— Не ми вярвате. Нека ви покажа нещо.
Той я отведе до дъното на помещението, където в стената беше монтиран сейф. Завъртя диска, отвори го и извади квадратна кутийка, облицована с черна кожа. Вдигна капака й и й я поднесе. Вътре в легло от кадифе лежеше кръст от черен метал, увенчан от великолепно изработен клипс във формата на дъбови листа и кръстосани мечове, последните инкрустирани с камъчета, които най-вероятно бяха ситни диаманти.
— Рицарският кръст с дъбови листа, мечове и диаманти. Най-високото военно германско нацистко отличие. Един от само двайсет и седемте раздадени и единственият, връчен за заслуги извън военна битка. Струва повече от цялата ми останала колекция, взета заедно. Повече от всичко в тази къща. Сигурно повече и от самата къща. — Той помълча и добави: — Струва ми се, че неговият носител е причината да дойдете тук.
Лейла го погледна изненадано.
— Да не е… на Дитер Хот?
Дюпон кимна.
— Откъде го имате? — попита тя и впери поглед в медала.
— Историята е дълга и отегчителна — отвърна той и размаха пуретата. — И няма да ви губя времето с нея. Само исках да ви покажа, че сега, когато знаете контекста, той също ви привлече, колкото да не ви е приятно. Фактът, че самият Хот е бил извънредно неприятен човек, в случая няма значение; Вас ви интересува неговата история и затова неизбежно ви привлече материалната реликва от тази история. Моралните съображения не участват в уравнението.
Той поддържа още малко кутията, след което я прибра обратно в сейфа, покани Лейла да седне на скърцащия кожен фотьойл, отиде до единия рафт с книги и прокара пръст по гърбовете им.
— И какво точно искате да научите за нашия приятел доктор Хот? — попита, кривнал леко глава настрана, за да вижда по-добре заглавията.
— Всичко, което можете да ми разкажете за това какво е правил в Кастеломбре. — Лейла остави чашата с кафе и бръкна в чантата си. — Според Магнус Топинг сте проучили тази тема много обстойно. — Извади бележника и химикалката си и се облегна. — Освен това исках да ви питам за една бележка под линия към статията, която сте написали в мрежата за връзката между Хот и човека на име Уилям дьо Релинкур.
Дюпон кимна, продължи да търси с пръст по гърбовете нужната му книга, намери я и издуха прахта от подвързията й. Прелисти страниците, стигна до необходимата и подаде на Лейла разтворената почти по средата книга.
— Дитер Хот — посочи зърнестата черно-бяла снимка. — Една от малкото съществуващи негови фотографии.
От страницата я гледаше строен красив мъж с високи скули, черни като въглен очи и дълъг гърбав нос. Беше облечен в нацистка униформа с две светкавици на яката.
— Хот от СС ли е бил? — учуди се тя.
— „Аненербе“. Нещо като мозъчен тръст на СС. По професия е бил археолог. И то блестящ, няма друго мнение. Оглавявал е египетския отдел на „Аненербе“.
Лейла се учуди още повече.
— Египтолог ли е бил?
— По-точно би било да се каже археолог в Египет. Но, да, Египет е бил областта му на специален интерес.
— А тогава какво, по дяволите, е копал в Южна Франция?
Дюпон се засмя гърлено и ниско, като опитващ се да запали двигател.
— Интересен въпрос. И то въпрос, на който, поне доколкото ми е известно, още никой не е дал задоволителен отговор.
Дръпна за последно от пуретата, загаси фаса в пепелника и седна в плетения си люлеещ стол. Някъде над главите им се чу гукане на гълъби и драскане на нокти по керемидите на покрива. Настъпи продължително мълчание.
— За да разбере човек избора на Хот на кариера, трябва да си дава сметка за степента, до която нацистите са били обсебени от историята — каза накрая французинът. — За Хитлер и компания само военното могъщество на Третия райх не е било достатъчно. Като всички деспотични режими те са искали да оправдаят и докажат властта си, като й придадат историческа легитимност.
Той извади от джоба на ризата си тенекиена кутийка, взе от нея поредната пурета и я запали.
— Още от самото начало археологията и археолозите играят жизненоважна роля в този процес. Химлер най-вече е осъзнавал тяхното значение. През 1935-а създава „Аненербе“, Общността на наследството на предците, специален отдел в СС, натоварен със задачата да открива материали, които да укрепват идеала за германското историческо превъзходство. Изпратени са експедиции по цял свят — в Иран, Гърция, Египет, даже в Тибет.
— Да копаят?
— Отчасти, да. Химлер е бил твърдо решен да открие доказателства, че арийската германска култура не се ограничава само до Северна Европа, а всъщност е била първичната движеща сила зад цялата съвременна цивилизация. „Аненербе“ освен това е и крала. Грабила е в безпрецедентни размери. Изпращала е хиляди, десетки хиляди артефакти в Берлин за прослава на Третия райх. Но колкото са били обсебени от миналото, дваж повече са били обсебени от останките от това минало. Защото когато контролираш останките, ти един вид контролираш самата история.
— Ами Хот? Какво е неговото участие във всичко това?
— Както ви казах, той е бил блестящ археолог. Същевременно бил верен и ентусиазиран поддръжник на нацистката партия; баща му, индустриалецът Лудвиг Хот, е бил личен приятел на Гьобелс. Затова е било само въпрос на време Хот младши да бъде поканен — а може и сам да си е предложил услугите, не се знае точно — да впрегне таланта си в полза на нацистката машина. Когато се създава „Аненербе“, е бил само на двайсет и три години, но лично Химлер го назначава за шеф на египетския отдел, дава му специални пълномощия да изкопава и отмъква колкото може повече находки.
Дюпон дръпна от пуретата и размаха ръка пред лицето си, за да прогони синкавия дим.
— През следващите три години Хот обикаля цял Египет, като привидно извършва законни разкопки под прикритието на „Дойче Ориент-Гезелшафт“, но всъщност отмъква всичко, до което успее да се докопа, след което го изнася нелегално в Германия. Говорим за хиляди предмети. Запазени са писма от Химлер до Ханс Райнерт, друг нацистки археолог, в които Химлер се шегува, че благодарение на Хот замъкът Вевелсбург — щабквартирата на СС — е заприличала на декор за филм на Борис Карлоф.
— И каква е връзката между всичко това и Кастеломбре? — прекъсна го Лейла.
— Там е цялата работа. На пръв поглед няма никаква връзка. Именно затова историята е толкова интригуваща. До 1938-а кариерата на Хот е съсредоточена изключително върху египетската археология. Не е показвал какъвто и да било интерес, към който и да е друг клон на историческата наука, да не говорим пък за всички онези псевдомистични дивотии, които толкова са допадали на хора като Химлер — Светия Граал, Атлантида и какви ли още не глупости. Може да е бил крадец и грабител, но за разлика от много други нацистки археолози, Хот никога не е бил фантазьор.
Все пак през ноември 1938-а този човек, за когото земята на фараоните е била едва ли не смисъл на живота му, когото са смятали за най-добрия археолог египтолог на своето поколение, който дотогава не е проявявал никакъв интерес към други теми, изведнъж напълно изоставя Египет и се посвещава на проучване на нещо, което може да се окачестви само като поредица от средновековни бабини деветини за някакво заровено съкровище. Това е извънредно необичайно — не просто смяната на посоката, а очевидно пълната промяна в характера. Удивен съм, че това не е привлякло повече внимание.
Лейла се намръщи и почука с химикалката си по бележника.
— И какво е станало през 1938-а? Кое е наложило тази внезапна промяна в интересите му?
Дюпон сви рамене.
— Май никой не знае. В един момент Хот прави разкопки в Египет близо до Александрия; в следващия хуква с всичка сила към Берлин за среща с Химлер — среща, която се оказва толкова важна, та Химлер отлага уговорена вечеря с фюрера, за да се види с Хот. И само няколко дни след това Хот се появява в
