Тя го насочи към малкия, претрупан с вещи сумрачен хол с голям дървен бюфет на едната стена и две кресла, разположени пред античния черно-бял телевизор, върху който стоеше клетка с жълто австралийско папагалче. Навсякъде имаше снимки и из въздуха тегнеше някаква сладникава и доста неприятна миризма — Бен Рои не можа да определи точно на какво. На птичи курешки или на пържено. Опита се да не се замисля. Някъде от другите стаи се чуваше израелското армейско радио.
Старицата го настани на едното кресло, спря радиото, донесе чаша портокалов сок и му я подаде. Бен Рои я прие, отпи една глътка, за да не я обиди, и я остави на масичката до креслото. Жената седна на другото кресло, взе от пода някакво оплетено валмо синя и бяла прежда и започна да плете, вдигнала ръце почти до лицето си, с бързина и сръчност удивителни за толкова сгърчен и прегърбен от артрита човек. Явно плетеше ярмулка, част от периферията й вече се беше оформила от двата цвята прежда. Бен Рои се усмихна леко на себе си, защото си припомни една стара семейна история за баба си от бащина страна, която през войната от 1967-а изплела червени шапки за всички войници в артилерийската рота на сина си, повече от петдесет души, вследствие на което ротата получила прозвището „Огнените ярмулки“, което носеше и до ден-днешен.
— И какво искате да ме питате?
— Ммм?
— Казахте, че искате да ми зададете няколко въпроса. За четвърти апартамент.
— Да, да.
Бен Рои погледна листа хартия, който продължаваше да стиска в ръка, и направи опит да си събере мислите.
— За онази Голдщайн ли? Защото съм го казвала сто пъти и пак ще повторя — тази няма да свърши добре. Три години живя тук и като се изнасяше, целият блок ръкопляскаше. Сещам се веднъж, беше петък, шабат, за бога…
— Става въпрос за Хана Шлегел — прекъсна я Бен Рои.
Тракането на куките забави и спря.
— О.
— Жената отгоре каза, че сигурно сте я познавали.
Старицата отново подхвана плетката, но само след секунди я остави в скута си.
— Ужасна история — въздъхна. — Ужасна. Убиха я, да знаете. Арабите. При пирамидите. Съвсем хладнокръвно. Ужас.
Тя събра ръце. Деформираните й стави и кокалчета приличаха на уродливи израстъци по кората на старо дърво.
— Кротка жена. Не досаждаше на хората. Но винаги поздравяваше. Имаше… — Тя раздалечи ръце и потупа с върха на пръстите си по вътрешната част на ръката. — Нали се сещате… цифрите. Аушвиц.
Папагалчето внезапно зачурулика буйно, след което замлъкна и започна да си пощи ноктите, главата му се вдигаше и спускаше като совалка на шевна машина. Бен Рои отпи още една глътка портокалов сок.
— Египетската полиция разследва случая. Искат някои подробности за личния живот на госпожа Шлегел. Работа, семейство, такива неща. Само най-важното — обясни той.
Старицата вдигна тънките си побелели вежди и продължи да плете, вече не толкова бързо, вълненият кръг на ярмулката пълзеше недоловимо по коленете й като някакво странно цъфнало водорасло.
— Не я познавах много. Не сме били приятелки. Тя не беше много общителна. Повечето време даже не се разбираше, че живее тук. Не като онази Голдщайн. За нея винаги се разбираше, че е тук. Какво ли само не се чуваше! Ой вей!
Госпожа Вайнберг отвратено сбърчи нос. Бен Рои попипа джоба си за химикалка, но се сети, че е забравил да си вземе. На бюфета в стъклена ваза имаше химикалка, но не му се щеше да я иска, защото бабата сигурно щеше да го помисли за непрофесионалист. Майната му. Щеше да нахвърли някакви бележки, като се прибере на работа.
— Тя вече живееше тук, когато ние се нанесохме — говореше старата жена. — Беше през 1969-а. Дойдохме от Тел Авив, аз и Теди. Август 1969-а. Той винаги е искал да живее тука. Аз не бях толкова сигурна. Като влязох за пръв път в апартамента, си рекох: „Клог из мир!“ Какво ще правим в тази дупка? Навсякъде развалини от арабите, половината сгради разрушени. Естествено, вече не искам да живея никъде другаде. Ето го там. — Тя вдигна куките и посочи една снимка на средната полица на бюфета — на нисък дебел мъж с мека шапка и талит, застанал пред Стената на плача. — Четирийсет години бяхме женени. Не като сегашната младеж. Четирийсет години. Боже, колко ми липсва!
Вдигна ръка и си изтри очите. Бен Рои притеснено заби поглед в пода.
— Както и да е, тя вече живееше тук. Когато ние се нанесохме. Явно е дошла веднага след освобождението.
Бен Рои се размърда в креслото си.
— А преди това?
Жената сви рамене и се взря в плетката си.
— Смътно си спомням, че ми е споменавала, че преди това е живяла в Меа Шорим, но не съм сигурна. Родена е във Франция. Преди войната. Нали разбирате, използваше френски думи, говореше си сама на френски, докато слизаше по стълбите.
— И казвате, че е била в Аушвиц?
— Е, старият доктор Таубер ми каза. Нали го знаете, доктор Таубер от номер шестнайсет.
Бен Рои не го знаеше, но не каза нищо.
— Виждала съм й няколко пъти татуировката и така разбрах, че е била в концлагер. Тя изобщо не го е споменавала. Много беше затворена. Но един ден си говорехме с доктор Таубер — прекрасен човек, спомина се, преди, колко беше, четири или пет години, мир на душата му — та той ми каза:
„Знаеш ли я тази жена, дето живее над теб — госпожа Шлегел“, а аз викам: „Да“, а той: „Знаеш ли какво?“ — той си беше такъв, много обичаше да разказва интересни неща, да има напрежение — „Знаеш ли какво? — вика. — Ние с нея дойдохме на един и същи кораб. През 1946-а. От Европа.“ Британците се опитали да ги обърнат назад при Хайфа, но те скочили във водата и доплували до брега. Близо два километра. През нощта. А двайсет години по-късно се оказало, че живеят на една и съща улица! Ама че съвпадение!
От апартамента отгоре се разнесе тропот на бягащи крака. Старицата вдигна поглед към тавана.
— И този доктор Таубер ви каза, че тя е била в Аушвиц?
— Хмм?
— Хана Шлегел.
За миг го погледна объркано, след което осъзна какво я пита.
— А, да, да. Каза, че разговаряли на кораба. Казах ви, че са дошли на един и същи кораб, нали? Две седмици пътували. Шестстотин души. Натъпкани като сардели. Представяте ли си? Да оживееш в концлагер, а след това да изтърпиш и това! Била хубавица, така каза. Много млада и много хубава. Сериозна. Твърда. Брат й през цялото пътуване не казал нито дума. Просто седял и се взирал в морето. Травматизиран.
Бен Рои не помнеше египтянинът да беше споменавал някакъв брат. Прехапа устни, изостави гордостта си, взе химикалката от бюфета и вдигна въпросително вежди към госпожа Вайнберг, сякаш питаше: „Нали нямате нищо против?“ Жената се беше зареяла в собствените си мисли и дори не забеляза, че е станал от креслото.
— Горките — казваше. — Едва ли са били на повече от петнайсет-шестнайсет години. И да изтърпиш такова нещо. Що за свят, питам ви? Що за свят е този, в който такива неща могат да се случат на деца? И на който и да било?
Бен Рои седна и започна да драска с химикалката по дланта си, за да я разпише.
— Той жив ли е? Братът?
Госпожа Вайнберг сви рамене.
— Според доктор Таубер бил… ами, нали разбирате… — Тя се почука по слепоочието. — И как иначе? Да го режат така, да му бият какви ли не инжекции, като някакво животно.
Бен Рои вдигна поглед. Дланта му беше покрита с хаотични драсканици.
— Какво имате предвид?
— Ами, те са били близнаци, нали така? Не ви ли казах? Сигурна съм, че ви казах. Госпожа Шлегел и
