книгата в скута си, старецът гледа право към него и вижда не толкова физическата му форма, колкото цялата му душа, мислите и чувствата му. Размърда се леко.
— Мюсюлманин ли си?
Халифа нетърпеливо потвърди.
— И въпреки това харесваш евреите?
— Не смятам двете неща за несъвместими.
— Значи харесваш евреите?
— Не ги харесвам… не това…
Детективът размаха ръка към мухата, объркан, раздразнен на себе си, че старецът го беше въвлякъл в този разговор въпреки твърдото му решение да не го допусне. Шейхът продължаваше да листи Корана, пожълтелите страници шумоляха тихо под пръстите му. Накрая стигна до сурата, която очевидно търсеше. Сложи пръст на арабските букви, обърна книгата и я подаде на Халифа.
— Прочети ми го, ако обичаш.
— Не това искам…
— Само една ая е. Чети, ако обичаш.
Халифа пое неохотно книгата със съзнанието, че ако иска да получи някаква информация от стареца, ще се наложи да играе по неговите правила. Откъсът беше в средата на страницата и беше от петата сура — Ал Ма’ида, „Масата“. Детективът я погледна и прехапа устни.
— О, вие, истински вярващи — започна припряно и безизразно, сякаш се опитваше да изчете откъса възможно най-бързо, да се дистанцира от това, което гласи, — не приемайте евреи и християни за свои приятели; те са си приятели едни на други; но който от вас ги приеме за свои приятели, със сигурност е един от тях.
Шейхът кимна одобрително.
— Чу ли? Това са думите на Светия пророк Мохамед. Те са ясни и недвусмислени. Да се сприятеляваш с евреи, с хора от друга вяра, да им симпатизираш, да изпитваш към тях нещо друго, освен омраза, отвращение и презрение — това е против волята на Всемогъщия Аллах, да се слави името му.
Той протегна трепереща ръка и си взе обратно книгата. На Халифа му се дощя да спори, да цитира други откъси, които казваха добри неща за ахл ел китаб и ги хвалеха. Но незнайно защо главата му беше празна и не намираше нужните му думи. Или пък не искаше да ги намери. Шейхът забеляза озадаченото му изражение и се усмихна не много мило.
— Да бъдеш мюсюлманин, означава да се подчиниш на волята на Всемогъщия — каза той, затвори Корана и нежно прокара ръка по корицата му. — Това е смисълът на исляма. Ако не се подчиниш, не можеш да бъдеш мюсюлманин. Или едното, или другото. Черно или бяло, светлина или мрак.
Няма среден път. — Той докосна книгата с устни и я остави в скута си. — А сега, каза, че желаеш да говорим за саис Янсен.
Халифа избърса с ръкав плувналото си в пот чело и се опита да си събере мислите. След току-що казаното разследването му се струваше странно далечно, като от някаква друга реалност.
— Господин Янсен почина преди две седмици — измърмори. Мухата продължаваше да кръжи над главата му, да бръмчи непоносимо силно, да го тормози. — Разследваме известни… нередности в начина му на живот. Намерих поканата ви в неговата къща. Стори ми се необичайно, че е била изпратена на такъв човек. Куфр. Не съвсем като средния ви последовател.
Шейхът не каза нищо, само се наведе напред и започна да разтрива глезена си, вперил поглед в купола отгоре и ивицата вградени стъклени тухли.
— Е? — настоя Халифа. — Защо сте му я изпратили?
Старецът продължи да масажира костеливия си крайник, забивайки пръсти в напуканата прашна кожа.
— От любопитство.
— От любопитство?
— Саис Янсен беше извънредно… щедър. Видя ми се любезно да му покажем, че се сещаме за него.
Главата на Халифа беше започнала да се прояснява; случаят отново изплува пред погледа му. Сякаш прогонена от това изостряне на фокуса, мухата отлетя и започна да се блъска в прозорчето в дъното на помещението.
— В какъв смисъл щедър?
— Направи дарение. За един наш проект.
— Какъв проект?
Шейхът остави глезена си, скръсти ръце в скута си и впери поглед право в Халифа.
— За помощ на нашия народ, който страда под потисничеството на ционистите — изрече леко обвинително, сякаш с отказа си да признае, че безусловно мрази евреите, Халифа сам се беше съюзил с враговете на исляма.
— Какъв вид помощ?
Шейхът продължаваше да го гледа.
— Събираме пари. Пращаме ги в Палестина. За храна, дрехи, учебници. Благотворителни каузи. Нищо незаконно.
— И Янсен е бил дарител?
— Той се свърза с нас. Преди месец и половина-два. Направи еднократно дарение.
— Просто ей така?
Шейхът сви рамене.
— И ние се изненадахме. Не е характерно за един куфр. Свързал се с един от моите хора в Луксор и му казал, че иска да ни помогне. Попитал дали може да поговори с мен. Аз обикновено гледам да си нямам работа с такива хора. Но той предлагаше доста значителна сума. Петдесет хиляди египетски лири.
Халифа подсвирна изненадано. Какво, по дяволите, е целил Янсен, като е дал толкова пари на такъв като шейх Омар?
— Вие срещнахте ли се с него?
Старецът кимна, вдигна сбръчканата си ръка и се почеса по брадата.
— И?
— И нищо. Говорихме. Каза, че знаел за работата ни с палестинците, възхищавал ни се и искал да ни помогне. Даде парите още тогава. В брой. Как да му откажа?
Краката на Халифа го заболяха от дългото клечане. Изправи се и се протегна.
— Но защо е дошъл при вас? Десетки организации набират средства за палестинците. Уважавани благотворителни организации. Законни. Защо се е свързал с…
Шейхът се усмихна.
— С човек с моята репутация ли?
— Да. Янсен не може да не си е давал сметка, че ако го видят с вас, рискува да си навлече доста неприятности. И въпреки това идва ей така отникъде, дава ви всички тези пари и не иска нищо в замяна.
Халифа се протегна отново, разтри коленете си и изведнъж му хрумна нещо.
— Поиска ли нещо в замяна?
Шейхът не каза нищо, само го погледна с лека усмивка, набраздила ъгълчетата на устните му като пясък след оттегляща се вълна. Халифа отново клекна пред него и повтори въпроса си.
— Поиска ли нещо?
Отново не получи отговор. Пулсът на детектива се ускори.
— Поискал е нещо, нали? Какво? Какво поиска?
Шейхът отметна глава първо на едната страна, след това на другата и прешлените му изтракаха като ключ в ключалка. Продължаваше да се взира в Халифа.
— Поиска помощта ми, за да се свърже с Ал Мулатам.
Халифа го изгледа удивено.
— Сериозно ли говорите?
— Защо да лъжа? Това поиска.
