— Доста неща — каза банкерът и разви плата. Стъклата на очилата му проблеснаха в златисто от лъскавата повърхност на кюлчето. — Да, да, доста поучително. От трийсет години съм в този бизнес и златото така и не е преставало да ме изненадва. Изключително нещо. Наистина изключително.
Той посегна и благоговейно докосна метала, а след това бръкна отново в куфара и извади от джоба на капака написан на машина доклад.
— Основните подробности са напълно очевидни — започна. — Стандартна трапецовидна отливка, двайсет и шест на девет на пет сантиметра, дванайсет и половина килограма, деветстотин деветдесет и пет хилядни части злато, което е около двайсет и четири карата, а и малко повече.
— Стойност?
— Е, тя очевидно варира в зависимост от пазара, но по настоящите цени бих казал, че е около петстотин и двайсет хиляди египетски лири. Сто и четирийсет хиляди долара.
Халифа се закашля и димът се завихри пред лицето му като плющяща скъсана завеса.
— Абадан! Хайде стига бе!
Хасун сви рамене.
— Това е злато. Златото е ценно. Особено когато е с такова качество.
Той посегна и доволно потупа кюлчето като домашен любимец, изпълнил особено впечатляващ номер. Халифа се наведе и впери поглед в златото, вкопчил пръсти в ръба на бюрото.
— Ами печатът? — кимна към щампата с орела и свастиката. — Разбрахте ли нещо?
— Определено разбрах. И именно оттук нещата стават интересни. — Хасун протегна ръце, плесна с длани и изпука пръсти като подготвящ се за концерт пианист. — Досега не бях срещал такава отличителна щампа. Затова се наложи да се разровя. Няма да ви отегчавам с всички подробности. — Каза го с доста копнеж, сякаш отегчаването на Халифа с всички подробности би му доставило голямо удоволствие. Детективът го усети и не каза нищо. Предпочиташе да чуе същината.
— Както и да е — продължи след кратка пауза банкерът, осъзнал, че няма да получи желаната покана да се разпростре по темата, — оказа се, че орелът и свастиката са отличителната щампа на Пруския държавен монетен двор, който до края на Втората световна война е бил националният монетен двор на Германия. Разположен е в Берлин.
Халифа се загледа в отливката. От устните му се виеха лиани цигарен дим.
— Това не беше трудно да се открие. Просто бърза проверка в някои стандартни справочници, две-три телефонни обаждания. Нещата станаха по-сложни — банкерът хвана кюлчето с две ръце и го преобърна с усилие — ето тук.
Той посочи редицата ситни, едва видими цифри, гравирани в горния ляв ъгъл на обратната страна на кюлчето. Халифа изръмжа изненадано. Изобщо не ги беше видял при първоначалния си и според него щателен оглед.
— Сериен номер ли? — попита неуверено.
— Точно така. Някои кюлчета имат, други не. Когато имат, той позволява в основни линии да се проследи историята на кюлчето — кога е било излято, къде и други такива неща.
— Ами това?
— О, този номер се оказа много информативен. Да, да, много информативен. Но не беше лесно. Номерът не е част от някаква универсална система или нещо такова. Просто се отнася до документален запис в институцията, изляла кюлчето. Вчера цял ден и днес до обяд говорих с Германия, за да го проследя. След 1945-а архивите на Пруския държавен монетен двор са били или унищожени, или разпилени. Честно казано, почти се бях отказал, но един човек в музея на „Бундесбанк“ предложи да се свържа с… — той замълча и затърси името в доклада си — корпорация „Дегуса“, В Дюселдорф. Била една от основните леярни в Германия. Със сигурност са изпълнявали доста поръчки за нацистите. Но в момента са съвсем чисти, разбира се. Най-различни интереси…
— Да, да — нетърпеливо го прекъсна Халифа. — Но какво открихте?
— Ами, архиварят в „Дегуса“, много свестен, много мил човек — банкерът натърти на второто определение, намеквайки, че архиварят в „Дегуса“ няма и да си помисли да прекъсне някого насред думата, както току-що беше направил Халифа, — порови из техните архиви и учудващо успя да открие съвпадащ номер. Много са ефикасни тези германци.
— И? — Халифа се беше навел над кюлчето. От края на цигарата му застрашително висеше стълб от пепел.
— Ами, кюлчето явно е от една партида от петдесет броя, излети от „Дегуса“ през 1944-та. Май 1944-та, ако трябва да съм точен. На седемнайсети същия месец били предадени на Държавния монетен двор, откъдето отишли в предшественицата на „Бундесбанк“ — „Райхсбанк“.
— А след това?
— След това по-голямата част от партидата била претопена и излята наново след края на войната.
— Какво значи по-голямата част от партидата?
— Е, това очевидно е оцеляло. И според човека в „Дегуса“ са оцелели поне още две. — Той направи драматична пауза и се приповдигна като актьор, гласящ се да изнесе монолог. — Били открити в Буенос Айрес. През 1966-а. От израелски тайни агенти. В къщата на някой си… — той направи поредната консултация с доклада си — Юлиус Шлехтман. Бивш нацистки армейски офицер, избягал в Аржентина в края на войната и заселил се там под фалшива самоличност. Израелците го проследили и откарали и него, и златото в Израел. Понастоящем кюлчетата се пазят в Централната банка на Йерусалим.
— Ами Шлехтман?
Банкерът отново замълча театрално и изпъчи рамене.
— Израелците го обесили.
Отвън се чу шумно дрънчене. Каруца с газови бутилки минаваше под прозореца и продавачът удряше по тях с гаечен ключ, за да привлече вниманието на потенциалните си клиенти. Цигарата на Халифа догоря, той я изгаси в пепелника, запали друга и разтри очи. Всичко свързано с този случай, всяка нова информация сякаш усложняваше и оплиташе още повече нещата. Имаше усещането, че се намира под водата и неистово се опитва да излезе на повърхността, но някой го натиква още по-надълбоко с всеки отчаян размах на ръцете.
Настъпи продължително мълчание.
— Нещо друго? — уморено попита накрая, сякаш се чудеше още колко неочаквани обрати може да приеме това разследване.
Хасун сви рамене.
— Всъщност нищо. Някои технически подробности за химическия състав на златото, но едва ли имат някакво значение.
Той прокара отново ръка по кюлчето, избърса прашинките пепел от цигарата върху лъскавата повърхност и пак го уви в черния плат.
— Тук ли ще го държите?
Халифа дръпна от цигарата си.
— Бихте ли ми направили услугата да го приберете в банката?
— С удоволствие.
Банкерът затвори кюлчето в куфара си, отиде до прозореца, вдигна щорите и примигна на яркото следобедно слънце. Отдолу долетя шумът на уличната суматоха и затихващото тракане на отдалечилата се каруца с газовите бутилки.
— Всъщност, имаше още едно нещо — каза Хасун и гласът му изведнъж притихна. — Странно. Направо потискащо. И развалящо лустрото. — Той вдигна лявата си обувка и я отърка отзад в крачола на десния си крак. — Както ви казах, номерът позволява да се проследи датата и мястото, където е била направена отливката. В някои случаи се записва и допълнителна информация: името на началника на смяната, която го е изляла, на служителя от монетния двор, който го е приел, и други такива неща. Несъществени подробности. — Смени краката и излъска и другата си обувка. — В досиетата на „Дегуса“ нямаше нищо такова. Но имаше записи за произхода на претопеното злато.
Хасун привърши с лъскането и бавно се обърна към Халифа. Пръстите му шареха нервно по перваза на прозореца. Детективът го погледна въпросително.
— Дошло е от Аушвиц. Вашето кюлче, инспекторе, явно е направено от златните зъбни коронки на
