някъде от много нависоко. — Първо, ще дойде най-младият от дванайсетимата и в ръката си ще държи сокол; второ, един син на Измаил и един син на Исаак ще се изправят заедно като приятели в Дома Господен; трето лъвът и пастирът ще бъдат едно и около врата им ще има светилник? Когато тези неща се сбъднат, тогава ще е дошло времето.
Пред тях завесата на светая светих сякаш помръдна леко и момчето усети как по лицето му преминава лек хладен повей. Странни гласове отекнаха в главата му, кожата му настръхна; замириса на нещо странно, плътно и мускусно като самото време, ако времето изобщо миришеше. То продължи само миг, след това отвън се чуха внезапен, стряскащ трясък и гръм, и писъкът на хиляди гласове, извисени в ужас и отчаяние. Първосвещеникът рязко отвори очи.
— Това е краят. Повтори предзнаменованията!
Момчето ги изрече със запъване на някои думи. Старецът го накара да ги повтори още веднъж, и още веднъж, докато ги наизусти идеално. Шумът на битката вече нахлуваше в светилището като потоп — агонизиращи писъци, дрънчене на оръжия, грохот на падаща зидария. Матей бързо отиде до входа, надникна навън и се върна обратно.
— Минали са през портата Никанор! — извика. — Не можеш да излезеш оттам. Ела, помогни ми!
Старецът пристъпи, сграбчи светилника за ствола и го затътри с усилие по пода. Момчето се присъедини към него и двамата го издърпаха на около метър вляво, при което се откри квадратна мраморна плоча с две дръжки. Първосвещеникът ги сграбчи и отмести плочата. Отдолу се показа тъмна дупка, в която тясно, вито каменно стълбище потъваше надолу в чернотата.
— Тайните на Храма са много — каза, хвана момчето заръка и го поведе към дупката — и това е най- свещената от всички тях. Слез по стълбите и следвай тунела. Не се отклонявай нито наляво, нито надясно. Ще те изведе далеч от града, на юг, много зад римската палисада.
— Ама какво ще стане с…
— Няма време! Тръгвай! Сега ти си надеждата на народа ни. Именувам те Шомир Ха Ор. Носи това име. Пази го. Гордей се с него. Предавай го на синовете си. Бог ще те пази. И съди.
Той се наведе, целуна момчето по двете бузи, сложи ръка на главата му и го побутна надолу. Намести мраморната плоча обратно на мястото й, грабна светилника и го затътри по пода, запъхтян от усилието. Времето му стигна само колкото да го върне обратно на мястото му, преди от другия край на залата да се дочуят викове и звън на удрящи се мечове. Елиезер златарят залитна в залата с безжизнено увиснала ръка с кървав чукан на мястото на китката, а с другата диво размахващ чука към настъпващата зад него стена от легионери. За момент успя да ги задържи. След това те с рев се устремиха напред и той се свлече на пода, където крайниците му бяха посечени, а тялото му смазано.
— Яхве! — изкрещя той. — Яхве!
Първосвещеникът гледаше всичко това с безизразно лице, след което се обърна, взе пълна шепа тамян и го хвърли върху жаравата на златния олтар. Облак благовонен дим се изви във въздуха. Чуваше зад гърба си приближаващите римляни, подкованите им с желязо ботуши тракаха по пода, дрънченето на броните им отекваше между стените.
— Господ стана като неприятел — прошепна свещенослужителят, повтаряйки думите на пророк Йеремия. — Изтреби Израиля; разори всичките му чертози, разруши крепостите му.3
Римляните вече бяха зад гърба му. Той затвори очи. Чу се смях и тихото свистене на издигнат във въздуха меч. За миг Времето спря; след това мечът полетя надолу, заби се в гърба на Първосвещеника и посече тялото му. Той залитна напред и падна на колене.
— Нека почива във Вавилон! — закашля се и от ъглите на устата му бликна кръв. — Във Вавилон, в дома на Абнер.
И падна мъртъв с лицето надолу пред основата на великия светилник. Легионерите изритаха трупа му, нарамиха съкровищата на Храма и ги изнесоха от светилището.
— Vicerunt Romani! Victi Iudaei! Vivat Titus! — крещяха. — Рим победи! Юдеите са победени! Да живее Тит!
Южна Германия, декември 1944 г.
Ицхак Еделщайн се загърна по-плътно в раираните си дрехи и задуха на ръцете си, полилавели от студа. Наведе се напред и се опита да види нещо от задната част на камиона, но от ниско спуснатото брезентово покривало не се виждаше почти нищо друго, освен мокър асфалт, стволове на дървета и бронята на задния камион. Обърна се и притисна лице към едно съдрано място отстрани на покривалото. Успя да зърне стръмни, покрити с гори склонове, побелели от снега, преди в глезена му да се забие приклад.
— Лицето напред. Седи мирен.
Той се изправи и погледна краката си, без чорапи, напъхани в овехтели ботуши, които не предлагаха почти никаква защита от мразовитото зимно време. Зад него равинът отново кашляше и немощното му тяло се тресеше, сякаш някой го друсаше. Ицхак взе ръцете на стареца в своите и ги разтри, за да ги стопли малко.
— Остави го — заповяда пазачът.
— Ама той…
— Да не си глух? Казах, остави го.
Той насочи автомата си към Ицхак. Старецът издърпа ръце.
— Не се тревожи за мен, млади приятелю. Ние равините сме много по-жилави, отколкото ни мислиш.
Той се усмихна немощно и потънаха в мълчание, приковали очи в пода, треперещи, блъскащи се един в друг, докато камионът вземаше острите завои.
Бяха шестима, без двамата пазачи: четирима евреи, един хомосексуалист, един комунист. Бяха ги изкарали от лагера и ги бяха натоварили в камиона на зазоряване, и оттогава непрекъснато пътуваха, на изток и на юг, така си мислеше Ицхак, въпреки че не беше сигурен. Отначало земята беше равна и мокра, а пътят прав. Но от един час насам се изкачваха непрекъснато нагоре, пасищата и горите постепенно побеляваха от сняг. Зад тях караше втори камион с шофьор и още един мъж в кабината. Отзад нямаше затворници, поне според Ицхак.
Прекара ръка по бръсната си глава — цели четири години бяха минали, а още не можеше да свикне с усещането — събра длани, пъхна ги между бедрата си, прегърби рамене и се опита да се отнесе в друго време, където нямаше сняг и студ, а всичко, беше топло и хубаво. Семейните вечери в къщата им в Дрезден; лекциите по мишна в старата йешива; радостта от светите празници, особено Ханука, празника на светлината, най-любимия му от всички възпоменателни празници. И, разбира се, Ривка, прекрасната Ривка, малката му сестричка. „Ици, шмици, ици, бици“ — обичаше да го дразни тя и да дърпа пеота и да си играе с ресните на неговия талит катан. „Ици, мици, вици, дици!“ Колко миличка беше с гарвановочерната си коса и пламтящите очи! Колко упорита и смела! „Свине!“ — беше изкрещяла, когато извлякоха баща им на улицата и отрязаха бакенбардите му. „Мръсни, гадни свине!“ Заради тези й думи бяха оскубали кичури от косата й, бяха я изправили до една стена и я бяха застреляли.
Само тринайсетгодишна и толкова красива. Горката Ривка. Горката малка Ривка.
Камионът пропадна в коловоз, подскочи рязко и го върна в настоящето. През тясната пролука забеляза, че минават през някакво голямо село. Изви врат и през дупката в брезента зърна табела: Бехтесгаден. Името му звучеше смътно познато, макар да не се сещаше защо.
— Гледай напред — изръмжа пазачът. — Повече няма да повтарям.
Пътуваха още половин час, пътят ставаше все по-стръмен, а завоите все по-остри, докато накрая клаксонът на камиона отзад свирна пронизително и спряха.
— Слизай! — заповядаха пазачите и започнаха да ги ръчкат с автоматите. Слязоха от камиона. От устите им се издигаха облаци пара. Намираха се сред гъста борова гора, близо до някаква стара каменна сграда без прозорци и с пропаднал покрив. Далеч долу, измежду натежалите от сняг клони се виждаха зелени пасища, тук и там дребни като играчки къщи, от чиито комини се виеха къдрави облаци дим. Нагоре гъсто обраслите склонове се издигаха стръмно и изчезваха в мъглата и облаците, чиято дълбока тъмнина подсказваше за високи планини. Беше много тихо и много, много студено. Ицхак затропа на място, за да
