— Номер. Четири, шест, девет, шест, шест. С триъгълник отпред. Това някакъв еврейски обичай ли е?
Бен Рои се облегна на стола си и поклати глава. Шибани невежи антисемитски араби.
— Това е номер от концентрационен лагер. Нацистите татуирали ръцете на еврейските концлагеристи. Макар да не виждам с какво ще ви помогне, като знам, че вашата пасмина много не вярва, че изобщо е имало такива. Нещо друго?
— Не — каза Халифа. — Нищо друго.
— Значи, ще ви се обадя.
Телефонът замлъкна. Халифа продължи да се взира в снимката. Цифрите му заприличаха на насекоми, изпълзели от мравуняк. Остави снимката и взе пистолета на Янсен. Погледа и него известно време. Намръщи се, остави го, взе химикалката и написа в бележника до номера на телефона „нацисти“ и „концлагери“, и дебело подчерта и двете думи с две черти.
Йерусалим
„Войната между израелци и палестинци — и не се заблуждавайте това е война — се води на най- различни нива и с най-различни оръжия. Естествено, най-очевидна е физическата конфронтация: камъни срещу автомати «Галил», коктейли «Молотов» срещу танкове «Меркава», коли-бомби и самоубийствени атентати срещу хеликоптери «Апачи» и изтребители Ф–16.
Но конфликтът има и други измерения, които, макар и не толкова явни, са не по-малко значими. Дипломация, религия, пропаганда, икономика, разузнаване, култура — всички те са арена на всекидневна борба между моя народ и израелските окупатори. В тази статия ще се съсредоточа върху един от по-малко известните театри на изтощителни военни действия. Той обаче е един от най-важните и се намира в самото сърце на тлеещия конфликт: археологията.“
Лейла спря с ръце на клавиатурата, огледа току-що написаното и го изчете на глас, за да провери дали върви гладко, дали има смисъл. Добави още едно изречение: „За израелците археологията, и най-вече откриването на доказателства, подкрепящи съществуването на библейската държава Израил на земите, които сега окупират, още от самото начало е ключов компонент във войната им с палестинците“, след което въздъхна, стана от бюрото и отиде в кухнята, за да си направи кафе.
Статията за „Палестина-Израел Джърнъл“ занимаваше мислите й през цялата изминала седмица от срещата й с младия Юнис Абу Джиш в бежанския лагер Каландия насам. Темата беше добра и като се имаше предвид обичайната й скорост на писане и фактът, че в главата й всичко беше подредено, трябваше да я напише за не повече от два часа.
Но пишеше вече четвърти час, откакто се беше прибрала от срещата с отец Сергии, и макар вече да се свечеряваше, беше нахвърляла само малка част от двете хиляди думи, които възнамеряваше да напише. Ако темата беше друга, сигурно щеше да се съсредоточи по-успешно. Но археологията и историята непрекъснато я връщаха към Уилям дьо Релинкур; написваше няколко думи и веднага се разсейваше от непосредствената си работа и се връщаше към Релинкур и мистериозното съкровище, което навярно беше открил под Божи гроб. Не спираше да се пита какво е било то. Каква беше връзката между него и Ал Мулатам? Кой беше този, който й беше обърнал внимание върху цялата история? Какво? Как? Кой? Въпросите отекваха из главата й като неспирен камбанен звън и й пречеха да се съсредоточи.
Направи си кафе по палестински — кипна вода в метално джезве и сипа вътре кафе и захар. Качи се на покрива и се загледа в почерняващото небе на изток. Опитваше се да си проясни главата. Отгоре на хълма Скопус Университетът по иврит беше запалил светлините си, ярки и студени, като блестяща ледена шапка; вдясно на Маслинения хълм се виждаше църквата „Възнесение Господне“, обгърната с топла корона от светлини като хало. Усмихна се леко на себе си и си припомни как с баща й бяха стояли при църквата и бяха гледали към Гетсиманската базилика долу, а баща й се беше обзаложил на долар, че няма да го надбяга до долу. Беше успяла, с последни сили и макар да знаеше, че я беше оставил да го победи, че се беше забавил умишлено, това по никакъв начин не намали усещането й за триумф, когато прекоси финалната линия, вдигна радостно ръце и останала без дъх си поиска наградата.
Както и повечето други спомени за него този също беше противоречив, наситен с щастие, но и с меланхолична символика. В някакъв смисъл тя все още се състезаваше. Състезаваше се, откакто той умря и образът му неизменно надничаше зад рамото й, преследваше я, подтикваше я и никога не избледняваше, колкото й бързо да тичаше. Разликата беше в това, че някога разстоянието беше крайно и финалът се виждаше, имаше награда за усилията й, а сега имаше… какво? Нищо. Никакво очакване за триумф и радост, никакво удовлетворение. Само безкраен бяг, безнадежден спринт от празнота към празнота. И споменът за баща й неотменно зад нея, разбития му череп, вързаните зад гърба ръце, като на животно в кланица. Винаги там. Винаги присъстващ. Винаги подтикващ.
Тя прокара ръка през очите си, избърса събралата се там влага и се загледа в последните лъчи на залеза, който бавно се стопяваше в нощ. Лек ветрец се надигна и погали лицето й. Тя затвори очи и се наслади на успокояващата свежест на вечерта. Остана така дълго. Искаше й се просто да се вдигне над покривите и да отлети, да се махне от цялата гадост, да я остави зад гърба си; след това въздъхна, изпи си кафето, слезе в кабинета, седна отново пред компютъра и прочете какво беше написала. Добави без особен ентусиазъм още няколко изречения и осъзна, че си губи времето. Затвори файла, остави настрана бележките си и влезе в интернет. Отвори „Гугъл“ и написа в полето за търсене „Уилям дьо Релинкур“.
В следващите няколко часа прегледа всички сайтове, в които беше споменат Релинкур. Търсеше някаква нова следа, нещо, което да е пропуснала миналата вечер. Уилям дьо Релинкур и Светия Граал, Уилям дьо Релинкур и розенкройцерите, Уилям дьо Релинкур и изгубените свитъци от Атлантида, Уилям дьо Релинкур и заговорът на Ватикана за господство над света — прегледа ги всичките, всеки следващ все по-откачен от предишния. Ако трябваше да пише статия за чудатостите на Ню Ейдж или пък за историята на Новия мистицизъм, щеше да се чуди откъде да започне. Но не откри нищо, освен фактите, които вече знаеше.
Когато не останаха повече сайтове, започна да търси вариации: Гуилелмус дьо Релинкур, Гийом Релинкарски; Есклармонда дьо Релинкур; Дьо Релинкур и евреи; Дьо Релинкур и Франция, Дьо Релинкур и Лангедок; Дьо Релинкур и К. Нищо. Понякога изобщо не излизаха резултати, понякога десетки, но без никакво отношение към темата, понякога такива, които вече беше чела.
Една-единствена комбинация се оказа ако не полезна, то поне интересна и тя беше „Гуилелмус Релинкур и Хитлер“, която тя написа заради репликата, която отец Сергии й беше подхвърлил на раздяла тази сутрин. И тук срещна не една откачена теория, включително тази, според която Релинкур бил открил някакво тайно магическо оръжие, което можело да унищожи всички евреи по света, оръжие, върху което по очевидни причини Хитлер искал да сложи ръка (както и авторът, ако се съдеше по антисемитския тон на статията). Сред целия боклук обаче имаше и няколко малко по-достоверни статии, в които Релинкур бе споменат като пример за добре документираната мания на фюрера към археологията и окултното. Повечето бележки бяха кратки и липсваха съществени подробности, но в тази на някакъв французин на име Жан-Мишел Дюпон имаше интересна бележка под линия, в която се цитираше откъс от дневника на някой си Дитрих Екарт, нацистки идеолог, човека, на когото Хитлер очевидно беше посветил „Моята борба“:
Общ. „Туле“. Вечеря. Вевелсбург, Приповдигнати духове след събитията от 9–10, ВфЗ се майтапи с „края на еврейските надежди“. ДХ казва, че съвсем ще изчезнат, ако онова на Релинкур излезе наяве, след което следва продължителна дискусия за катарите и др. Приятно, шампанско, коняк. Извинения от ФК и ВЯ.
Няколко кръстосани справки разкриха, че Вевелсбург е крепост в Северозападна Германия, където е бил генералният щаб на Химлеровите СС; Обществото „Туле“ беше псевдоезотеричен орден, посветил се на популяризирането на арийската митология; „събитията от 9–10“ — масовото унищожение на еврейска собственост, наречено впоследствие „Кристалната нощ“; а катарите, име, което вече беше срещала в няколко други статии, бяха някаква еретична християнска секта, радвала се на най-голям разцвет през
