изпразнен от съдържание мираж. И също като жадния пътник в пустинята, виждащ в агония, че оазисът, за който е копнял и който се е изпарил пред очите му, е бил само игра на светлината, на Бен Рои му се искаше да не беше отварял очи и никога да не беше виждал илюзията.
Спря да си тананика, опипа светилника на медальона си, малката частица от нея, която винаги беше с него, наведе се, още веднъж целуна гроба и пое обратно през гробището.
Малко преди да излезе, видя самотна фигура в ярмулка и талит, застанала пред два гроба малко по- встрани от останалите. Мъжът беше с гръб към него и едва когато го подмина, осъзна, че това е Барух Хар Цион. Той бавно извърна глава и погледите им се срещнаха за миг, и двамата кимнаха леко. Бен Рои се обърна и продължи към портата в края на гробището, където видя телохранителя на Хар Цион Ави Щайнер подпрян на стената. Отново погледите им се срещнаха, кимнаха си и Бен Рои излезе на пътя и пое обратно към стария град. Зачуди се къде да пийне едно, преди смяната му в управлението да започне.
Йерусалим
Лейла прекоси павирания двор пред Църквата на Божи гроб, спря за миг да погледне двойната арка на входа й с елегантните й мраморни колони, прави и изящни като фиданки, преди да влезе в полутъмната й прохладна вътрешност. Три старици бяха коленичили пред Камъка на бичуването, кръстеха се и целуваха грапавата му розова повърхност; вдясно имаше каменно стълбище, което водеше нагоре към окъпания в мека светлина позлатен олтар, мястото, където според вярващите се беше състояло разпъването на Христос. Дълбоко от вътрешността на сградата се чуваше пеене, което се примесваше с химн от някаква друга част на църквата, и всичко отекваше в някаква нискочестотна какофония. Група американски послушници мина покрай нея, водена от свещеник с дълга роба и островърха качулка.
Остана за малко до входа, очите й се нагодиха към полумрака, ноздрите й поеха мускусния аромат на тамяна, след това тръгна наляво и влезе в голямата ротонда, доминираща западната част на църквата. Млад гръцки православен свещеник метеше пода. Лейла го попита къде да намери отец Сергии, за който й беше казал миналата нощ Том Робъртс.
— Той храна — каза свещеникът на развален английски и изимитира с ръцете си хранене. — Идва десета часа.
— Довечера ли?
Свещеникът се намръщи объркано, след което изведнъж се усмихна.
— Не десет часа. Десет…
— Минути?
— Да, да. Минути. Десет минути.
Лейла му благодари, остави го да мете, отиде до една от масивните гранитни колони, които крепяха купола на ротондата, и седна на скамейката до нея. Отпред се издигаше едикулата, пищното, отрупано с икони светилище, бележещо мястото на Християнското погребение. Зад него католиконът, мястото за гръцкия православен хор, който доминираше централната част на сградата, се простираше на изток, обграден от двете страни от сумрачните пчелни пити на коридори, галерии, входове и олтари, с почернели от времето, свещите и докосването на богомолците камъни.
Тя се загледа в тромавата архитектура, тълпите от туристи и поклонници, след което отвори чантата си, извади бележника и го прелисти, докато стигна до бележките, които беше нахвърлила предишната вечер.
Търсенето й в интернет беше изкарало хиляди страници за Уилям дьо Релинкур, повечето от които нямаха нищо общо с личността, от която се интересуваше. Изчитането на първите неколкостотин разкри, че тя е предмет на доста въображаеми спекулации, фактите, свързани с това име, бяха малко и доста противоречиви. Малкото, което се знаеше със сигурност — всъщност малкото, което изобщо се знаеше, — явно идваше от два кратки откъса от средновековни хроники, и двете преведени и възпроизведени в няколко сайта.
По-краткият, този от хрониката на Уилям Тирски „Historia Rerum in Partibus Transmarinis Gestarum“ („Историята на делата, извършени отвъд морето“), беше писана някъде около 1170-а и беше документирала как „след като завладели града, кръстоносците намерили църквата (на Божи гроб) за прекалено малка и пристроили към нея масивна висока сграда. Първоначално работата се ръководела от Уилям дьо Релинкур, но след това той влязъл в спор с крал Балдуин и го сполетяла жестока съдба. Била построена и камбанария.“ По-дългият и по-подробен втори откъс беше от „Massaoth Schel Rabbi Benjamin“ („Странстванията на равин Вениамин“), чийто автор беше евреин от испанския град Тудела, който през 1169-а посетил Светите земи като част от десетгодишното си пътешествие из Средиземноморието и Близкия изток:
Говори се още и за французина Гийом Релинкарски, който построил църквата, позната на християните като Божи гроб. Говори се, че в хода на това голямо начинание, когато се копаели основите за полагането на камъните, както е обичайната практика при тези неща, този Гийом открил скривалище, в което намерил съкровище с неизмерима сила и красота, невиждана у дотогава познатите съкровища. Тъй като постът му бил висок и по никакъв начин не одобрявал отношението към евреите, не казал никому за това нещо, а го скрил, защото природата му била такава, че е щяло да предизвика огромна алчност и завист сред християните. Въпреки това до ушите на Бадоин стигнала новината и той му заповядал да го предаде. И когато този Гийом отказал, му извадили очите и бил хвърлен в дълбок кладенец, където умрял едва след четири дена, защото бил мъж със силно тяло и дух. Малцина знаят за това, а то ми бе разказано от евреина Симон, който го знаел от дядо си.
Около тези два откъса беше изникнала цяла гора от теории и предположения, някои сравнително безобидни, а други направо абсурдни. Имаше например сайт, който се отваряше с възхвални грегориански химни и твърдеше, че Уилям бил открил мумифицираното тяло на Христос, с което бил подкопал цялата доктрина на Възкресението. Друг, украсен с мистериозни на вид астрологически символи сайт, озаглавен „Светите вардияни на космическия портал“, съвсем сериозно твърдеше, че Релинкур се бил натъкнал на някакъв междугалактически проход, който му дал достъп до по-висши измерения във времето и пространството, с което бил станал член на затворения клуб на посветените в пътуването във времето, като Мойсей, Тутанкамон, Конфуций и крал Артур. Имаше още доста в същия дух, Релинкур се свързваше с всичко — от свободното масонство до Светия Граал, от рицарите тамплиери до Бермудския триъгълник. Доколкото Лейла разбра обаче, никой не даваше реалистично обяснение какво точно означаваха двата откъса, нито пък съществуваха независими доказателства, които да подкрепят достоверността на разказаното от тях, нито пък факта, че изобщо е съществувала личността Уилям дьо Релинкур.
Цялата история изглеждаше извънредно неубедителна. Но въпреки липсата на сериозни доказателства и въпреки съмненията, че някой я е пратил за зелен хайвер, колкото повече четеше, толкова повече се запалваше. Въпреки оскъдните си познания в областта на средновековието разбра, че ако й бяха изпратили копие от автентично писмо — макар вероятността да беше малка, — оригиналът беше изключително важен и ценен исторически документ, доказващ не само, че Релинкур е действителна личност, но и че наистина е намерил под църквата някакво неназовано съкровище.
Но онова, което разпали журналистическия й апетит и което го подхранваше и сега, беше не толкова перспективата да хвърли светлина върху някаква загадка с деветвековна давност, колкото и интересна да беше тя, а по-скоро връзката между нея и настоящите събития. „Разполагам с информация, която би могла да се окаже безценна за него в борбата му с ционистките потисници… Информацията, за която говоря, е неразривно свързана с приложения документ.“ Как историята на Уилям дьо Релинкур би помогнала на човек, като Ал Мулатам? Защо една средновековна легенда би имала отношение към съвременна Палестина? Какво свързваше миналото с настоящето? Това бяха въпросите, които занимаваха съзнанието й. Беше нещо важно. Усещаше го. Нещо голямо. Но й трябваше още информация. Още факти. Още парчета от пъзела.
— Той тук сега.
Тя вдигна поглед. Младият православен свещеник се беше надвесил над нея все още с метлата в ръка.
