рубиненочервена течност. Едно момче на колело мина покрай него понесло на главата си огромна тава с аиш балади.
Истината беше, че възможностите все повече се изчерпваха. Фарук ал Хаким беше мъртъв и не можеше да говори с него, и въпреки че оставаха още няколко слаби следи, по които можеше да тръгне, разбираше, че разследването вече виси на два ключови косъма: да говори с приятелите на Янсен в Кайро и да получи някаква полезна информация от онзи противен израелски детектив. Семейство Грац все така отказваха да се обадят. Със сигурност си бяха у дома, защото съседите и от двете им страни поотделно бяха потвърдили, че гласовете им се чуват в апартамента. Но поради известни само на тях причини се правеха на недостъпни и освен да отиде до Кайро и да им почука на вратата, Халифа не виждаше друг начин да говори с тях.
След което оставаше само Бен Рои. Невъзпитаният, некомпетентният, мързеливият Бен Рои. Тази сутрин Халифа звъня в офиса му цели четири пъти само за да попада всеки път на телефонния секретар и да оставя все по-резки въпроси какво е успял израелецът да открие за Хана Шлегел. Но той още не му се беше обадил, подхранвайки подозренията на Халифа, че просто го размотава и изобщо не го приема на сериозно.
Въздъхна с досада и допи каркадето. Затвори очи и подложи лицето си на лъчите на следобедното слънце. Беше топло и успокояващо, далеч от изпепеляващата лятна жега, която скоро щеше да настъпи.
— Мамка ти мръсна, Бен Рои — изруга и дръпна от цигарата. — Мамка ти мръсна.
— Значи всичко е наред!
Отвори очи. Помощникът му Мохамед Сария стоеше до него.
— За пръв път те чувам да псуваш, да знаеш. — Сария изглеждаше доста впечатлен.
— За пръв път си имам работа с шибани израелци — изръмжа Халифа и изхвърли фаса в кошчето за боклук. Върна чашата на продавача, хвана Сария под ръка и закрачи с него към участъка.
— Разбрах, че вече работиш с Ибрахим Фатхи — каза Халифа.
Фатхи беше друг детектив от управлението, известен с прякора Ел хомаар — Магарето — заради мудния си и напълно лишен от въображение подход към полицейската работа. Не беше никак чудно, че беше един от любимците на началника Хасани.
— Нещо интересно?
— Двама продавачи на банани си фалшифицирали теглилките на „Ел Баядия“ и един извънредно интригуващ случай на серийни кражби на кокошки в Байарам, Докато работех с теб, никога не е имало толкова вълнуващи случаи.
Халифа се засмя. Не му се щеше да го признае, но дълбоко в себе си малко се тревожеше, че на Сария всъщност може да му хареса да работи с Ел хомаар и да върши нещата по книга, ей така, за разнообразие. Фактът, че беше точно обратното, му донесе известно облекчение и го накара да се чувства не чак толкова изолиран. През последните дни помощникът му липсваше.
Минаха покрай двете охранителни будки на входа на участъка и се качиха по главното стълбище.
— Сериозно, как вървят нещата? — попита Сария. — Доколкото разбирам, не много добре.
Халифа сви рамене и не каза нищо.
— Мога ли да ти помогна? Да звъня някъде по телефона, нещо такова?
Халифа се усмихна и го потупа по ръката.
— Мохамед, благодаря ти, само че ще е най-добре да се оправям сам. Не съм се скапал от работа. Просто съм объркан. Както винаги.
Стигнаха догоре. Кабинетът на Ел хомаар, в който работеше Сария, се намираше надясно надолу по коридора; този на Халифа беше наляво.
— Гледай да ме държиш в течение с тези търговци на банани. — Халифа намигна на Сария и му обърна гръб. Направи няколко крачки и отново се обърна към него. — Ей, Мохамед. Можеш да ми помогнеш за едно нещо.
Сария дойде при него и двамата отидоха в кабинета на Халифа. Когато влязоха, телефонът звънеше.
— Да вдигна ли? — попита Сария.
Халифа пренебрежително махна с ръка.
— Сигурно Хасани ме проверява. Ще чака.
Отиде до бюрото си, без да обръща внимание на телефона, и започна да рови из затрупалите цялата повърхност на бюрото документи. Накрая откри черно-белия диапозитив, който беше взел от къщата на Янсен.
— Сигурно не е нищо важно, но виж дали можеш да откриеш къде се намира тази гробница. Честно казано, интересът ми е по-скоро личен, отколкото служебен, затова не си го поставяй като първостепенна задача — просто ако ти се отвори малко време.
Сария взе диапозитива и го вдигна на светлината. Телефонът продължаваше да звъни пронизително и настойчиво.
— И по-добре не споменавай на Фатхи — добави Халифа и раздразнено изгледа телефона. — Няма да се зарадва много, че вършиш нещо за мен.
Йерусалим
— Къде си бе, смотан арабин такъв?
Бен Рои седеше на бюрото си, ядосваше се и нетърпеливо барабанеше с пръсти по плота, притиснал слушалката на телефона до ухото си. Настроението му вече беше достатъчно вкиснато от случилото се в лагера, а се беше вкиснал още повече, след като беше изслушал четирите съобщения, които египтянинът беше оставил на телефонния му секретар: „Инспектор Бен Рои, бихте ли ми звъннали“, „Инспектор Бен Рои, надявах се вече да се бяхме чули“, „Инспектор Бен Рои, бихте ли ме осведомили как върви разследването ви“, „Инспектор Бен Рои, вие изобщо започнахте ли работа по нещата, които обсъдихме?“
Току-що си беше рискувал живота заради този скапаняк и за благодарност — въпросните съобщения! Изобщо не трябваше да му отговаря; трябваше да го остави да се попържи още няколко дни. Да го научи на прилично държание. Всъщност, сега като се замисли, щеше да направи точно така. Щеше да затвори и да остави нахалника да чака.
От другата страна вдигнаха.
— Сабах ел хир.
— Хедива?
Мигновена пауза.
— Халифа. Халифа. Вие сте нали, инспектор Бен Рои?
— Аз съм — отвърна израелецът, устоявайки на изкушението да добави „нахален мюсюлмански путьо такъв“. Вместо това гаврътна малко от манерката.
От другата страна на линията Халифа запали цигара и силно захапа филтъра. Намрази събеседника си дори повече от предишния път, не на последно място, защото го беше заварил неподготвен и го беше накарал да се чувства неорганизиран и некомпетентен.
— Надявах се да се обадите по-рано — каза в опит да си възвърне самочувствието.
— Е, сега се обаждам — изръмжа Бен Рои. — При първата удала ми се възможност.
Двамата замълчаха с усещането, че който започнеше разговора пръв, щеше да демонстрира слабост. Изобщо не трябва да му показвам, че имам нужда от него, мислеше си Халифа и пушеше. Изобщо не бива да показвам, че ме интересува, мислеше си Бен Рои и попийваше водка.
Египтянинът се пречупи пръв.
— Е? — попита с нехайство, което не прозвуча убедително. — Открихте ли нещо?
Бен Рои кимна доволно, че незнайно защо е получил предимство. Да, бил открил нещо. Много неща. Остави египтянина да поразмисли върху казаното, вдигна крака на бюрото си, кръстоса ги и се наслади на представата как в момента Халифа нетърпеливо стиска юмруци от другата страна на линията. Накрая заговори.
Започна с всички лични подробности за Хана Шлегел: Франция, Аушвиц, архиварската служба в Яд Вашем, братът близнак, всичко, което госпожа Вайнберг му беше разказала предишния ден. От другата
