дванайсети и тринайсети век (интересното беше, че развиваха най-голяма дейност в Лангедок, Франция). Доколкото разбра, инициалите ВфС, ФК и ВЯ принадлежаха на Волфрам фон Зиверс, Фридрих Крон и Валтер Янкун, нацистки учени и активни членове на „Туле“.
Всичко това беше извънредно интересно. За жалост за единствената част от откъса, която можеше да й послужи като източник на информация, а именно инициалите ДХ и значението на „ако онова на Релинкур излезе наяве“, не намери никаква информация. Жан-Мишел Дюпон не беше оставил никакъв адрес и телефон и след половин час лутане из мрежата в безплодни опити да намери нещо повече, реши, че всичко е поредната порция зелен хайвер и се отказа.
— По дяволите! — изсъска ядосано и ритна бюрото. — Какво търся, мътните ме взели? Майната му!
Наближаваше полунощ. Тя погледна екрана със смъдящи от умора очи и посегна да изключи компютъра, решила, че тази вечер няма да постигне нещо повече. Но в този момент по-скоро несъзнателно, отколкото с мисълта, че ще стане нещо, написа последното словосъчетание в полето за търсене, първото, което й дойде на ум, без дори да се замисля, автоматично, сякаш пръстите, а не съзнанието й бяха поели инициативата: „Релинкур, Франция, съкровище, нацистки тайни, евреи“. Замисли се за секунда, вперила поглед в това, което беше написала, а след това повече рефлекторно, отколкото съзнателно, замени „Релинкур“ с „Уилям“ и натисна бутона за търсене.
Беше първият сайт, който излезе.
Историческо дружество на колежа „Сейнт Джон“… Професор Магнус Топинг, с изумителното заглавие „Малкият Уилям и тайната на Кастеломбре: един разказ за нацисти, съкровище…“
www. jon.cam.ac.uk/historysoc/lent.html
Сайтът, както предполагаше и заглавието му, принадлежеше на историческото общество на колежа „Сейнт Джон“ в Кеймбридж и се състоеше основно от дълъг и доста цветист доклад за събитията от предишния семестър, повечето от които нямаха нищо общо с изучаването на историята, ако се съдеше по придружаващите ги картинки на пияни студенти в тоги и оранжеви перуки. Предпоследният абзац на доклада гласеше:
Последната реч в тази пълна догоре поредица от речи — не, рог на изобилието от речи! — бе изнесена от нашия си професор Магнус Топинг, с изумителното заглавие „Малкият Уилям и тайната на Кастеломбре: един разказ за нацисти, съкровище, катари и инквизиция“. В тази осветляваща и типична за него цветиста беседа професор Топинг обясни как изследванията му на записките за инквизицията от тринайсети век са открили неочаквана връзка между приказното съкровище на катарите и така наречената Тайна на Кастеломбре, крепост в областта Лангедок във Франция, където според средновековната легенда се е съхранявало някакво неназовано, но безценно съкровище. От тази начална точка той ни отведе на вълшебна екскурзия в света на мистериозните юдейски култове, нацистките археолози и потресаващите ужаси на католическата инквизиция (Малкият Уилям е бил особено жесток разпитващ), като общият ефект бе не като от обикновен семинар по история, а пълнокръвно, изправящо на нокти историческо криминале. Една наистина запомняща се вечер, станала дважди по-паметна и от това, че почетният ни говорител събра очите на всички, като унищожи цяла бутилка уиски „Лагавулин“! О, ридайте всички вие, които не дойдохте!
След като го прочете, първата реакция на Лейла беше леко развеселяване от неподправено помпозния стил, съчетано с разочарование от факта, че противно на първоначалните й надежди упоменатият Уилям очевидно нямаше нищо общо с този, който я интересуваше. Това беше показателно за физическата и умствената й преумора, както и за скептицизма, обзел я след цяла вечер ровене из какви ли не исторически дивотии, и едва след като го прочете за втори път, започна да осъзнава връзката между доклада и собственото си разследване. Ала когато го прегледа за трети път, като птичка, литнала от джоба на фокусник, думата „Кастеломбре“ внезапно се открои на екрана.
Кастеломбре. Лангедок. К.
Погледа го още малко, след което с внезапен прилив на адреналин трескаво започна да рови из записките на бюрото си, намери превода на шифрованото писмо и го зачете. „Сега ти го изпращам със знанието, че ще бъде в безопасност в К.“
— О, Боже — прошепна.
Прочете доклада още веднъж, много внимателно, записа си необходимата информация, запамети сайта в папката за любими сайтове и се върна в „Гугъл“, където изписа в полето за търсене „Кастеломбре“. Излязоха шест сайта. Влезе в първия — „Генеалогия на контовете дьо Кастеломбре“. Екранът дълго време остана черен, след което като от мъгла, разчистена от силен вятър, бавно се материализира фамилно дърво, или по-скоро семеен храст, защото по клоните му като листа бяха закачени повече от дузина имена. Това, което привлече вниманието й, беше точно в средата.
Тя го погледа известно време, провери го веднъж и още веднъж, след което изписка от облекчение и радост и удари с юмрук по бюрото.
— Пипнах те!
Село Куайрам, между Луксор и Кус
— Палестинците са наши братя по вяра. Не го забравяйте. Техните страдания не са далечни и абстрактни. Те са наши страдания. Когато булдозерите събарят техните къщи, събарят нашите къщи. Когато насилват техните жени, насилват нашите жени. Когато избиват техните деца, избиват нашите скъпи деца.
Пронизителният пламенен глас на шейх Омар Абд ел Карим отекваше в селската джамия, проста постройка с едно помещение с варосани стени и купол с вградени тухли от цветно стъкло, през които утринните лъчи изпълваха стаята със сумрачна подводно синя, зелена и сивкава светлина. Няколко десетки мъже, повечето млади, фелахин, облечени в джелаби и имам, бяха коленичили на килима на пода, вдигнали очи към говорителя на амвона, положили ръце в скутовете си, с очи светнали от гняв и негодувание. Халифа стоеше на вратата, нито вътре, нито вън, и пръстите на ръката му си играеха с химикалката в джоба на сакото.
— Наш дълг като мюсюлмани е с всички сили да оказваме отпор на йехуди-еен — продължи шейхът, вече наближил фалцета, размахващ костеливи пръсти във въздуха. — Защото те са раса невежа; раса алчна, лъжовна и убиваща, врагове на исляма. Не бяха ли евреите, които отхвърлиха Светия пророк Мохамед, когато той дойде в Ятриб? Не ги ли прокле Свещеният Коран за проклетията и неверието им? Не разкриха ли Протоколите от Сион желанието им да управляват света и да превърнат всички нас в роби?
Беше възрастен човек, прегърбен и с гъста брада, облечен в тъмен кафтан и семпла плетена шапка, с евтини пластмасови очила на носа. В Луксор отдавна му бяха забранили да изнася речи — според подозренията на Халифа не толкова заради антисемитизма, колкото за откритите му атаки срещу корупцията в правителството — и така бяха ограничили дейността му до околните села, където пътуваше и проповядваше собствените си възгледи за фундаменталния ислям.
— С ционистите не може да се споразумееш — крещеше и удряше с обезобразения от артрит юмрук ръба на катедрата.
— Говорите ли с плюеща отрова кобра? Сприятелявате ли се с побеснял бик? Те трябва да бъдат прокълнати, прогонени, изтрити от лицето на земята като напаст, каквато са. Това е нашият дълг като мюсюлмани. Както е речено в Светия Коран: „Подготвили сме за неверниците позорно наказание“; „Назначили сме ада за затвор на неверниците“.
Откъм публиката се понесе одобрително мърморене. Някакво момче с едва набол пух по брадата и над горната устна — четиринайсет или петнайсетгодишно, не повече — размаха юмрук и изкрещя:
— Ал-Маоут ли йехуди-еен! Смърт на евреите! — а останалата част от паството пое вика му и джамията отекна:
