Йерусалим и започва да прави измервания в Църквата на Божи гроб и да разпитва за някаква осемстотингодишна легенда за заровено злато.
— Уилям дьо Релинкур — вметна Лейла.
Французинът кимна.
— Но това е само началото. През следващите пет години Хот обикаля из цяла Европа и Близкия изток, за да разпитва за всяка откачена легенда, позната на местните. Посещава библиотеки, преравя частни колекции с ръкописи, копае навсякъде, от Турция до Канарските острови, преди накрая през септември 1943 -та да се появи в Кастеломбре, което в крайна сметка май се оказва кулминацията на целия странен епизод.
— И няма никакви свидетелства защо е правил всичко това, така ли? Нито какво е търсил? — настоя Лейла.
Дюпон поклати глава.
— Разбира се, че е възможно просто да е изпълнявал заповеди. Да е задоволявал някаква донкихотовска фантазия на Химлер. Все пак е бил предан нацист. Щял е да прави това, което му наредят. А може просто да е изгубил нишката. Нямало е да бъде първият учен, побъркал се под въздействие на работата си.
— Но вие не мислите така.
— Не. Не мисля. Убеден съм, че наистина е открил нещо. Нещо толкова важно, толкова невероятно значимо за цялата нацистка историческа машина, че е бил готов да преобърне живота си надолу с главата, само и само да се добере до него.
Французинът огледа догорилата си пурета и вдигна очи към нея.
— И каквото и да е търсил, мисля, че го е намерил в Кастеломбре.
Той задържа погледа й за миг, усмихна се невесело, стана от люлеещия стол и отиде пак да включи чайника.
— За жалост не мога да го докажа. Още от самото начало разкопките в Кастеломбре са били обвити в степен на секретност, извънредна дори за нацистките стандарти. Знае се само, че Хот е пристигнал там в средата на септември 1943-та и е довел със себе си тежко земекопно оборудване и ударен отряд от „Зондеркомандо Янкун“, отдел на СС, специализиран в разкопки и плячкосване. И си е тръгнал три седмици по-късно, отнасяйки някаква загадъчна кутия или сандък.
Лейла се наведе. Гърдите й се бяха стегнали от вълнение.
— Знаем ли какво е имало в него?
Дюпон поклати глава.
— За съжаление, не. Но знаем къде е бил отнесен, защото три дни след като напускат Кастеломбре, Хот и сандъкът се появяват в замъка Вевелсбург в Северозападна Германия, където ги посрещат с тържествен банкет не кои да е, а самите Хайнрих Химлер и Адолф Хитлер.
— Не!
— Случката определено е извънредно необичайна — продължи Дюпон, пафкайки пуретата. — Разполагаме с откъс от дневника на един от адютантите на Химлер, в който пише, че в момента на пристигането си Хот е бил награден с Рицарския кръст, който ви показах преди малко, след церемонията Хитлер е произнесъл реч, в която е заявил, че съдържанието на сандъка е ясен знак, че започнатото от император Тит е предопределено да бъде завършено от него, от фюрера.
Лейла присви очи.
— И какво е то?
— Е, в дневника липсват подробности, но според мен става въпрос за изтреблението на евреите. През 70-а година след Христа Тит превзема Йерусалим и прогонва евреите от Светите земи. В определен смисъл концлагерите и газовите камери са логично продължение на този акт. Доколко точно откритието на Хот е имало отношение към „Окончателното решение“… — Дюпон вдигна ръце, сякаш да подчертае, че няма никаква представа. — Един от многото впечатляващи елементи от петгодишното ровене на Хот из тайнствата на средновековието обаче е внезапният му интерес към юдаизма и историята на евреите. Дори се научава да чете на иврит. И това го прави човек, всеизвестен с отровния си антисемитизъм.
Чайникът завря.
— Още кафе?
Лейла поклати глава. Дюпон си сипа нес кафе в чашата, а тя се загледа в бележника си и се опита да осмисли всичко чуто дотук. Постара се да го вмести в рамката, която вече беше изградила с откритията си от предишните дни. Речта на Хитлер във Вевелсбург й се стори особено важна. Ако предметът в центъра на цялата тази мистерия беше по някакъв, макар и много неясен начин свързан с прогонването на евреите от Светите земи и последвалите гонения от нацистите, това обясняваше — нещо, което я тормозеше още от самото начало — защо ще представлява интерес за някой като Ал Мулатам. Но все още нямаше и най-бегла представа какво може да е проклетото нещо.
— И какво е станало след това? След като Хот е пристигнал във Вевелсбург?
Дюпон си наливаше вода в кафето, захапал пуретата със зъби.
— Има още един доста любопитен щрих, който може да има, а може и да няма връзка с всичко това. Случва се малко повече от година след като Хот пристига във Вевелсбург, в края на 1944-та. Тогава нацистите вече знаят, че безвъзвратно са загубили войната. Американците и англичаните притискат Германия от запад, руснаците от изток и колкото и фюрерът да настоява, че ще обърне хода на войната, нацистките командири дълбоко в себе си знаят, че дните на Третия райх са преброени. Започват да изнасят злато и плячкосани съкровища от пътя на напредващите съюзнически армии и или ги прехвърлят зад граница, или ги скриват в тайни убежища в самата Германия, обикновено в изоставени мини.
Той отпи от кафето и се върна на люлеещия стол с чашата в едната ръка и пуретата в другата.
— В центъра на всичко това, през декември 1944-та Дитер Хот изведнъж се появява в концлагера Дахау в Южна Германия, като е водел със себе си, според самопризнанията на заместник-началника на лагера Хайнц Детмерс, два камиона, в единия от които е имало голям дървен сандък.
Лейла отвори широко очи.
— Съкровището?…
Дюпон очакваше въпроса.
— Може би, може би не. Но трябва да е било нещо много важно за Хот, за да отиде лично чак дотам, но дали е бил същият сандък, който е изнесъл от Кастеломбре… Знае се само, че е взел шестима лагерници и си е тръгнал. Възможно е да е донесъл сандъка, за да го скрие някъде наблизо, но е доста вероятно и да го е изнесъл зад граница. При все това целта му може да е била съвсем друга. Просто никой не знае. На другия ден бил на бюрото си в кабинета си в Берлин. За сандъка така и не се чуло нищо повече.
— И е бил убит в края на войната? Така ли?
Дюпон кимна.
— Той и още няколко висши служители на СС се опитвали да избягат от Берлин, преди в него да влязат руснаците. Улучил ги снаряд от „Катюша“, докато се опитвали да се измъкнат по моста Вайдендамер. Според очевидци, от него не останало почти нищо, главата му я нямало, краката също. Успели да го идентифицират само по Рицарския кръст и артефактите, които носел в себе си и за които се знаело, че са от обект в Египет, където е работил.
Той дръпна за последно от пуретата и я загаси в пепелника.
— Напълно заслужено, според мен. Удивителен, блестящ учен, но дълбоко увреден човек. Трагично, като се замислиш — такъв велик ум, докаран до такъв ужасен край.
Въздъхна, сплете ръце зад врата си и впери поглед в оберлихта отгоре. Лейла се облегна и разтри очи. Изведнъж се почувства страшно уморена. Каквото и да беше открил Уилям дьо Релинкур в Йерусалим, каквото и да беше пратил на сестра си в Кастеломбре, каквото и да бяха отнесли на безопасно място в Монсегюр, каквото и впоследствие да беше изкопал и отнесъл в Германия Дитер Хот, то беше изгубено. Толкова близо и толкова далечно.
— Ако имате време, наистина трябва да отидете до „Сен Сернин“ — говореше Дюпон. — Част от нея датира още от времето на Първия кръстоносен поход, да знаете.
Лейла измърмори едно отнесено „да“, но почти не го слушаше. Мислеше си само накъде, по дяволите, да тръгне оттук нататък.
