Азиз ровеше в сака си и не му обърна никакво внимание.
— Обков „Чуб“, дискова заключваща система „Маузер“ — мърмореше си и вадеше стетоскоп, фенерче и геоложко чукче. — Чупещи се езици, три, може би четири; двойни лостове. Душичка!
— Ще можеш ли?…
— Естествено, че ще мога! — изсумтя Азиз. — Мога да отворя всичко. Освен краката на жена си.
Усмихна се кисело на собствената си шега, затвори очи, за да се съсредоточи, и започна да почуквах чукчето около циферблата.
Според всички, включително според самия Азиз, той беше най-добрият касоразбивач в Горен Египет. Беше разбивал два пъти основния сейф в луксорския клон на Египетската национална банка и обявения за неразбиваем сейф на „Американ Експрес“ в Асуан. Беше легенда сред колегите си престъпници, а и сред тези, чиято работа беше да го изправят пред правосъдието. Халифа се беше запознал с него през 1992-ра, след като беше прибрал съдържанието на трезора в луксорския „Шератон“, и оттогава пътищата им се бяха пресичали неколкократно, за последен път преди две години, когато детективът го беше прибрал за обира на магазина на местен бижутер. Тогава Халифа беше писал на съдията с препоръка за по-снизходителна присъда, тъй като лекарите току-що бяха поставили диагноза левкемия на най-големия син на Азиз. Касоразбивачът беше разбрал за писмото и със странния морален кодекс на тези хора, който едновременно им позволяваше да си изкарват прехраната, като крадат, но и винаги да се издължават за сторено добро, се беше свързал с Халифа и му беше казал, че ако някога му потрябва услуга, просто да я поиска. Именно това беше причината сега да е тук.
Остави чукчето, сложи си стетоскопа на ушите, притисна леко с една ръка диска на вратата, а с другата го завъртя напред и назад, захапал фенерчето, затворил очи и заслушан внимателно в прещракването на езичетата вътре. На Халифа му беше пределно ясно, че Азиз изобщо не е станал порядъчен гражданин и че си е все същият престъпник. Но сега се нуждаеше от уменията му и нямаше намерение да спори с него.
— Добро момиче — прошепна на себе си Азиз и се усмихна леко. — Хайде, не се опъвай. Душичката ми тя.
Отне му не повече от двайсет минути да разбере комбинацията, от което явно му стана приятно, защото когато и последното езиче щракна на мястото си, по лицето му се разля широка чернозъба усмивка, а той се наведе, лепна влажна целувка на покрива на сейфа и остави следа върху зеленикавосивия метал.
— Поредният удар на Призрака! — захили се, отвори вратата на няколко сантиметра и започна да си събира оборудването.
Качиха се горе и Халифа го изпрати.
— И умната — каза, докато Азиз слизаше по стъпалата пред входа.
Касоразбивачът изсумтя и пое по пътеката от чакъл към входната врата. Стигна до нея и се обърна.
— Ти си свестен тип, Халифа. — След това се поколеба и добави: — За свиня си доста свестен.
Намигна му и изчезна зад стената от палми и мимози.
Халифа го изчака да се скрие от поглед, върна се в мазето, клекна пред сейфа и отвори вратата. Вътре имаше само три неща: голям кафяв книжен плик, в който се оказа завещанието на Янсен; пистолет, за чиято марка Халифа никога не беше чувал, с тънко дуло и тежко ъгловато тяло; и, най в дъното на сейфа, правоъгълен предмет, увит в черен плат. Предметът се оказа неочаквано тежък за размера си. Халифа разви плата и впери поглед в голямо кюлче злато. Върху лъскавата му повърхност беше щампован орел с разперени крила, хванал в ноктите си нацистка свастика. Халифа подсвирна.
С какво си се занимавал бе, Янсен? Какво е това, по дяволите?
Бежански лагер Каландия
Когато бе призован да се принесе в жертва, това се случи съвсем не както Юнис Абу Джиш си го представяше.
Месеци наред се молеше да се свържат с него и да му кажат да се принесе в жертва на своя Господ и на народа си, представяше си строгата процедура на подбор, в чийто ход куражът и вярата му ще бъдат постоянно подлагани на проверка и триумфално доказани. Той обаче получи само едно кратко телефонно обаждане, с което го осведомиха, че е бил избран от Ал Мулатам за потенциален шахид, и го инструктираха да си помисли много добре дали е готов за тази чест. Ако не бил готов, да не правел нищо; нямало да му се обаждат повече. Ако бил готов, да си облечал тениската с Купола на скалата — откъде, по дяволите, знаеха, че има тениска с изображението на Кубат ал Сахра? — и да отиде утре точно по пладне на пропускателния пункт за Каландия на пътя Йерусалим-Рамала и да остане трийсет минути под билборда с рекламата на „Мастър Сателит Дишес“. След това да се прибере да се подготви с молитва и изучаване на Светия Коран, да не казва нищо на никого, даже на най-близките си. По-късно щял да получи по-подробни указания.
И това беше. Никакви обяснения как, защо и кой го е избрал; никакъв намек каква ще бъде евентуалната му мисия. Студената прецизност на обаждането, официалният тон на мъжа от другата страна го бяха изплашили и след като връзката прекъсна, беше треперил дълго с пребледняло лице, все още притиснал слушалката до ухото си. Зачуди се ще може ли да го направи. Дали ще намери сила? Дали е достоен? В крайна сметка едно беше да си представяш нещата, а съвсем друго да ги извършиш. Страхът и съмненията почти го надвиха.
Но опасенията му постепенно се разсеяха и отстъпиха място първо на приемането, след това на решителността и накрая на всепоглъщаща еуфория и гордост. Беше избран! Той, Юнис Абу Джиш Сабах, беше избран да стане герой на своя народ и инструмент на Божието отмъщение. Представи си колко щеше да се гордее семейството му, радостта на всички палестинци. Славата.
С радостен вик затвори телефона и излезе отвън, където майка му белеше картофи. Коленичи пред нея и я прегърна през кръста.
— Всичко ще се оправи — каза през смях. — Всичко ще се оправи. Господ е с нас. Аллах-у-акбар.
Йерусалим
Преваляше обедно време, когато Бен Рои най-после се събуди от пиянския си сън и с кашляне и псуване се надигна от леглото. Взе си студен душ, погълна една бира „Голдстар“, за да прогони махмурлука, облече се, плисна си малко одеколон и взе автобуса до еврейското гробище на Маслиновия хълм, като пътьом купи един бял лилиум.
Ходеше поне веднъж на ден. Понякога и по-често, ако самотата станеше непоносима. Помнеше, че като беше малък, си мислеше, че това е нещо, което правят само старите хора, да ходят по гробища. Начин да си убиваш времето, когато няма какво по-добро да правиш с живота си, когато си загърбил всичката радост и надежда. Но сега и той ходеше на гробището, без да има още трийсет и четири години, и посещенията бяха средоточието на всичките му дни. На цялото му съществуване.
Слезе от автобуса на улица „Йерихон“ и влезе в гробището през портата в левия му край в дъното. Мина покрай редиците от гладки правоъгълни надгробни камъни, покрили терасирания хълм като огромно фрагментирано стълбище. От лявата му страна останаха блестящите на слънцето седем златни кубета на църквата „Света Мария Магдалена“; отпред на високото се виждаше грозната аркада на фасадата на хотел „Интерконтинентал“, като изрисувани със спрей окръжности на фона на ясното синьо небе. Отзад, през долината Кедрон се виждаха Куполът на скалата и струпаните зад него като детски кубчета сгради на стария град.
Гробът й се намираше в южния край на гробището, семпъл надгробен камък, на който бяха издълбани името и датите — родена на 21 декември 1976; починала на 12 март 2004 — а отдолу откъс от Песента на песните на Соломон: „Аз съм саронски нарцис, долински крин“.
Загледа се в камъка, останал без дъх от стръмното изкачване, клекна и остави цветето върху цитата, заедно с едно камъче, което беше вдигнал по пътя си през гробището, както беше еврейският обичай. Наведе се, целуна гроба, прокара ръка по топлата му жълта каменна повърхност, задържа устни върху издълбаните букви на името й. След това въздъхна и се изправи.
Колкото да беше странно, така и не успя да се разплаче за нея. Колкото и непоносима да беше болката, колкото и обсебваща, сълзите просто не идваха. Плачеше за далеч по-дребни неща — бездарни телевизионни сериали, долнопробни текстове на песни, сантиментални романи, — но за нея нямаше нищо,
