умрели евреи.
След като банкерът си тръгна, Халифа остана загледан в тавана на кабинета си, вдигнал крака на ъгъла на бюрото и обвит в тютюнев дим като в тюрбан. Имаше належаща работа: Хасани го гонеше да му докладва за напредъка на разследването; приятелят на Янсен в Кайро още не се беше обадил и трябваше да бъде издирен; нямаше да навреди да позвъни и на оня проклет израелец и да провери дали си е вдигнал дебелия задник и дали е започнал да разследва миналото на Шлегел. Толкова работа за вършене. Толкова задачи за изпълнение. Но в момента беше способен само да се взира в тавана и да мисли за златни зъбни коронки и за поредицата от цифри с цвят на мухъл на ръката на Хана Шлегел.
Разбира се, знаеше за концлагерите, за Аушвиц. Най-обща информация и слухове, не достоверни подробности — никога не беше проявявал интерес към тази тема. Определено смяташе, че е истина и израелският детектив сбърка, когато го обвини, че не вярва. Но в същото време му се струваше толкова далечно, толкова абстрактно, толкова без значение за него и за собствения му свят. Сега изведнъж беше придобило голямо значение.
Отпусна глава и издуха няколко мързеливи кръгчета дим, които се издигнаха едно след друго към тавана, където останаха и се размесиха в неясна мъгла. Изминаха пет минути, десет, часовникът на стената отмерваше секундите като механично сърце. След това, сякаш стигнал до някакво решение, Халифа свали крака на пода, взе сакото си и излезе от стаята.
На улицата зави надясно, след това наляво, проправи си път през шумната следобедна тълпа в сърцето на градския сук, мина покрай кафенета, магазини за сувенири и сергии за подправки, отрупани със сушен хибискус и червен шафран. Накрая се вмъкна в ярко осветено интернет кафе с половин дузина компютри покрай стената в дъното. Поздрави с кимване собственика, момче със зализана с гел коса и тока на колана във формата на мотоциклет, който го упъти към най-далечния компютър отляво, до някаква млада европейка с изгаряния от слънцето по раменете. Халифа седна пред компютъра, поколеба се за миг, влезе в „Yahoo!“, написа в полето за търсене „Холокост“, като се намръщи леко, сякаш дете, пъхнало ръката си в огъня — едновременно уплашено, но и любопитно да разбере какво е пламъкът.
Йерусалим — старият град
— ОТ къде на къде ще идват тук и ще ни казват как да си управляваме държавата? Вече и да се защитаваме ли нямаме право? Мешугина! Всичките! Мешугина!
Старецът изшумоля ядно с вестника си „Йедиот Ахронот“, а устата му продължи да се гърчи в безмълвно възмущение като посипан със сол гол охлюв.
Бен Рои отпи от бирата си и погледна обекта, предизвикал гнева на възрастния човек — статия на първа страница, посветена на група европейски активисти, дошли в Израел, за да протестират срещу тристакилометровата стена, която правителството строеше между Израел и Западния бряг. На снимката към статията се виждаше как някакъв английски комик, за когото Бен Рои не беше и чувал, е преплел ръце с неколцина палестинци, за да препречат пътя на израелски армейски булдозер. Заглавието гласеше „ЗНАМЕНИТОСТИ ОСЪЖДАТ БАРИЕРА НА АПАРТЕЙДА“.
— Нацисти! — изкрещя старчето и смачка вестника, сякаш искаше да го удуши. — Така ни наричат. Разбираш ли? Брат ми умря в Бухенвалд, а те ще ми викат нацист! Как не ги е срам! Как не ги е срам тези мръсни гоим!
Старецът захвърли вестника, облегна се на стола си и поклати глава. Бен Рои се зачуди дали да каже, че също презира тези чужбински добротворци, дошли тук да хленчат и да заклеймяват, след което ще се приберат в хубавите си безопасни домове в хубавите си безопасни държави и ще се поздравят какви чудесни и загрижени човешки същества са били, докато зад гърбовете им жени и деца ще бъдат разкъсвани на парчета от бомбите на горките потиснати шибани палестинци.
Но замълча, знаеше, че ако се впусне в темата, яростта бързо ще го завладее, ще го изпълни със заслепяваща, непроходима чернота и без дори да го съзнава, ще почне да крещи, да беснее, да удря с юмрук по масата и да стане за посмешище. Не, по-добре беше да си запази мнението за себе си. По- безопасно.
Посегна към свещника на медальона си, натисна го, сякаш за да натика нещо обратно в себе си, изпи бирата наведнъж, остави банкнота от двайсет шекела на масата и излезе на улицата, за да види какво ще успее да намери за мъртвата жена, чието убийство разследва онзи проклет египтянин.
Унила и съвсем не толкова лъскава като заобикалящите я улици, „Ор Ха Чаим“ представляваше мрачна и навяваща клаустрофобия пресечка в най-горната част на еврейския квартал, съвсем близо до арменския сектор, стръмна, с излъскани от времето павета и високи къщи, надвиснали от двете страни като челюсти на менгеме. Номер четирийсет и шест се намираше по средата, неприветлива каменна постройка, на чиито горни етажи имаше апартаменти — празни въжета за простирано, провиснали параболи от повечето прозорци — и приземен етаж, зает от многолюдна йешива със собствен вход. Бен Рои погледна измачканото листче, на което беше записал дадените му предишния следобед от египтянина подробности, приближи се до основния вход и натисна звънеца за апартамент четири.
Можеше да дойде и по-рано — не че имаше кой знае колко работа през последните двайсет и четири часа, — но тонът на египтянина не му се беше понравил и не беше склонен да му прави каквито и да било услуги. Всъщност беше решил да се размотава още, особено след вчера, когато, въпреки изричния отказ на Бен Рои, копеленцето му беше пратило по факса цял куп материали, които в крайна сметка задръстиха машината и тя започна да пищи и премигва като сърдито хлапе, а той изпадна в гняв и безсилие, изтръгна щепсела й и я захвърли в другия край на стаята.
Не, не изпитваше ни най-малко желание да услужи. Но в крайна сметка реши, че ще е по-добре да приключи с това, преди онзи Хедива, или както му беше там името, пак да започне да звъни и да го тормози, което със сигурност щеше да стори, досадникът му проклет.
Натисна отново звънеца и погледна през прозореца на първия етаж, където млади хареди бяха свели глави над Талмудите си, с провиснали като уши на шпаньоли пеот, бледи и нездрави зад очилата лица (беше чул, че Йерусалим е градът с най-много очни лекари на глава от население в света). Намръщи се леко — Галия им викаше „пингвини“, — вдигна поглед и натисна звънеца за трети път. Този път най-накрая получи отговор.
— Шалом?
От прозореца отгоре се беше надвесила млада жена с тлъсто лице, обрамчено от традиционната перука шайтел, носена от съпругите на ортодоксалните евреи. Той й обясни кой е и защо е дошъл.
— Току-що се нанесохме. А хората преди нас са живели тук само няколко години — каза тя.
— А преди тях?
Жената сви рамене и се обърна да изкрещи нещо на някого зад гърба си.
— Попитайте госпожа Вайнберг — посъветва го, когато отново погледна надолу. — В номер две. Тя живее тук от трийсет години. Познава всички. И знае всичко.
От тона й стана ясно, че смята госпожа Вайнберг за нахална дърта клюкарка. Бен Рои благодари и натисна звънеца на втория апартамент. Още не си беше отдръпнал пръста, когато вратата се открехна и се показа дребна съсухрена старица, не по-висока от дете, по пеньоар и евтини пантофи, с разкривени и сгърчени от артрита ръце.
— Госпожа Вайнберг? — Бен Рои извади служебната си карта. — Аз съм инспектор Бен Рои от…
Старицата ахна и вдигна ръка към гърлото си.
— Божичко! Какво е станало? Самуел, нали? Какво е станало с него?
Детективът я увери, че със Самуел, който и да беше той, не е станало нищо; просто искал да й зададе няколко въпроса. За жената, която някога живеела над нея. В първия момент тя сякаш не му повярва, започна да диша тежко и очите й се навлажниха. Но постепенно се успокои и с махване на ръка го покани в апартамента си на първия етаж вдясно от входната врата.
— Самуел е внукът ми — обясни му, след като влязоха. — Най-доброто момче на света. Изпратиха го в Газа, Бог да ни е на помощ, там отслужва. Всеки път, като пусна новините, като звънне телефонът… Изобщо не мога да спя от тревога. Че той си е дете. Всичките са деца.
