— Точно така.
— И така, има ли още нещо? Някаква друга хроника, в която да се споменава Релинкур, още някаква информация?
Отецът скръсти ръце на корема си, като два големи рака, излезли на припек на скала в морето.
— Не съм чувал да има. Сигурно е, че нито една от ранните кръстоносни хроники не го споменава. Екехард от Аура, Алберт от Аахен и… как му беше името на този?… Фулхер от Шартрьоз, точно така — не казват и дума за него. Уилям Тирски и Вениамин Туделски май са всичко, с което разполагаме.
— И само Вениамин пише за някакво скрито съкровище. Уилям Тирски единствено споменава за някакви разногласия между Релинкур и крал Балдуин.
— Подозирам, че са чули различни версии на случката. Често се случва при средновековните хронисти. Особено когато пишат години след дадено събитие и го описват от втора или от трета ръка. Въпрос на наблягане.
— В случая коя версия е по-достоверната?
Той вдигна вежди.
— Трудно е да се каже, въпреки че ако трябва да избирам, ще посоча Вениамин от Тудела. Вярно, че той само е минавал през Светите земи, за разлика от Уилям Тирски, който в действителност е бил тук. Но подробностите навеждат на мисълта, че вероятно е чул по-пълна версия на случилото се. Разказът на Уилям прилича на преразказ на стари слухове.
Лейла си записа нещо в бележника.
— Според вас историята е вярна, така ли?
Отец Сергии сви рамене.
— Кой знае? Няма никакви веществени доказателства, които да я подкрепят, но няма и причина да бъде отхвърлена. Вениамин е бил изключително скрупульозен хроникьор. Не се е занимавал с митове, легенди и каквито и да било бабини деветини. Винаги е проверявал източниците си. Аз му вярвам.
Група японски туристи влезе в ротондата и светкавиците на фотоапаратите им озариха вътрешността й. Лейла кръстоса крака и подпря бележника на коляното си.
— Което води до очебийния въпрос. Ако разказът на Вениамин е достоверен, какво в действителност е открил Уилям? Какво ще да е било това… — Тя сведе поглед към разпечатката. — Това „съкровище с неизмерима сила и красота, невиждана у дотогава познатите съкровища“?
Отец Сергии се усмихна, вдигна ръка и се заигра с ластика на опашката си.
— Както казвате, очебиен въпрос. Но на който, боя се, не мога да ви отговоря. Макар да смятам, сама ще откриете, че не е било извънземен кораб.
Той се засмя, измъкна ластика и се опита да приглади косата си. Двете жени излязоха от едикулата, приключили с молитвите си, а японските туристи започнаха да влизат по трима-четирима в ограниченото й пространство. Хоровото пеене, което Лейла беше чула, когато влезе, беше спряло и в момента кънтяха само отгласи от говора на туристите, сякаш камъните на църквата си шепнеха нещо.
— Не — повтори отец Сергии, след като остана доволен от прическата си и отново сложи ръце на корема си. — Имам представа какво е открил Уилям дьо Релинкур точно колкото хилядите други хора, които са нравили догадки по въпроса през последните деветстотин години. Може би някаква древна реликва или пък костите на някой от първите светци, а може би съкровище от първоначалната византийска базилика — каквото ви харесва. Ние просто не знаем.
Лейла почукваше с химикалката по бедрото си.
— Казвате, че няма материални доказателства. Няма нищо в самата църква.
Той поклати глава.
— Ако Уилям дьо Релинкур някога е бил тук, то той не е оставил следи.
Лейла се почеса с химикалката по веждата.
— А какво има под нас? Какво е имало, когато Релинкур е строил?
Отецът се загледа в купола, забарабани с пръсти по корема си, след което се надигна, махна на Лейла да го последва и мина през входа на ротондата, откъдето се откри добър изглед към едикулата и главния вход на църквата.
— Една бърза обиколка — каза той. — Просто за да ви дам представа.
Разпери ръце, като имаше предвид сградата, в която се намираха.
— Когато Христос е бил разпънат на кръста, поне доколкото знаем, цялото това място е било извън градските стени, а те са се намирали на около стотина метра по на юг. — Той кимна във въпросната посока. — Според Библията и ранните християнски автори Голгота, хълмът, където се е състояло разпъването на кръст, е бил ей там. — Той посочи издигнатия олтар, покрай който Лейла беше минала на влизане. — А ето там е имало изоставена кариера, в която някои богати евреи си издълбавали гробници. — Ръката му махна в обратната посока към едикулата. — Именно в една от тези гробници, собственост на Йосиф Ариматейски, е било положено тялото на нашия Господ.
И последният японски турист излезе от едикулата и пое към католикона, без да спира да снима с фотоапарата си.
— През стотината години след разпятието целият този район е бил място на поклонение и молитви за първите християни — продължи отецът. — През 135 година обаче император Адриан го изравнява със земята и построява храм на Юнона, Юпитер и Минерва. Той просъществувал двеста години, до момента, в който първият император християнин Константин Велики го съборил и издигнал на мястото му великолепна църква, която обхващала всички свещени места. — Той посочи отново издигнатия олтар и едикулата. — На свой ред църквата на Константин била унищожена по време на персийското нашествие през 614-а. Две години по-късно била построена наново, била съборена от земетресение, пак била съградена, сетне разрушена от Фатимид Халиф Ал Хаким, построявана и събаряна още няколко пъти, преди накрая да дойдат кръстоносците и да издигнат постройката, която виждаме сега и която е била завършена през 1149-а. Но дори тя е претърпяла значителни промени през последвалите години. Куполите на ротондата и едикулата например са и двата от деветнайсети век.
Лейла трескаво записваше в бележника си и се опитваше да не изпуска нищо от казаното.
— Това, което искам да кажа, е — отецът тропна с крак по пода, — че под нас лежат останките от над хиляда години градежи и повторни градежи, чак до първоначалната скала. Кой знае какво е открил Релинкур, когато е започнал да копае? Евреи, римляни, ранни християни, византийци, перси, мюсюлмани — всеки от тях може да е заровил тук нещо, което Уилям впоследствие да е изкопал. А преди тях, разбира се, е имало ханаани, джебузити, египтяни, асирийци, вавилонци и гърци. В някакъв исторически момент всеки от тези народи е владял Йерусалим. Истината е, че просто не знаем какво е имало отдолу, нито пък кой го е оставил там. И честно казано, се съмнявам, че някога ще разберем. Което, естествено, е част от привлекателността на историята.
Той млъкна и пръстите му се заиграха с ръба на расото. Двойка коптски монаси минаха покрай тях, с лесно отличимите си черни шапки и дървени кръстове. Лейла спря да пише и погледна бележките си едновременно разочарована и заинтригувана.
— Все едно се опитвам да подредя пъзел, на който половината парчета липсват, и изобщо не знам какво представлява цялостната картина — измърмори. — И то с превръзка на очите.
Отец Сергии се усмихна.
— Такава е науката история. Един гигантски пъзел.
Иззад гърбовете им се чу потракване на бастун, което ставаше все по-отчетливо, и един куц старец мина покрай тях през ротондата и пое към едикулата. Беше прегърбен, кожата му беше съсухрена и покрита със старчески петна. Спря пред олтара, извади ярмулката си и някакво черно книжле и започна да се моли, клатейки се сковано напред и назад, мърморещ под носа си, подпрян тежко на бастуна.
— Ето за този ви говорех — прошепна й отец Сергии. — Идва всеки ден, редовен е като часовник. Убеден е, че Релинкур е открил Десетте Божи заповеди, Ковчега на Завета или пък меча на цар Давид — забравих кое беше. Нещо древноеврейско. В крайна сметка това правят тези истории — удовлетворяват някаква вътрешна потребност, някаква надежда, която не може да бъде постигната в реалния свят.
Погледаха малко мъжа, след което Лейла сведе поглед към бележника си и прелисти страниците.
— Вениамин Туделски казва, че Релинкур „по никакъв начин не одобрявал отношението към евреите“. Какво означава това?
