Докато го казваше, изглеждаше съвсем спокоен, отпуснат в креслото с бирата в ръка. Но от блясъка в очите му и лекото ускоряване на речта Лейла разбра, че е също толкова развълнуван, колкото и тя самата.
— Самопризнанието е било подвързано, вероятно по погрешка, в регистър с доста по-късни документи — продължи той. — Записан е разпитът на оцелял от Монсегюр на име Беринже Дюса, направен от инквизитор на име Гийом Льопети — Уилям Малкия или Дребния У или, както предпочитам да го наричам. В него този Беринже описва как някъде около Коледа на 1243 г., три месеца преди Монсегюр да падне в ръцете на католическите обсадители, четирима катарски водачи — професорът си погледна бележките — Амиел Айкарт, Петари Лорен, Пиер Сабатие и някой си Югон, успели да се измъкнат от крепостта под прикритието на нощта и да изнесат някакво важно съкровище. Само по себе си това не е грандиозен пробив — в другите четири самопризнания, споменаващи „съкровището“, се казва съвсем същото. Това, което следва обаче, е удивително, защото когато инквизиторът Уилям притиска Беринже за повече информация за загадъчното съкровище, той казва — професорът отново си погледна бележките — „Credo id Castelombrium unde venerit relatura esse et ibi sepultum esse ne quis invenire posset.“ Което в превод означава: „Вярвам, че е било върнато в Кастеломбре, откъдето и дойде, и че е било заровено там така, че никой да не го намери.“
Челюстта на Лейла беше увиснала.
— То е едно и също! Съкровището от Монсегюр и Тайната на Кастеломбре!
Топинг се поизправи в креслото си и отпи от бирата.
— Е, трябва да се отчита, че това е едно самопризнание, непотвърдено от нищо друго. Много е възможно Беринже просто да се е опитал да обърка инквизиторите и да ги подведе по фалшива следа. Въпреки това е интересно. И не съвсем изненадващо. В крайна сметка Кастеломбре е на по-малко от десет километра по права линия от Монсегюр, затова е логично да се предположи, че между двете крепости е имало някакви взаимоотношения. Освен това катарите са били всеизвестни с приятелството си с евреите, така че отново е съвсем логично предположението, че пред лицето на една напредваща към крепостта свирепа антисемитска войска защитниците на Монсегюр са предложили убежище на приютеното в Кастеломбре въпросно съкровище. Дали самите господари на Кастеломбре са приели катарската вяра?… — Той сви рамене. — Съмнявам се някога да разберем, макар на фона на приятелството им с евреите и факта, че крепостта е била разрушена от кръстоносците, да е много вероятно да са го сторили. Често казано, не съм сигурен нито в едното, нито в другото. Важното е, че са налице сериозни основания да се предположи, че загадките, които дотогава са били смятани за две отделни, всъщност се оказват една и съща.
Лейла все още не беше отпила от бирата. Сега я надигна и си позволи щедра глътка. Опитваше се да осмисли чутото, да го свърже с другите неща, които вече знаеше: Уилям дьо Релинкур намира някакъв предмет под Църквата на Божи гроб; изпраща го на сестра си Есклармонда в Кастеломбре; Кастеломбре става средоточие на еврейски таен култ; през смутния период на кръстоносния поход срещу катарите предметът е преместен на безопасно място в Монсегюр; когато Монсегюр пада, го връщат обратно в Кастеломбре и го заравят в земята. Всичко съвпадаше. Но колкото и удивително да беше, не я беше довело доникъде. Оставаха още толкова много неизвестни факти, толкова въпроси без отговор. Какъв беше този загадъчен предмет? Защо беше толкова важен за евреите? Какво общо имаше с Ал Мулатам? И какво беше станало с него?
— В доклада за речта ви се споменават някакви нацистки археолози — каза тя, пийна от бирата си и подгъна левия си крак под дясното си коляно. — Те какво общо имат?
Топинг се усмихна.
— Чудех се кога ще повдигнете този въпрос. В много отношения това е най-интересното от цялата история.
Професорът отиде до прозореца и се загледа в двора долу. Като се изключи приглушената музика от нечий съседен апартамент, тишината беше пълна.
— Разчитането на регистрите на инквизицията е доста отвлечено научно занимание. — Топинг помълча малко. — Не са много хората, които се интересуват от него. Някои от регистрите в Националната библиотека не са разгръщани от години, даже от десетилетия. Веднъж се натъкнах на един, който за последен път беше четен в средата на деветнайсети век.
Лейла почука с химикалката по коляното си. Чудеше се накъде я води.
— Според записите на библиотеката — продължи той и се обърна към нея — регистърът, в който намерих самопризнанията на Беринже Дюса, е бил четен за последен път през септември 1943-та, по време на германската окупация на Париж, и е бил изследван от нацисткия учен Дитер Хот.
Името предизвика слаба реакция някъде дълбоко в съзнанието на Лейла. Цялата информация дотук обаче й беше дошла в повече и тя не се сети веднага защо.
— Продължавайте.
— Е, отначало си помислих, че този Хот — за когото между другото не бях чувал нищо, което е странно, защото тази научна област е твърде ограничена — сигурно изобщо не е забелязал самопризнанията на Беринже, защото от него не са останали никакви статии и доклади. Все пак реших да го проверя при един мой познат в Тулуза, който е специалист по нацистите, и познайте какво? По-малко от седмица след като е чел регистъра, същият този Дитер Хот отива в Лангедок и отсяда в съвременното село Кастеломбре, придружен от щурмови отряд от СС. И какво мислите са правили там?
Лейла поклати глава. Топинг отпи от бирата, подпря се на перваза на прозореца и се усмихна кисело.
— Разкопки.
Лейла ахна.
— Сериозно ли говорите?
— Така ми казаха.
— И? Намерили ли са нещо?
Той отново се усмихна кисело.
— Очевидно. Но не мога да ви кажа какво. Вече ви споменах, че нацистките археолози не са моята област на специализация.
Изгледа я, след което се отблъсна от перваза, отиде в кухнята и започна да рови за нещо. Лейла се облегна и също отпи от бирата си. Мислите й летяха трескаво. Имаше толкова следи, толкова възможности за проследяване.
— Кой е този ваш приятел? — попита го след малко. — В Тулуза?
— Не бих го нарекъл чак приятел, по-скоро случаен познат. Запознахме се преди няколко години, докато замествах отсъстващ професор в университета в Тулуза. Държи антикварен магазин близо до Сен Сернин. Възрастен човек. Ексцентрик. Но знае всичко възможно за нацистите. Казва се Жан-Мишел Дюпон.
Както и името на Хот, това също накара да светне някаква слаба лампичка в мозъка й. Затвори очи и се напрегна да се сети. Дитер Хот, Жан-Мишел Дюпон; Дитер Хот, Жан-Мишел Дюпон. Къде беше чувала тези имена?
И тогава си спомни. Естествено! В интернет предишната вечер. Статията за нацистките археолози с бележката под линия с необозначените инициали ДХ. Отвори очи, бързо прерови записките си и извади разпечатката:
Общ. „Туле“. Вечеря. Вевелсбург. Приповдигнати духове след събитията от 9–10, ВфЗ се майтапи с „края на еврейските надежди“. ДХ казва, че съвсем ще изчезнат, ако онова на Релинкур излезе наяве, следва продължителна дискусия за катарите и др. Приятно, шампанско, коняк. Извинения от ФК и ВЯ.
— Господи — прошепна. — Той е знаел. Дьо Релинкур, Кастеломбре, Монсегюр. Той е направил връзката.
— Какво казахте? — попита Топинг.
Лейла сякаш не го чу.
— Този Дитер Хот. Какво е станало с него?
