— Смърт! Смърт! Смърт!
Халифа ги гледаше, стиснал зъби. След малко поклати глава, излезе в покрития вход на джамията и си обу обувките, които беше оставил отвън заедно с тези на другите богомолци, подредени в спретнати редици като коли в задръстване. Постоя още малко, послуша как зад гърба му шейхът призоваваше към джихад, свещена война срещу израелците и всички, които ги подкрепяха, след което излезе под палещото утринно слънце.
Това, което чу, го отвращаваше. И как иначе? Да се използва учението на Светия пророк за разпалване на насилие и омраза, да се цитира Коранът като оправдание за фанатизма, предразсъдъците и непоносимостта — отхвърляше тези неща с всяка клетка от тялото си.
И все пак… все пак…
Не беше ли някаква част от него съгласна? Онази част, на която също й се искаше да размаха юмрук и да крещи за мъст и разруха и заедно с братята си мюсюлмани да припява: „Смърт! Смърт! Смърт!“, когато чуеше за поредния убит от израелците палестинец, за поредното оставено без дом семейство, за поредната изкоренена овощна градина?
Въздъхна, запали цигара и клекна в оскъдната сянка пред входа на джамията. Никога досега не беше изпитвал такова объркване относно принадлежността, вярата и това, в което трябваше да вярва. Даже в моментите на най-голямо отчаяние — смазващата немотия в детството, смъртта на родителите и по-големия му брат, принудителното напускане на университета в Кайро — винаги съществуваше една ядка на вътрешна увереност, ядро на твърдост и сигурност. Но сега с всеки ход на разследването, с всяка пътека, по която го повеждаше — евреи, Израел, фундаменталисти, — се отваряха все по-широки пукнатини в увереността му. „Винаги тръгвай срещу това, от което се страхуваш — така му беше казала Зейнаб. — Търси онова, което не разбираш. Защото така ще пораснеш и ще станеш по-добър човек.“ Но той нямаше усещането, че расте. Тъкмо обратното, все повече му се струваше, че всичко в него се разпада на парчета като счупено огледало, на най-различни нащърбени и противоречащи си части, които, дори когато случаят беше окончателно приключен, се съмняваше, че ще съумее да подреди обратно в нещо разпознаваемо.
Дръпна от цигарата си и огледа прашната улица пред джамията. Селото беше само на двайсет километра от Луксор, но със същия успех можеше да е на друга планета, бедно поселище от паянтови кирпичени постройки и обори от клонаци. Сградата зад него беше единствената, излъчваща някаква солидност и устойчивост. С градското си облекло и долноегипетските си черти — бяла кожа, права коса — изпъкваше като паун сред кокошки между тъмнокожите, традиционно облечени саиди, жители на селото, факт, който само подсилваше усещането му за отчуждение и дискомфорт.
— По дяволите — измърмори унило.
Изминаха още двайсет минути, преди проповедта да свърши. Богомолците казаха шахадата, изпяха „Ал саламу алейкум уа рахмат Аллах“, започнаха да се изнизват към централния изход и да се бутат, докато си намерят обувките. Халифа се изправи, събу си обувките, остави ги точно до входа и си запроправя път към вътрешността, без да обръща внимание на подозрителните погледи от всички посоки.
Шейхът беше слязъл от амвона, стоеше в дъното на помещението, подпрян на бастуна си, и разговаряше с групичка свои последователи. Халифа си даваше сметка какъв риск поема, ако се конфронтира с него: преди няколко години последователите на шейха бяха пребили двама полицаи под прикритие, опитали да се вмъкнат на едно от събранията близо до Кифт. Другата възможност беше да дойде с камион, пълен с униформени мъже, и да арестува стареца, провокативен акт, който при популярността на шейха и непокорната природа на тези забравени от бога селца, като нищо можеше да разпали бунт. Предпочиташе да се спре на по-малко взривоопасната възможност, колкото и тя да носеше риск лично за него.
Той постоя малко на входа, след което тръгна през помещението. Босите му крака не издаваха никакъв звук. Групата забеляза присъствието му, едва когато се озова до нея. Мъжете замълчаха и се обърнаха към него.
— Шейх Омар?
Старецът вдигна поглед и примижа през очилата.
— Аз съм инспектор Юсуф Халифа. От луксорската полиция.
Групата се раздвижи едва доловимо и се събра около водача си. От лицата им се излъчваше подозрителност като жега от жарава. Шейхът го гледаше, прегърбен като старо дърво.
— Да ме арестувате ли сте дошли? — попита по-скоро развеселено, отколкото разтревожено.
— Дошъл съм да говоря с вас. За човек на име Пиет Янсен.
Един едър и набит мъж с близо разположени до носа очи и сипаничаво лице си пое шумно дъх.
— Я калб! — изсъска той. — Куче такова! Това е свят човек! Как смееш да го обиждаш така!
Мъжът се наежи и пристъпи към Халифа. На детектива му беше ясно, че не бива да се поддава на провокацията, но също така си даде сметка, че ако отстъпи, ще остави впечатление за слабост, което после ще му е трудно да заличи. Затова остана на мястото си и вдигна ръце с дланите напред, за да покаже, че не иска неприятности. Настъпи кратко напрегнато мълчание; след това Халифа бавно бръкна в джоба си, извади плика с поканата и го подаде на шейха сякаш протягаше кокал на ръмжащо куче.
— Изпратили сте това на господин Янсен.
Настъпи поредното неловко мълчание, след което шейхът кимна леко на сипаничавия мъж да вземе плика и да му го даде. Взе го, повъртя го в ръце и присви очи, за да прочете адреса.
— Това не е моят почерк — каза и вдигна поглед.
Играеше на котка и мишка и предизвикваше Халифа да се включи в играта.
— Не ме интересува кой е надписал плика — отвърна детективът. — Интересува ме защо е бил изпратен.
Друг мъж от групата, нисък и дебел, с бял шал на главата, взе плика от шейха и го връчи обратно на Халифа.
— Не чуваш ли какво ти се казва? Почеркът не е негов! Откъде да знае защо са го пратили?
— Защото поканата за негова реч никога няма да бъде изпратена на куфр като Янсен без негово одобрение. — Халифа прибра плика в джоба си. — И той много добре го знае.
Тонът му беше по-остър, отколкото възнамеряваше, и това не се хареса на мъжете. Отново се разнесе неодобрително мърморене, като огън, подхванал сухи съчки, после премина в крясъци, мъжете се скупчиха около Халифа, крещяха му, бутаха го с лакти, гневът им се разпалваше с всяка секунда. Шейхът затропа шумно с бастуна по амвона.
— Хал ас! — отсече. — Достатъчно!
И колкото внезапно беше започнала, суматохата секна, мъжете се раздалечиха и оставиха Халифа и шейха един срещу друг. Настана продължително мълчание, нарушавано само от рева на някакво магаре отвън, след което шейхът направи с ръка жест към последователите си.
— Оставете ни.
Сипаничавият мъж понечи да се възпротиви, но шейхът повтори командата и мъжете се изнизаха от джамията с недоволно ръмжене и мърморене. След като всички излязоха, старецът взе Корана си от амвона и закуцука към отсрещната стена, където седна на една възглавница на пода.
— Трябва да си или много глупав, или много смел, за да дойдеш тук — каза, остави книгата и бастуна на черджето и подви под себе си кльощави крака. — Предполагам, че си и двете. Но ми се струва, че си повече глупав, отколкото смел. Като всички полицаи.
Взе Корана и започна да прелиства страниците. Халифа се приближи и клекна близо до него. Прогони една кръжаща над главата си муха. Магарето отвън продължаваше да реве гръмогласно.
— Не одобри проповедта ми, нали? — попита старецът, без да престава да обръща страниците.
Халифа безучастно сви рамене.
— Ако обичаш, отговори на въпроса.
— Не я одобрих — отвърна не толкова твърдо, колкото му се щеше. — Стори ми се гхир ислами. Неислямска.
Шейхът се усмихна.
— Да не би да обичаш евреите?
— Не съм дошъл да…
Шейхът вдигна ръка и го прекъсна. Халифа изпита неприятното усещане, че макар да е вперил поглед в
