— Без да записваш — измърмори накрая.
Бен Рои кимна.
— И Хани? Ще го оставиш на мира? И няма да му навредиш?
— Имаш думата ми.
Младежът изсумтя презрително. Погледна Бен Рои, а след това пак заби поглед в пода.
— Платиха ми — промълви едва чуто.
Бен Рои пристъпи половин крачка към него.
— Кой?
— Чичо ми. Имаше бизнес връзки с някакъв човек в Кайро. Износ на плодове — портокали, лимони, такива работи. Този човек му се обадил и казал, че му трябва услуга. Искал този апартамент да изгори. Обещал, че ще плати добре. Петстотин долара. Но трябвало да стане бързо. Без въпроси. И затова чичо ми се обади.
— Ти познаваш ли го този от Кайро?
Майди поклати глава.
— Никога не съм го чувал. Чичо ми уреди всичко. — Вдигна ръце и започна да си трие очите. — Гад, Гец, нещо такова. Не беше египетско име.
Бен Рои си го записа в бележника.
— Ами чичо ти? Той къде е.
— Умря. Преди четири години.
Отвън се чу шум от метал, сякаш някой беше изритал тенекиена кутия. Бен Рои беше прекалено съсредоточен в разпита, за да му обърне внимание.
— Значи този Гад или Гец се обажда от Кайро и предлага петстотин долара, за да запалите апартамента на жената…
— Не знаехме чий е апартаментът. Просто ни даде адреса.
— И не каза защо? Не обясни нищо?
Младежът поклати глава.
— И това не ви ли се стори ненормално?
— Естествено, че ни се стори ненормално. Ама какво да направим? Да откажем? Парите ни трябваха.
Бен Рои го изгледа, отиде отново до леглото и седна.
— Значи той ви нарежда да запалите апартамента. И след това?
Младежът сви рамене.
— И тогава им казах същото. Отидохме в еврейския квартал. Зад сградата има алея; Хани остана да пази, а ние се качихме по улука, влязохме през прозореца отзад, заляхме всичко с бензин и го подпалихме. Някой ни забелязал, докато сме се катерили, подгониха ни и ни хванаха. Това е. Както им казах и тогава.
— Какво имаше там?
— Какво имаш предвид?
— В апартамента. Какво имаше в апартамента?
— Откъде да помня, по дяволите? Цели петнайсет години минаха.
— Все нещо си спомняш.
— Не знам! Мебели, маса, телевизор… най-нормални неща. Като всички останали.
Извади поредното марлборо, затъкна го в устата си и запали. Отвън отново се дочу дрънчене и нещо като приглушен шепот.
— Имаше много хартия.
— Каква хартия?
— Точно затова пламна толкова бързо. Навсякъде имаше хартии.
— Вестници ли?
— Не, не. Папки и документи. Ксерокопия. Навсякъде, цели купища. Като във…
Той се поколеба, за да намери подходящата дума. Бен Рои си припомни как госпожа Вайнберг беше казала, че Шлегел се е прибирала от Яд Вашем с пълни торби с документи.
— Архив ли? — помогна му за думата.
— Точно така, като в някакъв архив. Направо не можеше да се разминеш от документи. А на стената в хола имаше огромна снимка, увеличена, ей толкова голяма… — Майди показа с ръце. — На някакъв мъж. В униформа. Черно-бяла. Доста стара. Беше единствената картина в апартамента.
Отвън се чуха още повече гласове и тропот на крака. Доста народ май минаваше по тази алея.
— Познаваше ли мъжа на снимката? — попита Бен Рои, без да обръща внимание на шума отвън.
— Никога не съм го виждал. Нали ти казвам, снимката беше стара. Черно-бяла. Не ми приличаше на семейна.
Детективът го погледна въпросително.
— Как разбра?
— Не знам. Просто… не приличаше на семейна снимка. Толкова увеличена, залепена на стената. Повече приличаше на — той дръпна от цигарата — на снимките, дето ги окачате в полицейското. Нали разбираш, на издирвани престъпници. На това приличаше. На полицейска снимка на издирван престъпник. Откачена работа.
Захапа цигарата, придвижи количката до телевизора, взе пепелника, постави го на коленете си и пое към кухненския бокс. Чу се гъргорене на тръби и потече вода. След малко се появи стиснал чаша вода между бедрата си.
— Това е, което знам. Друго няма.
Върна се при старицата и изравни количката си с нея. Бен Рои му зададе още няколко въпроса, но беше ясно, че младежът говори истината. След няколко минути реши, че е получил каквото е могъл, затвори бележника и стана.
— Добре. Това е.
Не му се стори уместно да казва „довиждане“ — посещението му не беше приятелско — и затова пъхна бележника в джоба си, кимна рязко и пое към вратата. В това време жената каза нещо зад гърба му.
— Ехна миш килаб.
Бен Рои се обърна.
— Моля?
Майди вдигна глава и дръпна от цигарата.
— Какво каза тя? — попита Бен Рои.
— Каза, че не сме кучета.
Старицата гледаше детектива. Лицето, й не изразяваше нито страх, нито обида, само умора и безкрайна тъга. Бен Рои понечи да отвърне нещо, да й разкаже за Галия, за това как я бяха убили, как й бяха откъснали краката, същите тези хора, чиито образи бяха разлепени навсякъде из лагера като някакви шибани герои. Но не намери думи, никакви думи, които да изразят адекватно огромната му самота и омраза, затова просто поклати глава, отиде до вратата и я отвори.
— Ал Маоот ли йехуди! Ал Маоот ли йехуди!
Експлозия от шум го блъсна право в лицето. Дотогава празната алея сега беше пълна с младежи, оголили злобно зъби, стиснали юмруци, с блеснали погледи на надушили кръв ловци, знаещи, че са обкръжили плячката си. Настъпи мигновено затишие, само за част от секундата, като вълна, издигнала се в най-високата си точка точно преди да се стовари на брега, след което тълпата се люшна към него с крясъци.
— Иктело! Иктело! Иктул ил-йехуди!
Бен Рои дори нямаше време да реагира. В момента, в който пристъпи през вратата, десетки ръце го сграбчиха за сакото, за ризата, за косата и го извлякоха на алеята. Някой измъкна пистолета от кобура на рамото му и стреля във въздуха, точно до ухото му и го оглуши; някъде в края на тълпата успя да зърне момчето, което шофьорът на таксито беше попитал за посоката. То се смееше и пляскаше с високо вдигнати ръце. Някой преметна през шията му клуп и го затегна; нещо го удари в корема — бейзболна бухалка, дървена сопа — и му изкара въздуха.
