Пушачът също поклати глава.
— Шейсет и седма. Голанските възвишения. Куршум в корема.
Двамата замълчаха, потънали в собствените си мисли, пустинята наоколо беше тъмна и спокойна, някаква ръждясала панта скърцаше зад гърбовете им като жужене на гигантско нощно насекомо. В небето бързо премина падаща звезда и озари странна скална формация, наподобяваща нокти, подали се от дълбоко черно езеро. Някъде в далечината птица се събуди внезапно, литна в небето и заграчи шумно.
— Наистина ли мислиш, че ще стане? — попита накрая по-младият мъж и вдигна ръка, за да си разтрие очите. — Наистина ли смяташ, че ще ги убедим?
Събеседникът му сви рамене и не каза нищо.
— Понякога си мисля, че много закъсняхме. Преди десет години, та даже и само преди пет — тогава сигурно щеше да е възможно. Но сега, след всичко, което се случи…
Той въздъхна и обори глава. Мъжът с пурата го погледа известно време, след което пристъпи и сложи ръка на рамото му.
— Убеждаването ще е най-трудната част. Това — кимна към сградата отзад — никога не е било нищо повече от първа стъпка. Но след като сме я направили, трябва да продължим. Трябва. Заради баща ти. Заради дъщеря ми. Заради двата ни народа.
Младият мъж вдигна глава. За миг лицето му остана тъжно и намръщено, но след това изведнъж се усмихна.
— Кой би могъл да си го представи, а? Ти и аз да се срещаме тук като любовници.
Пушачът също се усмихна.
— Щом ние можем да го направим, значи всички ще могат. Какво ще кажеш да прегледаме още веднъж Йерусалим, ей така за всеки случай?
Младият мъж кимна, обърна се и двамата влязоха обратно в постройката, всеки поставил ръка на рамото на другия.
Йерусалим
— Къде казвате, че искате да ви закарам?
Таксиметровият шофьор се вгледа подозрително в Бен Рои.
— Лагерът Ал Амари. Улица „Ал Дин“.
Шофьорът поклати глава, нервно барабанейки с пръсти по волана на пежото си.
— Това е отвън линията. Вие сте израелец. Опасно е.
— Трябва ми кола, а не лекция — изръмжа Бен Рои, който изобщо не беше в настроение за дискусии. — Или ме откарай, или ще намеря някой друг. Решавай. Бързо.
Шофьорът прехапа устни, разкъсван между желанието да изкара някой шекел и неприязънта да вози в таксито си израелец. Икономиката победи, той кимна намусено и се пресегна да отвори дясната врата.
— Като искате да ви возя в Ал Амари, ще ви возя в Ал Амари. Погребението си е за ваша сметка.
Бен Рои се качи и потеглиха в мълчание първо по „Дерех Ха Шалом“, оттам на пътя за Рамала на север от града. Новите еврейски предградия на Писгат Зеев оставаха отдясно, редици униформени къщи от жълт камък, строени сред пейзажа като някаква огромна армия. Бен Рои ги загледа през прозореца, вятърът рошеше косата му, а безизразното му лице прикриваше тревогата дълбоко в стомаха му.
Шофьорът беше прав. Опасно беше човек като него да пресича линията. Израелски полицай, сам, в район под контрола на Палестинската автономия, в настоящия политически климат — адски опасно. Другите възможности бяха да се обърне към палестинските власти или да насрочи пълномащабна военна операция с бронирани коли и бог знае още какво, но всяка от тези възможности щеше да му отнеме дни. А спазмите в стомаха бяха прекалено силни, за да си го позволи. Искаше да разбере какво е станало при този палеж. Трябваше да разбере. Ако имаше късмет, щеше да влезе и да излезе, без никой да разбере. Ако не… Посегна и попипа сакото си, усети под плата вдъхващата увереност метална буца на йерихона си.
Стигнаха до пропускателния пункт Каландия, наредиха се на опашката от чакащи коли, минаха двайсет минути, преди да ги пропуснат, и навлязоха в палестинската част на пътя, осеян с дупки и неравности, обграден от занемарени, евтини и грозни постройки, като че ли бяха навлезли не в друг район на една и съща страна, а в съвсем различна, много по-бедна държава. След три километра минаха през още един пропускателен пункт, този път палестински, представляващ два варела от петрол, поставени встрани от пътя, охраняван от един-единствен отегчен полицай с червена барета — след което завиха наляво от магистралата и се спуснаха по пътя към еднообразната маса от бетонни сгради, струпани една до друга като избелели от слънцето кости.
Шофьорът намали и спря.
— Ето ти го и Ал Амари — изръмжа.
Постояха и огледаха наоколо, след което продължиха надолу и спряха на едно място да питат за посоката някакво хлапе с прашна рошава коса. Навлязоха в лагера. Паянтовите му сиви постройки ги захлупваха от двете страни на пътя, обитателите му — старци с карирани куфии и групи шебаб, висящи по ъглите на улиците — гледаха враждебно криволичещото между дупките по улиците такси. Между къщите висяха плетеници от кабели, многоцветни спагети от арабски графити покриваха всеки квадратен сантиметър от стените —
„Какво правя в тази помийна яма? — мислеше си Бен Рои и се бореше с желанието да каже на шофьора да обърне и да се разкарат оттук. — Сигурно съм откачил.“
С навлизането навътре в лагера улиците станаха още по-разбити и труднопроходими и на Бен Рои му стана още по-тревожно, докато накрая, след цяла вечност, както му се стори, въпреки че бяха изминали само няколко минути, завиха в една улица, зарината с боклук и строителни отпадъци.
— „Ал Дин“. Кой номер ви трябва? — попита шофьорът.
— Две.
Мъжът показа глава през левия прозорец и потегли.
— Ето — посочи тежка желязна врата, първата отляво, над която с бяла боя беше изписана арабска цифра. — Да ви изчакам ли?
— Естествено, че ще ме изчакаш — измърмори Бен Рои и излезе от колата.
Огледа се тревожно, представи си колко очи го следят и колко гласове шептят. Попипа още веднъж пистолета си, провери дали мобилният му телефон е включен и пое по улицата, заобикаляйки празни тенекии от боя и чували с боклук. Вратата, която шофьорът му беше посочил, беше леко открехната и отвътре се чуваше работещ телевизор. Бен Рои отиде до нея и почука.
— Айуа, идшол, албаб мафтух.
Гласът беше женски, на старица. Бен Рои се поколеба, защото не разбираше какво му казва.
— Идшол!
Той продължи да се колебае, подозираше, че го кани да влезе, но не беше сигурен. Настъпи пауза, след което се чу друг глас, на млад мъж.
— Ла, ла, истани хиннак, я оми. Ана райх.
Чу се шум все едно някой караше колело по бетонен под и вратата се отвори. Млад мъж — на двайсет и няколко–трийсет години, тънък като клечка, в джинси и червена фланелка на „Манчестър Юнайтед“ — застана пред него в инвалидна количка. През рамото му Бен Рои успя да види гола просторна стая, застлана с плочки, и картини в рамки на стената — снимки, откъси от Корана, — а след коридора в дъното, тесен кухненски бокс. Жената не се виждаше, но беше някъде вдясно.
— Ми-ин хинаак? — извика тя.
— Йехуди — отвърна младежът, без да откъсва поглед от Бен Рои.
— Йехуди! Шоо бидоо?
— Ма-ба’риф — отвърна той и се обърна към Бен Рои. — Какво искаш?
Детективът извади картата си и я показа.
— Йерусалимска полиция. Търся Майди. Мъжът подозрително присви очи.
— Аз съм Майди.
