В погледа на момчето блесна объркване, не разбираше за какво говори мъжът. Златарят не си даде труд да обясни, само погледна надолу, за да е сигурен, че Давид го е разбрал, след което отдръпна дланта си, хвана момчето за ръка и го поведе по билото на крепостния вал и надолу по тясното стълбище към Женския двор, калдъръмът под краката им трепереше, докато римските тарани с нова сила подновяваха ударите си по портите на Храма.
— По-бързо — подкани го той. — Стените няма да издържат дълго.
Затичаха се през двора, като заобикаляха разпръснатите по калдъръма отсечени глави, а стрелите се сипеха около тях. В дъното изкачиха петнайсетте стъпала до портата Никанор и преминаха второто открито пространство, където тълпи кохеним в оцапани със сажди и мръсотия роби трескаво принасяха жертви на големия олтар за огнени приношения. Траурният им вой изобщо не заглушаваше бесния рев на битката.
Прекосиха и този двор, и изкачиха дванайсетте стъпала към портата на Мишкан, чиято масивна фасада се извисяваше над главите им като скала, сто лакти висока и украсена с великолепна асма, изкована от чисто злато. Тук Елиезер спря, обърна се към момчето и клекна, за да го погледне в очите.
— Аз съм дотук. В светилището могат да влизат само кохеним и Първосвещеникът.
— Ами аз? — неуверено попита момчето.
— На теб ти е позволено. Този път, по изключение. Така каза Матей. Господ ще разбере. — Той сложи ръце на раменете на момчето и ги стисна. — Не бой се, Давид. Твоето сърце е чисто. Няма да ти се случи нищо лошо.
Погледна момчето в очите, изправи се и го побутна към внушителната порта с еднакви сребърни колони и бродирана копринена завеса в червено, синьо и пурпурно.
— Върви. И Господ да те пази.
Момчето се загледа след огромния му силует на фона на пламтящото небе, обърна се, отмести завесата и влезе в дългата колонна зала с мраморен под и толкова висок таван, че се губеше в сенките. Тук беше прохладно и тихо и във въздуха се носеше сладникав упойващ аромат. Грохотът на битката заглъхна и изчезна, сякаш се случваше в някакъв друг свят.
— Шема Израил, адонай елоену, адонай йехуд — прошепна. — Слушай, Израилю: Господ Бог наш е Господ един.
Спря за малко, обзето от благоговение, след което бавно и безшумно закрачи по мрамора към дъното на залата. Пред него стояха светините на Храма — синията на обредния хляб, златният олтар за кадене на тамян, великият седмораменен свещник — менора, а зад тях бляскавата ефирна завеса от коприна, входът към дебир, Светая Светих, където не биваше да пристъпва никой, с изключение на Първосвещеника, а и той само веднъж в годината в деня на Изкуплението.
— Добре дошъл, Давид. Чаках те — изрече нечий глас.
Първосвещеникът Матей излезе от сенките и застана вляво от момчето. Беше в небесносиня роба, пристегната с препаска в червено и златно, изящна диадема на главата и ефод, свещения нагръдник, с неговите дванайсет скъпоценни камъка, всеки символизиращ по едно от израилевите племена. Дълбоки бръчки прорязваха лицето му, брадата му беше бяла.
— Най-накрая се запознахме, сине на Юда — изрече тихо свещеникът, пристъпи към момчето и впери в него тежък поглед, съпроводен от тихия звън на десетките звънчета, пришити по подгъва на робата. — Елиезер златарят ми разказа доста за теб. Според него от всички бранители на тези свети места ти си най- безстрашният. И най-много заслужаваш доверие. Като древния Давид. Така каза.
Взира се дълго в момчето, след което го хвана за ръка и го поведе към дъното на залата, където спряха пред златния светилник, с витите рамена и изящно украсения ствол, изкован от един-единствен къс чисто злато по проект на самия Всевишен. Момчето се загледа като хипнотизирано в трепкащите като зайчета по вода пламъчета на свещите.
— Красив е, нали? — каза старецът, забелязал благоговението на лицето му, и положи ръка на рамото му. — Няма на цялата земя по-свещен предмет за нас, по-безценен за народа ни, защото светлината на свещената Менора е светлината на самия Господ Бог. Ако някога я изгубим… — Жрецът въздъхна, вдигна ръка и докосна нагръдника си. — Елиезер е добър човек — добави, като че ли току-що му беше хрумнало. — Втори Веселиил.
Мълчаха доста време и съзерцаваха светилника, чиято светлина ги обгръщаше като милувка. След това Първосвещеникът кимна, обърна се с лице към момчето и тихо каза:
— Днес Господ повели неговият Свещен Храм да падне. Също като преди, на същия ден — Тиша Бе Ав, преди повече от шестстотин лета, когато Домът на Соломон падна пред вавилонците. Свещените камъни ще бъдат разтрошени на прах, гредите на покрива ще бъдат насечени на парчета, народът ни ще бъде прогонен в изгнание и разпръснат по четирите посоки на света.
Първосвещеникът се понаведе и впи поглед в очите на момчето.
— Надеждата ни е една, Давид, една-единствена. Една тайна, велика тайна, позната на малцина от нас. Сега, в този сетен час ти също трябва да я узнаеш.
Той се наклони още повече към момчето, снижи глас и, сякаш се боеше от подслушване, заговори шепнешком, макар да бяха сами. С всяка дума очите на момчето се разширяваха все повече и погледът му отскачаше ту към пода, ту към светилника, а раменете му се разтрепериха. След като свърши, свещеникът се изправи и отстъпи назад с едва доловима усмивка на бледите устни.
— Ето виждаш ли, даже и в поражението винаги трябва да има победа. Даже и в мрака винаги трябва да има светлина.
Момчето не каза нищо. Лицето му се кривеше, объркано между удивлението и невярата. Първосвещеникът протегна ръка и го погали по косата.
— Вече е изнесена от града, вън от римската палисада. Сега трябва да напусне държавата, защото унищожението ни е близо и безопасността й вече не е гарантирана. Всичко е уредено. Остава само едно и то е да изберем пазач. Този, който ще я достави до крайното й назначение и ще чака там с нея, докато му дойде времето. За тази задача бе посочен ти, Давиде, сине на Юда. Ако я приемеш. Ще приемеш ли задачата?
Момчето почувства как, сякаш дърпан от невидими конци, погледът му неумолимо се вдига към свещеника. Очите на стареца бяха сиви, но странно и хипнотизиращо прозрачни като облаци, носещи се по безкрайното ясно небе. Долови в тях някаква натежалост, но в същото време и безтегловност, сякаш летеше.
— Какво трябва да направя? — попита дрезгаво.
Старецът сведе очи към него, огледа лицето му и се взря в чертите му, все едно бяха думи в книга. Кимна, бръкна в робата си, извади малък, навит на руло пергамент и го подаде на момчето.
— Това ще те води. Прави каквото ти казва и всичко ще е наред. — Той обгърна лицето на момчето с длани. — Сега ти си ни единствената надежда, Давиде, сине на Юда. С теб и само с теб огънят ще гори. Не доверявай тази тайна на никого. Пази я като живота си. Предавай я на синовете си и на синовете на синовете си, и на техните синове, докато дойде времето да бъде разкрита.
Момчето го погледна и прошепна:
— А кога ще дойде това време, учителю? Как ще разбера, че е дошло?
Жрецът задържа погледа му, изправи се, обърна се обратно към светилника, вгледа се в трепкащите пламъчета и бавно притвори очи, сякаш изпадаше в транс. Тишината натежа и се втвърди; скъпоценните камъни на нагръдника засветиха със своя вътрешна светлина.
— Три предзнаменования ще те водят — изрече бавно с внезапно далечен глас, все едно говореше
