важно.
Настъпи тишина, професорът сякаш за миг се отнесе в мислите си. След това тръсна глава и протегна ръка.
— С какво разполагате дотук.
Тя му подаде страницата с бележките, които беше нахвърляла предишния ден. Той я прегледа.
— Честно казано, не съм много сигурен, че мога да добавя още кой знае колко. Вече ви казах, че това не е в моята област. А даже да беше… — Той сви рамене и й върна страницата. Но трябва да беше забелязал разочарованото й изражение, защото почти веднага продължи: — Все пак смея да твърдя, че мога да запълня някои празноти. И да ви дам контекста и разни такива неща. Поне това мога да направя, след като сте дошли чак дотук. Не знам дали ще ви е от полза… е, вие ще си прецените.
Топинг стана и отиде до бюрото, където започна да рови из една огромна купчина хартии.
— Ходихте ли там? — попита, докато продължаваше да търси. — В Кастеломбре?
Тя призна, че не е.
— Струва си. Не че има кой знае какво за гледане. Каменен прозорец, няколко порутени стени. Всичко е обрасло с дървета и храсти. Но има атмосфера. И някаква странна меланхолия. Замъкът на сенките. Това означава името му. Много подходящо. Аха!
Той извади няколко листа от купчината.
— Бележките за речта ми.
Разлисти ги и седна на ръба на бюрото. Действието му отне и последната капка равновесие на вече разбутаната купчина, която се срути и се изсипа на пода. Професорът не й обърна никакво внимание.
— Добре. Да започнем от самото начало. Доколкото ни е известно от тогавашните източници, които са съвсем оскъдни и почти несъществуващи — две непълни генеалогии, няколко запазени поземлени скици, завещания, такива неща, — поне докъм края на единадесети век в Кастеломбре не е имало абсолютно нищо забележително. Било е типично малко имение в Лангедок. Господарите му са притежавали земи и собственост, сключвали са бракове с другите местни благородници, завещавали са средства на религиозни институции, изпълнявали са васалните си задължения към контовете Фоа. Напълно нормално. След това, някъде около 1100-тната година нещата изведнъж се променят. Коренно.
Лейла приседна на ръба на креслото и по гърба й пробяга тръпка на вълнение. Ако проучванията й бяха верни, а нямаше причина да мисли, че не са, именно някъде около 1100-тната година Уилям дьо Релинкур беше открил загадъчното съкровище под Църквата на Божи гроб и го беше пратил при сестра си в Кастеломбре.
— И все пак източниците са извънредно ненадеждни — продължи Топинг. — Няколко трубадурски поеми, две бегли препратки в тогавашни хроники и, най-важното, два откъса от писма, написани от тогавашния еврейски учен Раши. Всички обаче са единодушни, че от началото на дванадесети век нататък Кастеломбре започва да привлича учудващо по мащабите си внимание. И причината са разнеслите се слухове, че там се съхранява някакво изключително съкровище с несравнима сила и красота.
През тялото на Лейла премина нова, още по-силна тръпка. „Сила и красота“ бяха точно думите, които Релинкур беше употребил в писмото си.
— А знаем ли какво е било? — попита, като се опита да не издава вълнението си.
Топинг поклати глава.
— Нямам представа. Даже източниците май не са били съвсем сигурни. Някои го наричат „Льо Трезор“ — съкровището, други просто го зоват тайна или загадка, което навежда на мисълта за някакво алегорично или символично значение. Просто не се споменава изрично.
Той допи бирата и метна бутилката в отстоящата на метър и половина кофа, където тя се приземи шумно.
— Дори да не знаем точни подробности, поне две неща са ясни. Първото е, че какъвто и да е бил този загадъчен предмет или тази тайна, той е бил неразривно свързан с Есклармонда от Кастеломбре, съпругата на конт Раймонд III, която от самото начало е била смятана за нещо като пазителка или покровителка. Второто е, че въпросното нещо е притежавало някакво огромно значение за еврейската вяра. Според Раши още през 1104-а в Кастеломбре идват на посещение водачите на основните еврейски общности в Лангедок — от Тулуза, Безиер, Нарбон и Каркасон. През 1120-а евреи вече пристигат чак от Кордова и от Сицилия. А към 1150-а мястото се е превърнало в център на еврейско поклонение и средище за изучаване на кабалата. Още веднъж искам да подчертая колко оскъдни са източниците. Но дори в тази светлина е ясно, че през този период в Кастеломбре се случва нещо необичайно.
Лейла се беше навела съвсем на ръба на креслото.
— Продължавайте.
Топинг поклати глава.
— За жалост от средата на дванадесети век източниците замлъкват изцяло. Следващото, което се чува за Кастеломбре, последното, което се чува, е в една хроника на Гийом Пелисон, която документира как през 1243 г. по време на кръстоносния поход срещу катарите крепостта е срината до основи от войските на католическата църква, а земите й са отнети и родът Кастеломбре е изличен от земята. За мистериозното съкровище или тайна, или каквото, по дяволите, е било, никога не се чува нищо повече.
Той замълча за миг, след което я погледна над бележките си.
— Поне докато преди няколко месеца не открих една доста любопитна препратка в един регистър на инквизицията, който изучавах в Националната библиотека в Париж. Откъдето и започна всичко.
Отвън някаква камбана приглушено отби половината час.
— Знаете ли нещо за катарите? — попита Топинг.
Лейла беше прехвърлила книгата по диагонал по време на полета и заедно с откритата в интернет информация беше получила що-годе бегла представа.
— Малко. Знам, че са били еретична християнска секта, процъфтявала в Лангедок през дванайсети и тринайсети век. Вярвали са — тя сведе поглед към нахвърляните в самолета бележки, — че вселената се управлява от бог на светлината и бог на мрака, и че всичко в материалния свят е дело на злия бог. Католическата църква е предприела кръстоносен поход срещу тях. Последното им убежище е била крепостта Монсегюр и точно преди да падне, се смята, че вероятно са изнесли през обсадата някакво славно съкровище. — Вдигна поглед към Топинг. — Толкова. Признавам си.
Професорът кимна впечатлен.
— Знаете повече от много други хора, уверявам ви.
Настъпи мълчание, докато двамата се гледаха в очите, след което Топинг наклони глава и отиде в кухнята за още бира.
— Сигурна ли сте, че не искате?
— Я дайте и на мен.
Той отвори бутилките, подаде й едната, седна срещу Лейла и опъна краката си — дълги, бели, стройни, — така че босите му стъпала се озоваха на сантиметри от нейното кресло.
— Съкровището на катарите е предмет на спекулации от много време — продължи разказа си, — някои академични, други чисто фантастични. Има какви ли не идеи какво всъщност е представлявало то — от сандъци със злато до катарски религиозни писания за Светия Граал. Но е факт, че както и при съкровището от Кастеломбре, източниците просто не го назовават ясно.
Той отпи от бирата.
— За съкровището знаем от поредица самопризнания, направени пред инквизицията от оцелелите от обсадата на Монсегюр. Когато крепостта пада пред католическите кръстоносци през март 1244-а, някъде около двеста нейни защитници отказват да се отрекат от вярата си и биват изгорени на клада. Останалите са пуснати на свобода, при условие че направят пълни самопризнания пред служителите на инквизицията. Двайсет и две от тези самопризнания са оцелели — над четиристотин страници, — в четири от тях се споменава за изнесеното през обсадата загадъчно съкровище.
Лейла тъкмо беше вдигнала бутилката към устните си, но я свали, за да запише това, което Топинг току-що беше казал.
— Миналия декември се натъкнах на нещо, което се оказа част от самопризнание на оцелял от обсадата на Монсегюр. В него също се споменаваше съкровището на катарите, но с някои доста интересни допълнителни подробности.
