раздвижи вкочанените си от студ крака.
Вторият камион беше спрял зад техния. На дясната седалка мъж с кожена шуба с висока яка, който явно командваше всичко, се наведе през прозореца, каза нещо на единия пазач и махна с ръка.
— Елате тук — викна пазачът.
Подкараха ги към задната част на втория камион. Покривалото му беше вдигнато и се виждаше голям дървен сандък.
— Изнесете го! Хайде! По-бързо!
Ицхак и комунистът, мършав мъж на средна възраст с червен триъгълник, пришит на панталона — на този на Ицхак имаше два жълти един върху друг, за да се знае, че е евреин, — се качиха в камиона и подхванаха сандъка отстрани. Беше тежък и двамата едвам успяха да го дотътрят по металния под до падащия борд. Останалите го поеха и бавно го свалиха на замръзналото шосе.
— Не, не, не! — изкрещя от прозореца на кабината мъжът с шубата. — Да го носят. Натам. — Той посочи покрай порутената сграда, където просека от девствен сняг се изкачваше нагоре между дърветата, вероятно пътека или писта. — И да внимават да не го изпуснат!
Затворниците се спогледаха, споделиха безмълвно страха и умората си, нарамиха отново сандъка, по един във всеки ъгъл и двама в средата, и изпъшкаха от тежестта.
— Лоша работа — измърмори комунистът. — Много лоша.
Навлязоха в гората. Краката им затъваха в снега до прасците. Ицхак усещаше, че пазачите и мъжът с шубата ги следваха, но не смееше да се обърне, за да не загуби равновесие. Пред него равинът кашляше силно.
— Дай да поема малко тежестта — прошепна Ицхак. — Аз съм по-силен. По ми е лесно.
— Ти си лъжец, Ицхак — прегракнало отвърна старецът. — И то некадърен.
— Млъквай! — изкрещя единият пазач зад гърба им. — Никакви приказки!
Продължиха напред, пъшкащи от напрежение, кожата им пареше от студа. Пътеката, която дотогава следваше вдлъбнатините на терена и се изкачваше сравнително плавно, изведнъж придоби много по-рязък наклон и се изви между дърветата, завъртайки се от време на време към самата себе си. На един особено стръмен наклон хомосексуалистът се подхлъзна и залитна, при което сандъкът се люшна напред и се удари в някакво дърво, а предният му десен ъгъл се сцепи.
— Идиот такъв! — изкрещя мъжът с шубата. — Вдигнете го!
Пазачите побързаха да изправят мъжа на крака и да го бутнат отново под сандъка.
— Обувката ми — примоли се той, сочейки левия си ботуш, който се беше изхлузил и лежеше затънал в снега.
Пазачите се изсмяха, изритаха ботуша надалеч и им заповядаха да тръгват.
— Бог да му е на помощ — прошепна равинът. — Бог да му е на помощ на горкото момче.
Продължиха да се изкачват, все по-високо и по-високо, стенещи и пъшкащи, и всяка крачка сякаш изцеждаше по-малко живота им, докато накрая, точно когато Ицхак си мислеше, че всеки момент ще падне и ще умре, пътеката изведнъж стана равна и излезе от гората пред нещо, което приличаше на изоставена кариера, прокопана дълбоко в склона. В същия миг облаците се разпръснаха и откриха надвисналата отгоре огромна планина и далеч вдясно една къщурка на ръба на скалата. Гледката се разкри само за няколко секунди, след което отново се изгуби зад плътната пелена от мъгла. Изчезна толкова бързо, че Ицхак се зачуди дали наистина я беше видял, или просто халюцинираше от умора и отчаяние.
— Натам! — изкрещя мъжът с шубата. — Вкарайте го в мината!
В дъното на кариерата се издигаше вертикална скала, в чийто център зееше дупка, широка и черна, като отворена за писък уста. Потеглиха към нея, стъпвайки внимателно по неравната пътека покрай купчини покрити със сняг камъни и сгурия, някаква счупена лебедка и преобърната количка с едно-единствено ръждясало колело. Като стигнаха до отвора, Ицхак забеляза грубо издълбаните в скалата над трегера думи GLUCK AUF, а под тях изписано с бяла боя, не по-високо от половин палец, означението SW16.
— Влизай! Внесете го вътре!
Направиха каквото им бе заповядано, приклекнаха и наведоха гърбове, за да не ударят сандъка в ниския таван. Единият пазач извади фенер и го насочи напред в тъмнината, където се разкри дълъг коридор, навлизащ надълбоко в хълма, крепен на равни разстояния от дървени подпори. По равния каменен под, минаваха релси; стените бяха груби и грапави, издълбани право в голата сива скала. Тук и там дебели жили оранжево-розов кристал избухваха сред камъка като светкавици в тъмно небе. Изоставени инструменти лежаха разпръснати на земята — ръждясала маслена лампа, кирка без дръжка, стар тенекиен варел — и придаваха на мястото запуснат и злокобен вид.
Накараха ги да вървят още петдесет метра, след което релсите на пода се разклониха и едните продължиха право напред, а другите завиха надясно към друг, перпендикулярен на основната шахта тунел, чиито стени бяха скрити от поставени едни върху други кутии и сандъци. Близо до входа на това разклонение имаше количка без бордове, на която им заповядаха да оставят товара си.
— Това е — разнесе се глас от мрака отзад. — Вън. Изкарайте ги навън!
Затворниците се обърнаха и закрачиха по обратния път, дишащи тежко, но облекчени, че най-трудното е свършило. Един от другите евреи подкрепяше хомосексуалиста, чийто бос крак беше почернял. Отзад се чу приглушена размяна на реплики и се появиха и пазачите. Мъжът с кожената шуба остана в мината.
— Натам — нареди единият пазач, след като излязоха на открито. — Към оная купчина.
Подчиниха се, отидоха до купчината камъни и се обърнаха. Пазачите бяха насочили автоматите си към тях.
— Ой вей — прошепна Ицхак, внезапно осъзнал какво ще се случи. — О, Боже.
Пазачите се разсмяха и зимната тишина се разкъса от продрания рев на стрелбата.
Част 1
Наши дни
Долината на царете, Луксор, Египет
— Тате, може ли вече да се прибираме? По телевизията ще дават „Алим ал Симсим“.
Инспектор Юсуф Ез ел Дин Халифа загаси цигарата си, въздъхна и погледна сина си Али, който стоеше пред него и си чоплеше носа. Слабият, жилав мъж с високи скули, гладко сресана коса и големи искрящи очи излъчваше тиха сила, подправена с хумор — сериозен мъж, който обичаше да се смее.
— Не всеки ден отварят специално за теб най-великия археологически обект в Египет, Али — сгълча той сина си.
— Ама аз съм идвал тука от училище — започна да мрънка момчето. — Два пъти. Госпожица Уадуд ни показа всичко.
— Хайде на бас, че не ви е показала гробницата на Рамзес II, която видяхме днес. Нито пък тази на Ейе и Ти.
— В нея нямаше нищо — оплака се Али. — Само прилепи и купища стари бинтове.
— Все пак имахме късмет, че ни пуснаха вътре — настоя баща му. — Затворена е за туристи, откакто са я открили през 1905 година. И за твое сведение тези стари бинтове са истинските, в които са били увити мумиите, така както крадците са ги оставили в древни времена, след като са ги свалили от телата.
Момчето вдигна поглед, без да изважда пръста от носа си. В очите му проблесна интерес.
— И защо са го направили?
— Ами — започна обяснението си Халифа, — когато жреците увивали мумиите, слагали между бинтовете украшения и скъпоценни амулети, а крадците искали да ги вземат.
Лицето на малкия светна.
— Изваждали ли са им и очите?
— Доколкото знам, не — засмя се Халифа. — Макар че понякога им отчупвали по някой пръст или ръка. Което ще направя и аз, ако не престанеш да си бъркаш в носа!
Той грабна ръката на детето и шеговито започна да подръпва пръстите й. Али се отскубна и избухна в смях.
— По-силен съм от теб, татко! — извика.
