ако не се броеше цялата история с Ал Мулатам. Изпълняваше процедурите, вършеше, каквото се изискваше от него, но огънят, страстта да стигне до дъното на нещата, желанието да бъде като Ал Пачино във филма — това беше повехнало и умряло. Вече просто не го беше грижа. Добро, зло, истина, лъжа, правда, неправда — нищо нямаше значение. Изобщо не му пукаше.
Досега. Защото сега получаваше най-силните спазми в целия си живот и те просто не искаха да отминат. Не ги искаше, яд го беше, че ги усеща, но те продължаваха да го изяждат отвътре. Хлапетии, умишлен пожар, убита Еврейският квартал. Не беше наред. Изобщо не беше наред.
— Майната ти, Хедива — измърмори. — Майната ти, майната ти.
Помота се още няколко минути с отчаяния копнеж просто да си измие ръцете и да не се забърква повече. Но накрая не се сдържа, вдигна телефона и започна да натиска цифрите на слушалката.
— Фелдман? — каза, когато му отговориха. — Трябва ми едно досие за умишлен палеж отпреди петнайсет години… Не е твоя работа. Просто ми кажи къде да го търся.
Издирването на досието му отне почти два часа, тъй като по някаква необяснима причина се беше озовало в архива в Мория, друг районен полицейски участък. Изпратиха му го по куриер с колело и сега седеше с крака на бюрото и го четеше, като от време на време отпиваше щедри глътки от манерката.
Онова, което моментално му направи впечатление и още повече задълбочи подозренията му, бяха датата и часът на пожара. Госпожа Вайнберг му беше казала, че е станал ден или два след смъртта на Хана Шлегел; според досието обаче беше станал още същия ден, само няколко часа по-късно, необичайно съвпадение, което и най-тъпият полицай трудно би приел за случайно.
За съжаление и за негов най-голям яд в досието нямаше нищо друго, което да обясни този тревожен синхрон. Имаше разпити на съседите на Шлегел, включително на госпожа Вайнберг; снимки на овъгления апартамент; заповеди за арест на трите арабски хлапета, заловени на местопрестъплението, две, от които бяха признали вината си и бяха получили по година и половина в поправителен дом, а третото и най- малкото, записано в доклада само като „Ани“, беше пуснато без обвинение заради възрастта си — тогава на седем години — и липсата на доказателства срещу него.
Защо бяха избрали да подпалят точно този апартамент, точно на тази дата и точно по това време и какво общо имаше погромът с убийството на Хана Шлегел, ако въобще имаше — на всички тези въпроси не откри отговор. „Направихме го като предизвикателство“ — бяха казали момчетата и удовлетворен, че е изтръгнал признание за вината, следователят явно изобщо не си беше дал труда да се задълбочи в историята.
Бен Рои прочете досието още веднъж, отметна глава и пресуши манерката. Изобщо не беше наред. Никак не беше наред и стомахът го стягаше както никога. Въпросът беше какво да направи? Пожарът беше горял преди десетилетие и половина, всички горещи следи бяха мъртви, извършителите най-вероятно се бяха преселили или си бяха променили имената, а най-вероятно и двете. Сигурно щеше да му отнеме месеци да разнищи случая. И за какво? Заради някакъв нахален парцалоглав антисемит.
— Зуби! — измърмори. — Ебал съм му майката. Какъв е смисълът? Майната им и на спазмите.
Затвори досието, и набра номера на архива в Мория с намерението да им каже, че е свършил с папката. Докато избираше, нещо привлече погледа му. Написан с избледнял молив ред на гърба на папката. Чак сега го забеляза. Взе досието и го приближи към очите си. Едва си личеше и се наложи да присвие очи, за да го прочете: „Ани — Хани ал Хаджар Хани Джамал. Роден 11.02.83. Лагер Ал Амари.“
Продължи да се взира в бележката с присвити очи, след което се наведе наляво — бавно, сякаш не му се щеше, — разрови купчината книжа и извади досието на палестинеца, когото беше преследвал след хайката за наркодилърите в стария град. Отвори я и се втренчи в заповедта за арест.
Име: Хани ал Хаджар Хани Джамал Възраст: 22
Дата на раждане: 11 февруари 1983
Адрес: Алея „Гина“, №14, лагер Ал Амари, Рамала.
— Шалом, архивът е.
Гласът в слушалката отекна в ухото му. Погледът му не спираше да прескача от избледнелия надпис към заповедта за арест и обратно.
— Архивът — повтори гласът.
— Да. Аз съм Бен Рои. От „Давид“.
— Здравейте. Приключихте ли с досието?
Бен Рои прехапа устни.
— Не — каза след известно колебание. — Май ще го задържа за по-дълго.
Луксор
Вече се беше стъмнило, когато Халифа най-после излезе от интернет кафето със зачервени очи и език, подпухнал от пушенето. Мина обратно през сука — ярки светлини, оглушителна музика, бутащи се тълпи — и надолу по Корниш ел Нил. Пътьом си купи кутия „Спрайт“ и слезе по неравните каменни стъпала към кея на реката. Тъмната вода се плискаше и люлееше пред краката му.
Странно, след всичко, което беше видял и прочел, след всички образи и статистики, и свидетелски показания, и описания, единственото, за което успяваше да си мисли, беше семейството му. Зейнаб, Бата, Али, малкият Юсуф — четирите фундаментални точки в неговия свят, неговата светлина, неговият живот. Как щеше да се чувства, ако бяха те: Зейнаб, застанала като скелет с хлътнали очи, гледаща във фотоапарата като умопомрачен призрак; Бата и Али, струпани в яма заедно с още хиляди трупове, анонимни като купчина гниещи дърва? Какво щеше да му причини това? Как изобщо щеше да живее с подобно изтезание? Беше губил любими хора, естествено — майка си, баща си, по-големия си брат Али, на когото беше кръстил собствения си син. Но да изгубиш близък по такъв безсмислен и жесток начин; да виждаш как умира от глад и бой, пречупен и мъчително убит — това не го беше изживявал. Дори не можеше да си го представи. Беше толкова ужасно, толкова мъчително, като звук от нокът, чегъртащ по черна дъска.
Въздъхна, допи спрайта и се замисли за щастливите моменти в живота си, за прекрасните семейни мигове на близост. За деня, в който бяха взели лодка по реката за тринайсетия рожден ден на Бата, как бяха спрели да си направят пикник на някакво безлюдно островче, преди по залез-слънце да поемат обратно към Луксор, как Бата стоеше на носа на лодката и вятърът развяваше дългата й черна коса. Как бяха отишли на пазара за камили Билеш в Кайро, още преди малкият Юсуф да се роди и как Бата беше плакала, защото всички камили изглеждаха толкова тъжни, и как Али на шега беше наддавал за една камила и продавачът беше приел цената, след което бяха възникнали спорове и караници. Собственият му наскоро отминал трийсет и девети рожден ден, когато жена му и децата бяха организирали парти-изненада, бяха се облекли като древни египтяни и с радостни възгласи и викове го посрещнаха, когато се прибра.
Разсмя се на глас при този спомен — малкият гукащ Юсуф с картонена прическа немее, Зейнаб дегизирана като царица Нефертити — и смехът му се разнесе покрай мачтите на привързаните към кея лодки, но внезапно премина в приглушен плач, а очите му се замъглиха, сякаш беше погледнал под вода. Тези хора му бяха толкова скъпи, а той прекарваше с тях толкова малко време, грижеше се за тях толкова зле с мизерната си полицейска заплата, която през последните пет години не беше помръднала и с цент и за цяла година не възлизаше дори на сумата, която Хосни изкарваше за месец. А ако някой изведнъж му ги отнемеше — как изобщо би могъл да живее с тази загуба? С мисълта, че е можел да направи много повече, да даде много повече от себе си.
Реши да положи усилия. Да прекарва повече време вкъщи, да не работи толкова много. Да бъде по- добър съпруг и баща.
Само че като приключи този случай, обади се друг глас. Само след като открие истината за Пиет Янсен и Хана Шлегел. Само след като намери всички отговори.
Загледа се през реката. Водата се плискаше в краката му, зелените светлини на минаретата на две джамии го гледаха в мрака като змийски очи. Смачка кутийката от спрайта, ритна я във водата и се качи обратно на Корниш.
