— А! Ами тогава това е проблем, нали, мадам?
След като не успя да се свърже с Топинг, се върна обратно в интернет. За разлика от Уилям дьо Релинкур, Кастеломбре присъстваше съвсем слабо и половината ден щателно търсене и кръстосани препратки не извадиха нищо повече от шестте съвпадения, които беше намерила предишната вечер (шестото, от които се беше оказало сайт на някаква фирма „Кастеломбре — санитарен порцелан“ в Антверпен). От останалите пет едното беше орязаната генеалогия, която й беше дала връзката с Есклармонда дьо Ролинкур; другото — доста лош превод на френска научна статия за трубадурските обичаи на Лангедок през дванайсети век; третото — сайт, посветен на историята на кабалата и юдейския мистицизъм; четвъртото — бележка под линия към статия за някакъв средновековен еврейски учен на име Раши; и последното — кратка препратка към секцията „Обитаваните от призраци руини“ на някакъв сайт, озаглавен „Скритата Франция“.
От всички тях беше събрала каква ли не разпокъсана информация, произволни проблясъци на някаква по-голяма мистерия. Но не попадна на откровението, на което се надяваше. Точно обратното, вместо да й помогне да изясни цялата история с Уилям дьо Релинкур, връзката с Кастеломбре само още повече беше размътила водата и беше добавила нови и объркващи перспективи към картината, която и бездруго вече напомняше мъглява и зацапана композиция на Брак6 — смесица от съвършено различни елементи, всеки сочещ към нещо важно, но без изобщо да се подреждат, в какъвто и да е разпознаваем модел.
Наведе се и се загледа в тетрадката пред себе си. Зачуди се какво да прави с цялата тази работа и къде изобщо щеше да я отведе.
Кастеломбре
„Крепостта на сенките“. Седалище на контовете Кастеломбре. Крепостта разрушена по време на кръстоносен поход срещу катарите, 1243 г. — останали са само руини (призраци!), департамент Ариеж. Село Кастеломбре на 3 км.
Есклармонда дьо Ролинкур (Релинкур). Есклармонда Мъдрата, Бялата дама на Кастеломбре. Омъжена за Раймонд III Кастеломбре прибл. 1097. Няма налични биогр. данни. Известна с интелигентност, красота, милосърдие и др. Популярна фигура в трубадурското творчество.
Bona domna Esclarmonda,
Contessa Castelombres,
Era bella е entendia
Esclarmonda la blanca
(Добрата дама Есклармонда/Контесата на Кастеломбре/ Тя беше красива и мъдра/ Есклармонда Бялата). Жофре Рудел (1125–48) окситански език.
К. важен просветен център. Известен с религиозната си толерантност. Много еврейски учени. Кабала.
„Lo Privat de Castelombres“ — Тайната на Кастеломбре.
Препратки към трубадурите. Есклармонда „закрилницата“. Никой не е сигурен каква всъщност е тайната.
Най-силно я вълнуваше осъзнаването, че е направила значителен скок напред. Връзките бяха прекалено близки, сходствата прекалено очебийни, за да е просто съвпадение. Изобщо не се съмняваше, че тази Есклармонда Бялата е същата Есклармонда, до която Уилям дьо Релинкур беше адресирал шифрованото писмо, или че
Това обаче беше единственият напредък. Беше се обадила на двама специалисти от Университета по иврит, включително на професора по кабала Гершом Шолем, който добави няколко щриха към цялостната картина: Кастеломбре не просто привличала еврейските учени, но от средата на дванайсети век станала обект на поклонничество за евреите. Ала по какви причини и какво общо имаше това с Уилям дьо Релинкур или пък с така нареченото „съкровище на катарите“, оставаше напълно неясно. Все едно беше прескочила пропаст, за да се удари право в отвесна скала.
Препрочете си бележките още два пъти и взе направената предишната вечер разпечатка на страницата на Историческото дружество на колежа „Сейнт Джон“. Препрочете и нея. „В тази осветляваща и типична за него цветиста беседа професор Топинг обясни как изследванията му на записките за инквизицията от тринайсети век са открили неочаквана връзка между приказното съкровище на катарите и така наречената Тайна на Кастеломбре“. Колкото повече мислеше за нея, толкова повече се убеждаваше, че ключът е у Топинг; че може да претърсва мрежата до безкрай, да се обажда на какви ли не специалисти, но че ако не говори с него лице в лице, няма да напредне и със сантиметър. А според портиера на колежа единственият начин да говори с него, беше да се качи на самолета и да отлети чак до Англия.
— Да бе — измърмори. — Няма начин.
Но още докато го казваше, започна да рови в бележника си за телефона на приятеля си Салим, който работеше като туристически агент.
Йерусалим
В кабинета си Бен Рои отпи от манерката и се вгледа в трите четвърти страница доклад на екрана на компютъра пред себе си. Беше си казал, че е направил всичко, което е могло да се очаква от него. Беше разпитал възрастната жена на улица „Ор Ха Чаим“; беше се обадил в „Кфар Шаул“, за да пита за близнака на Хана Шлегел (очевидно все още жив, макар и в много „разстроено състояние“); дори се беше обадил в Яд Вашем, за да потвърди, че Шлегел действително е работила там (работила е на половин работен ден, в архива). Е, можеше да поеме и по други среди, не беше дал всичко от себе си. А и защо да го прави? „Малко информация за миналото й“, това беше поискал този Хедива. И той му я беше осигурил. Щеше да напише още няколко реда, да докара доклада до една страница и да си измие ръцете от цялата проклета история.
— Само че… само че…
Този шибан пожар в апартамента. Не му излизаше от ума. Последното, което госпожа Вайнберг беше казала — че всички вещи на Шлегел били унищожени от подпалвач. Просто не му излизаше от ума. Непрекъснато си мислеше защо — и то въпреки всички усилия да не си мисли защо — някакви арабски хлапетии ще рискуват да влязат в еврейския квартал и да се катерят по някакъв си улук, с единствената цел да залеят апартамента на една възрастна жена с бензин и да го запалят? Просто не намираше смисъл. Беше се занимавал и с араби крадци, и с араби вандали, но такава постъпка не попадаше нито в едната, нито в другата категория.
Спазмите в стомаха. Така ги наричаше неговият наставник, старият командир Леви. „Спазмите в стомаха, Ариех, са онова, което отличава добрия детектив от великия детектив. Добрият детектив вижда доказателствата и използва логиката си, за да разбере, че има нещо нередно. Но великият детектив усеща, че има нещо нередно, още преди да е видял доказателствата. Това е вътрешен инстинкт. Спазми в стомаха.“
Получаваше ги непрекъснато, тези спазми — неясно трепване ниско в стомаха, шесто чувство, че нещата не са наред, когато изглеждат наред. Беше ги получил при случая с измамата на Рехевод, когато всички му повтаряха, че преследва сенки, докато най-накрая онзи компютърен специалист не откри изтритите файлове и не ги възстанови, за да потвърди подозренията му. Беше ги получил и при убийството на заселника в Шапиро, когато всички улики сочеха към младия арабин, всичките, но той въпреки това беше убеден, че хлапакът е невинен и че истината е друга. Доста ругатни беше отнесъл тогава, но беше продължил да се рови и естествено накрая откриха сатъра в килера на равина и истината излезе на бял свят. „Гордея се с теб, Ариех — беше му казал командир Леви, докато му връчваше почетната грамота за изключителна полицейска работа. — Ти си велик детектив. И ще станеш още по-велик, стига винаги да се вслушваш в спазмите в стомаха.“
Но, разбира се, от една година насам беше спрял да се вслушва. Дори беше престанал да ги получава,
