брат й. А вие знаете какво са правили с близнаците по концлагерите. Експерименти. Няма начин да не сте чували.
Гърлото на Бен Рои се сви. Всъщност беше чувал как нацистките лекари са използвали близнаците като опитни свинчета, подлагали са ги на най-жестоки и мъчителни генетични експерименти, отваряли са вътрешностите им, стерилизирали са ги, режели са парчета месо от телата им. Касапница.
— Боже — успя да промълви.
— Чудно ли е тогава, че момчето е било малко… — тя отново се почука по главата. — Но момичето не. Тя била издръжлива. Силна. Така каза доктор Таубер. Тънка като клечка, но отвътре здрава като желязо. Грижела се за брат си. Не го изпускала от поглед.
Погледна Бен Рои.
— Знаете ли каква клетва дала? Когато всички били на кораба? „Ще ги, намеря“. Така каза доктор Таубер. Не плачела, не се оплаквала. Само изрекла: „Ако трябва, до края на живота си ще търся тези, които ни причиниха това. И като ги намеря, ще ги убия.“ Шестнайсетгодишна, за бога. Нито едно дете не трябва да изживява такива неща. Исак. Така се е казвал брат й. Исак Шлегел.
Тя остави плетката с въздишка, изправи се, отиде до клетката и прекара пръст по металните пръчки. Папагалчето подскочи и размаха криле.
— Кой ми е хубавец, а? — изписука бабката. — Кой ми е хубаво момче?
Бен Рои беше пригладил измачкания лист от тетрадка на коляното си и пишеше бележки, по каквото свободно място беше останало.
— Да знаете дали брат й е още жив? — повтори въпроса си отпреди няколко минути.
— Не знам. — Старицата продължаваше да прокарва нокът по пръчките на клетката. — Изобщо не съм го виждала.
— С нея ли е живял?
— О, не. Беше прекалено болен. Последно чух, че бил в „Кфар Шаул“. Така каза доктор Таубер.
„Кфар Шаул“ беше психиатрична клиника в северозападния край на града. Бен Рои си записа да я посети.
— Явно всеки ден е ходела да го вижда. Но никога не говореше за него. Поне не с мен. Не знам дали още е жив. Всички остаряваме, нали така?
Папагалчето беше кацнало на една пръчка в дъното на клетката и се люлееше напред-назад. Тя му подсвиркваше лекичко.
— И казвате, че били родени във Франция?
— Е, тя така ми каза. Един-единствен път сме си говорили като хора. За цели двайсет години. Представяте ли си? Дойде с цяла торба продукти — сигурно е било по Песах, защото беше купила цяла кутия маца — и просто се разговорихме. Не помня как стигнахме до темата, но със сигурност каза, че била родена във Франция. И нещо спомена за ферма и разрушена крепост. А дали пък не си въобразявам? Наистина, не си спомням подробностите. Но още ги виждам онези хлебчета, като че ли ей сега са пред мен. Интересно какви неща помни човек.
Тя пак подсвирна на папагалчето и бръкна в джоба на пеньоара си.
— А други роднини имала ли е? Съпруг, деца, родители? — попита Бен Рои.
— Не съм виждала да има. — Старицата продължаваше да търси нещо в джоба си. — Сама живееше, бедната. Без семейство, без приятели. Съвсем сама. Аз поне си имах Теди, мир на душата му. Четирийсет и четири години заедно и никога не сме си казали и една дума накриво. Понякога се будя и си мисля, че още е тук.
— Ами работата? — прекъсна я Бен Рои. — Госпожа Шлегел работеше ли?
— Май работеше нещо в Яд Вашем. В архива или нещо такова. Излизаше рано сутрин и се връщаше привечер, непрекъснато носеше разни папки и документи, и бог знае още какво. Аз й помагах да ги качи горе. Нещо за Дахау май, с печата на Яд Вашем. Не знам защо й е трябвало да си ги носи вкъщи, след всичко, което е преживяла. Ах!
Тя извади ръка от джоба си, хванала с разкривения си палец и показалец някакво семенце. Размаха го пред клетката, сякаш да каже: „Я виж какво имам!“, хвана китката си с другата ръка, за да не трепери, и пъхна семенцето в кафеза. Папагалчето изчурулика възторжено и скочи от пръчката.
Бен Рои се загледа в записките си и се зачуди дали има още нещо, което да не е попитал. Забеляза името, което му беше дал египтянинът.
— Името Пиет Янсен говори ли ви нещо?
Старицата се замисли малко.
— На времето познавах един Рене Янсен. Живееше на съседната улица, само че в Тел Авив. Имаше изкуствена тазобедрена става и синът му беше във флота.
— Този е Пиет Янсен.
— Него не го познавам.
Бен Рои кимна и си погледна часовника. Зададе още няколко въпроса (Дали госпожа Шлегел е имала някакви врагове? Някакви специални интереси? Някой от останалите съседи познавал ли я?), но жената не можа да му даде повече информация и накрая той реши, че е свършил дори повече, отколкото беше разумно да се очаква. Сгъна листа, върна химикалката във вазата и се извини, че не иска повече да й отнема времето. Домакинята го накара да си изпие портокаловия сок — защото щял да се обезводни! — и го поведе през апартамента към входната врата.
— Знаете ли, даже не се сещам къде я погребаха — каза, докато отваряше вратата. — Двайсет и една години бяхме съседки, а дори не знам къде й е гробът. Ако научите, нали ще ми кажете? Ще ми се да кажа една кидуш за нея на ярцайта й. Горката жена.
Бен Рои измърмори нещо необвързващо, благодарни и излезе на улицата. Направи няколко крачки, след което рязко се обърна.
— Само още едно нещо. Случайно да знаете какво е станало с вещите на госпожа Шлегел?
— Изгоряха, разбира се.
— Как така изгоряха?
— В пожара. Не сте ли чули за пожара.
Бен Рои продължаваше да я гледа в недоумение.
— В деня, когато умря. Или пък беше два дена по-късно? Някакви арабски хлапетии се качили по улука отзад, залели всичко с бензин и го подпалили. Цялото й имущество беше унищожено. Добре, че господин Щерн се развика, иначе целият блок щеше да изгори. — Госпожа Вайнберг поклати глава. — Горката жена. Да оцелее в лагерите, а след това да свърши така: тя убита, домът й подпален. В какъв свят живеем, питам ви? Убиват хора, пращат деца в армията. Що за свят?
Въздъхна тежко, вдигна ръка за сбогом, затвори вратата и остави Бен Рои на улицата. Челото му се набразди от дълбоки бръчки на съмнение като следи от оран по каменист хълм.
Йерусалим
Скапаната крепост Кастеломбре. Миналата вечер Лейла беше изпаднала в еуфория от новата следа, убедена, че това е необходимият й пробив, за да разреши главоблъсканицата с Уилям дьо Релинкур. Но след като цял ден беше ровила из мрежата, се чувстваше почти толкова объркана, колкото и преди изобщо да беше разбрала за скапаното място.
Беше се обадила в Кеймбридж с надеждата да говори с професор Магнус Топинг, но някакъв невъзмутимо любезен портиер я уведоми, че професорът не притежава нито телефон („Звъненето го безпокои, мадам“), нито имейл („Предпочита пишещата си машина, мадам“).
— Е, как, по дяволите, да се свържа с него? — беше попитала, представяйки си някакъв прашасал, пушещ лула учен, заключил се в претъпкания си с книги кабинет, нехаещ напълно за околния свят.
— Ами, мадам — портиерът явно слагаше по едно любезно, но покровителствено „мадам“ във всяко изречение, — можете да му пишете, въпреки че, между нас казано, не го бива много да отговаря на писма. А можете и просто да дойдете и да му почукате на вратата, което като цяло е най-добрият начин човек да се свърже с него.
— Обаждам се от Йерусалим.
