„Мъртъв съм“ — помисли си, задавен от ужас, но едновременно с това странно спокоен, сякаш гледаше всичко на видео, а не участваше в него. „Мили Боже. Мъртъв съм.“
Опита се да предпази главата си с ръце от валящите безспир удари, но му извиха ръцете зад гърба. Отвсякъде към него летяха храчки, горещи, слузести, стичаха се по лицето му като следи от охлюви. Усети, че го дърпат по алеята, сякаш беше попаднал в безнадеждно свлачище.
И тогава, също толкова внезапно, колкото беше започнало, нападението престана. В един момент го удряха и влачеха, в следващия необяснимо тълпата се раздели, отдръпна се към стените на алеята и го остави превит надве, почти оглушал от някакъв писклив шум. Отначало си помисли, че е от ударите; след това започна да идва на себе си и осъзна, че крещи старицата. Не смееше да помръдне, само кашляше, ужасен, че и най-малкото движение по някакъв начин ще поднови насилието. След това много бавно се изправи, все още с въжето на врата, като някаква подигравателна вратовръзка.
Майди стоеше на вратата на къщата си с пребледняло лице, вкопчил ръце в колелата на инвалидната си количка. Майка му беше излязла отвън, прегърбена и крехка, и размахваше ръце, и се караше на тълпата. Въпреки че беше най-дребният човек на алеята, мъжете очевидно се респектираха от присъствието й и не смееха да погледнат гневните й очи. Тя продължи да крещи с дрезгав глас още може би минута, да размахва ръце, след което пристъпи към Бен Рои.
— Кеефак?
Той се огледа трескаво, кръвта бумтеше в слепоочията му, цялото му тяло трепереше, не разбираше какво го пита.
— Ранен ли си? — извика Майди.
Учудващо, като се имаше предвид жестокостта на нападението, но не беше. Няколко драскотини, сцепена устна, жестоко охлузване на врата от въжето — повърхностни наранявания, нищо сериозно. Опита се да каже нещо, но думите му заседнаха в гърлото, ала в крайна сметка успя да кимне, сковано, като счупена дървена кукла. Старицата се наведе да вдигне изтървания му в суматохата пистолет, подаде му го, вдигна съсухрената си ръка и избърса обляната му в кръв брадичка.
— Ехна миш килаб. Миш килаб — каза тихо.
Той я погледна в очите, след което се обърна и пое по алеята. Пътьом махна въжето от врата си и пъхна пистолета в кобура. Мърморенето на тълпата го последва като яростен повей на вятъра.
Таксиметровият шофьор стоеше в края на алеята и трепереше.
— Казах ви, че е опасно да идвате тук — процеди той. — Казах ви…
— Гледай си работата! — изсъска Бен Рои, качи се в колата и извади манерката от джоба си. — Разкарай ме от този ад. Веднага!
Израел, летище „Бен Гурион“
Приятелят туристически агент на Лейла й беше запазил билет за обедния полет на „Бритиш Еъруейз“ до лондонското летище „Хийтроу“. Имаше и по-ранен полет на „Ел Ал“, но беше по-скъп и освен това Лейла си беше поставила като принцип никога да не лети с израелския национален превозвач. Затова беше предпочела по-късния и така или иначе по-евтин полет. Шофьорът й Камел я беше оставил на „Бен Гурион“ в осем и половина сутринта, на основния паркинг на летището, точно пред огромната скулптура на менора, изработена от самия Салвадор Дали. Беше по-намусен отвсякога и след като се увери, че Лейла и багажът й са вън от колата, тресна дясната врата и подкара, без дори да каже „довиждане“.
— Майната ти и на тебе — измърмори тя, след като колата изчезна зад ъгъла.
Провери си паспорта и билета и както всеки път, когато идваше на летището, впери поглед в сюрреалистичната менора с провиснали рамена и лъскава вълниста повърхност, създаваща впечатление, че целият свещник бавно се топи. В качеството й на емблема на „Воините на Давид“, размахвана всеки път, когато окупираха поредното парче арабска земя, този символ й навяваше особено неприятни спомени. Но в същото време въпреки самата себе си го намираше за странно хипнотичен — плавната му симетрия, начинът, по който рамената му се издигаха настрани и нагоре, сякаш протегнати за прегръдка с небето. Миналата година беше попаднала на статия за неимоверно голямото й значение за евреите, затова как в древни времена, преди през 70 година да бъде отнесена от римляните, менората е била най-таченият от всички свещени предмети в Храма. Сега, докато гледаше произведението на Дали с личното му посвещение: „На теб, народе на Израел, богоизбран народе“, изпита едновременно неприязън и ирационално чувство за обвързаност. Също като чувствата й към Хар Цион, както нерядко си мислеше. Погледа скулптурата още малко, взе си чантата и пое към залата за заминаващи.
Излизането от Израел винаги беше сложно начинание. Вече не броеше колко пъти едва не си беше изпускала полета — както и случаите, когато наистина го беше изпускала — заради израелските служби за сигурност, които преравяха багажа й с усърдието и упоритостта на добермани, подлагаха я на безкрайни разпити накъде е тръгнала, защо е тръгнала, с кого ще се среща и кога ще се връща — в общи линии за цялото й пътуване, а за всеки случай и куп допълнителни въпроси за семейството й, приятелите, колегите, професионалния и личния й живот. „Разполагате с достатъчно информация, за да ми напишете шибаната биография“ — беше се озъбила веднъж на разпитващия, което обаче само й беше осигурило още доста минути досаден разпит.
Същото се случваше и с останалите палестинци на летището — подозрения, тормоз, умишлени пречки. Подозираше обаче, че при нея нещата са най-зле заради репутацията й като журналист. „Бъди сигурна, че имат цяло досие за теб беше й казала веднъж полу на шега Нуха, — и когато се появиш, на екрана цъфва червен надпис «На тази кучка — пълна програма по ебаване»“
Гледаше да си улеснява живота максимално, винаги пристигаше час и половина преди часа за чекиране и ограничаваше багажа си само до най-необходимото — никакви бележници с адреси, никаква антиизраелска литература и съвсем никакви електроуреди (с единственото неизбежно изключение за мобилния телефон). Но всичко винаги протичаше по един и същи начин, както стана и днес. Беше първата, която влезе да се чекира, и последната, която се качи на борда, телефонът й, както винаги, бе скрупульозно изследван от някакъв самоук експерт по взривни устройства, който случайно-нарочно беше успял да изтрие всичките й номера. („Какъв е смисълът? — винаги й се щеше да изкрещи. — Та нали единствените, които слагат бомби в телефоните, са самите шибани израелци!“)
Едва когато най-после се настани на мястото си — беше помолила за място до прозореца или до пътеката, но както винаги беше получила в средата — и разтвори книгата за историята на катарите, която си беше купила предишния ден, изпита слабо удовлетворение от факта, че изобщо се беше качила на самолета. Напускането на Израел беше трудно, но не представляваше нищо в сравнение със завръщането в шибаната страна.
Луксор
Халифа загаси незнайно коя по ред цигара за деня, допи си чая и уморено се облегна на стола си. Беше дошъл в кабинета си още в пет сутринта, а вече беше почти два следобед. Девет часа биене на главата в тухлена стена.
Първо беше разпратил снимки на Янсен до Интерпол и до холандската полиция с напразната надежда, че от досиетата им може да изскочи нещо (не изскочи), а след това няколко часа беше бродил из Луксор по най-известните търговци на антики в безплодни опити да намери някаква връзка между Янсен и търговията на крадени древни предмети. Каквото и да беше правил с експонатите в мазето си, мъртвият определено се беше опитвал и да ги продава. След това Халифа се беше върнал в кабинета си и беше прекарал сутринта на бюрото си в четене и препрочитане на всичко, което бе открил през последните две седмици, и беше си записвал онова, което му се струваше най-важно, на празни листчета — Тот, Ал Мулатам, нацистите, Фарук ал Хаким, всичко, — а след това като реставратор, опитващ се да сглоби парчетата от счупена плочка с писмена, се беше опитал да подреди листчетата в някакъв смислен модел. Но колкото и да пробваше, просто нищо не се получаваше, изобщо не разбираше накъде води всичко.
Запали нова цигара, изстена унило, слезе по стълбите и излезе на улица „Ел Маруф“, за да подиша малко чист въздух. На ъгъла с „Шария“ при храма Карнак имаше будка за безалкохолни напитки. Купи си оттам чаша каркаде и закрачи покрай стената на полицейския участък, като отпиваше от студената
