца не се спря пред свещената красота на Лаура — която фактически сега се превърна в светица за всички, които я познаваха, едва сега, след случилото се, когато вече бе мъртва. Имаше ли надежда да се спасят от убиеца? Той бе по-жесток и от чумата, защото от чумата можеш да избягаш, ала не и от това чудовище — както потвърди случаят с Риши. Очевидно извергът притежаваше свръхестествени способности. Сигурно бе сключил съюз с дявола, ако сам той не бе дяволът. И така, като не можаха да намерят друг изход, мнозина от по-простодушните хорица отиваха предимно на черква и се молеха — всяка гилдия на своя патрон: ковачите — на свети Алоис, тъкачите — на свети Криспиний, градинарите — на свети Антоний, парфюмеристите — на свети Йосиф. И водеха със себе си жени и щерки, молеха се вкупом, хранеха се и спяха в черквата, не я напускаха дори денем, убедени, под закрилата на отчаяното задружие и пред лицето на мадоната, че ще намерят единствено възможната сигурност от чудовището, ако изобщо съществуваше някаква сигурност.
Някои по-хитри глави пък създадоха окултни групи, тъй като църквата вече се бе изложила. Срещу куп пари ангажираха вещица от Гурдон, която имаше разрешително за практикуване, завряха се в една от многобройните варовикови пещери под земите на Грас и започнаха да отслужват литургии на сатаната, за да го омилостивят. Други пък, предимно изтъкнати буржоа и образовани аристократа заложиха на най- модерни научни методи: магнетизираха домовете си, хипнотизираха дъщерите си, събираха в салоните си флуида-лен кръжец на мълчанието, като опитваха да овладеят духа на убиеца по телепатичен път чрез задружно произведена емисия от мисли. Корпорациите организираха покаятелна процесия от Грас до Напул и обратно. Монасите от петте манастира тук отслужваха непрекъснати молебени с неспирни песнопения, така че ту в тоя, ту в оня кът на града можеше да се чуе непрестанна жална песен, денем и нощем. Почти никой не работеше.
В такова трескаво бездействие, почти с нетърпение, населението на Грас очакваше следващия удар. Че той предстои, не се съмняваше никой. И всеки тайно копнееше страшната вест да е отминала, с единствената надежда, че не е сполетяла него самия, а някого другиго.
Всъщност височайшата управа на града и провинцията този път не се зарази от истеричното настроение на народа. За пръв път, откакто се бе появил убиецът на девойки, се стигна до планирано и плодотворно сътрудничество между властите в Грас, Драгинян и Тулон, между магистратура, полиция, интендантство, парламент и флота.
Причината за тази солидарност бе, от една страна, опасението за всеобщо народно въстание, от друга страна — след смъртта на Лаура Риши вече имаше опорни точки, които едва сега даваха възможност за систематично дирене на убиеца. Убиецът беше видян. Очевидно бе онзи съмнителен калфа-щавач, който в нощта на убийството се бе настанил в обора на странноприемницата в Напул и безследно изчезнал на следващото утро. Според съвпадащите показания на гостилничаря, на коняря и на Риши е бил невзрачен, нисък на ръст мъж с кафеникав сюртук и торба от зебло. Макар че спомените на тримата свидетели бяха странно мъгляви — не бяха в състояние да опишат поне приблизително лицето, цвета на косата или говора на мъжа, — все пак гостилничарят можа да каже, че ако не се лъжел, стойката и походката на чужденеца били малко тромави, а и понакуцвал леко, като, да речем, от наранен крак или сакато стъпало.
Снабдени с тези улики, още към пладне в деня на убийството два конни отряда от еснафа на налбантите поеха преследването на убиеца в посока към Марсилия, единият — по крайбрежието, другият — по пътя към вътрешността. Близката околност на Напул се претърсваше от доброволци. Двама куриери от общинския съд в Грас потеглиха към Ница, за да започнат издирване на калфата-щавач. В пристанищата на Фрежюс, Кан и Антиб се претърсваше всеки заминаващ кораб, по границата със Савоя бе затворен всеки друм, пътниците трябваше да се легитимират. За тези, дето можеха да четат, разлепиха обяви с описанието на престъпник по всички градски порти на Грас, Ване, Гурдон и по черковните порти в селата. Освен това глашатаи го четяха трижди дневно. Съобщението за изкривеното навътре стъпало, естествено, засили вярата, че убиецът е самият дявол, и по-скоро раздуха паниката сред населението, вместо да прозвучи като полезно указание.
Едва след като по настояване на Риши председателят на съда в Грас обяви възнаграждение от цели двеста ливри за сведения по залавянето на престъпника, заваляха доноси, та бяха арестувани няколко калфи-щавачи от Грас, Опио и Гурдон, от които един имаше нещастието наистина да куца. Вече възнамеряваха да го подложат на изтезание въпреки потвърденото от мнозина свидетели алиби, когато на десетия ден след убийството в магистратурата се яви един от градските стражи и даде на съдиите следните показания: по пладне на оня въпросен ден, когато както обикновено стоял на пост на Порт дю Кур, го заговорил някакъв тип, който — сега вече знаел — отговарял на публикуваното описание и дълго и настоятелно го разпитвал кой път са хванали вторият съветник и керванът му заранта. На самата случка не отдал значение нито тогава, нито по-късно, а и нямало да си спомни току-така въпросния тип — бил съвсем невзрачен, — ако вчера не го бил мярнал случайно, и то тук, в Грас, на улица „Лув“, пред ателието на метр Дрюо и мадам Арнюлфи, и ако не бил забелязал, че като влизал в работилницата, човекът видимо накуцвал.
Час по-късно Грьонуй бе арестуван. Гостилничарят и конярят от Напул, които се намираха в Грас за идентифициране на другите заподозрени, начаса разпознаха калфата-щавач, пренощувал тогава у тях: този
