Топинг се върна в стаята, дъвчейки ябълка.
— Явно е загинал в края на войната. Руски снаряд му откъснал главата. Не че не си го е заслужавал.
Отхапа от ябълката и се облегна на вратата на кухнята.
— Не ви ли се хапва нещо? Знам една много приятна гръцка таверна долу на улица „Тръмпингтън“.
Тя го погледна разсеяно.
— Вие сваляте ли ме, професор Топинг?
Той се усмихна.
— Абсолютно.
Йерусалим
Хар Цион уви в обратната на часовниковата стрелка посока кожените ленти на тефилата около левия си бицепс и надолу към облечените си в ръкавица пръсти, и провери дали кутията със свещените откъси е разположена точно до сърцето му. Според традицията бицепсът и китката му трябваше да са голи — така повеляваше Петокнижието. Но се чувстваше неудобно от обезобразената си кожа и си беше издействал равинско разрешение да покрива съответните части от тялото си.
Приключи с увиването на седемте намотки и прикрепи втората тефила на челото си, нагласяйки кутията с писанията точно между очите си. Кимна на Ави да го изчака, наметна молитвен шал на раменете си и пое по осветената еспланада към Ха Котел Ха-Ма’арави, Западната стена, последния остатък от древния храм, най-свещеното място в юдейския свят.
Отдавна не беше идвал тук, повече от седмица. Щеше му се да идва по-често, ако може всеки ден, но от всички задължения просто не му оставаше време. Ала тази вечер беше намерил време. Имаше неща, които не беше безопасно да поверява на друг.
Приближи се до Стената и застана в най-левия й край. Загледа се в двайсетметровата плетеница от огромни камъни отгоре. Приличаха на някаква сложна дъска за игра. Ниската им част беше като осеяна с пърхот от стърчащите от всяка възможна пролука сгънати бележки, на които богомолците бяха написали молитвите и желанията си. Денем тук беше пълно с хора, туристи с картонени ярмулки, хареди евреи с черни палта и шапки, момчета, извършващи първата си церемония Бар Мицва. Сега, освен него и един кланящ се като кълвящ гарван самотен хасиди поклонник в десния край, нямаше жива душа. Огледа се, положи длан върху изронения камък, сведе глава и започна да рецитира шемата.
„Като оживяла приказка — така беше описал брат му Стената, когато за пръв път дойдоха тук преди толкова много години. — Като нещо от книга или от песен.“ Този образ се беше запазил в съзнанието на Хар Цион, беше се затвърдил с годините и дори сега, когато стоеше под извисяващата се матрица от жълт камък, усещаше присъствието не на нещо мъртво и неодушевено, не реликва от отдавна забравен свят, а нещо живо и бликащо от енергия, съвременно. Глас. Така си мислеше за него. Плътен, мелодичен глас, който му пееше от пустотата: за нещата, които са били — царете и пророците, Ковчега на завета и Менората, Мойсей и Давид, и Соломон, и Езра — но, и което беше по-важното, за нещата, които предстояха: богоизбраният народ събран за пореден път, Храмът построен наново. Свещеният светилник изкован наново и изпълнен със светлина. Някои я наричаха Стената на плача, тези, които идваха тук да хленчат, да си скубят косите и да окайват вековете на изгнание и загуба. Но не и Хар Цион. За него това беше Стената на песента, място не на болка и спомени, а на надежда, радост и очакване, осезателно, реално напомняне, че Господ е с тях, че не са изоставени, че са неговият избран народ, най-скъп сред всички. Че щяха да просъществуват, точно както беше просъществувала стената, каквото и да се опитваха да й сторят хората и природата.
Продължи да се моли, думите на молитвата се виеха и танцуваха с музикалния напев на гласа му, накрая свърши и млъкна. В същия момент един висок широкоплещест мъж се приближи иззад гърба му и застана в плътната сянка в левия край на Стената така, че лицето му да остане в мрака. Самотният хасиди си беше отишъл и двамата мъже бяха напълно сами.
— Закъсня — каза Хар Цион толкова тихо, че едва се чу.
Мъжът се отдръпна още по-навътре в сенките и измърмори някакво оправдание.
Хар Цион бръкна в джоба си, извади сгънато листче хартия и го пъхна в процепа между два каменни блока.
— Тук са всички подробности. Името на момчето, адресът му. Просто следвай указанията. Ще бъде…
Чуха се стъпки. Млад войник се приближи и застана на няколко метра вляво от тях. Хар Цион махна с пръст, за да покаже на събеседника си, че разговорът им е приключил. Наведе се, целуна стената и пое по еспланадата към телохранителя си Ави.
Пет минути по-късно, когато войничето свърши молитвата си и си тръгна, мъжът прокара ръка по камъните, извади нагънатото листче от пролуката и го пъхна в джоба на панталона си.
Кеймбридж
Лейла стана в пет сутринта, без да буди Топинг, тихо си събра нещата, излезе на пръсти от спалнята и напусна къщата.
Не знаеше защо спа с него. Беше приятен компаньон — остроумен, чаровен, внимателен, — а сексът беше страхотен, сред най-добрите й преживявания в тази област. Но въпреки това в нито един момент не се почувства напълно съпричастна, не си позволи да се отпусне и да потъне във вихъра на любенето. Даже когато го беше възседнала и беше забивала бедра в неговите и от малките й гърди се беше стичала страстна пот, една част от нея, по-голямата част от нея беше останала безпристрастна, отнесена в мислите си, непрекъснато премисляща чутото през деня, онова, което се случваше в Близкия изток, сякаш тялото й беше някакъв неодушевен, оставен на автопилот апарат, докато тя, пилотът, седеше вътре и се занимаваше с нещо съвсем друго.
Затвори входната врата и излезе на улицата, с подредени от двете страни спретнати викториански къщи, светът около нея бе сив и неподвижен, вече не тъмен, но още не и светъл, сумрачната ничия земя между нощта и зазоряването.
Предишната вечер се беше обадила на познатия на Топинг Жан-Мишел Дюпон в Тулуза и му беше обяснила, че се интересува от Дитер Хот и разкопките в Кастеломбре. Бяха се разбрали да се срещнат в един и половина по обяд и тя си беше запазила билет за полета на „Бритиш Еъруейз“ в десет часа от „Хийтроу“. Мина й мимолетната мисъл, че с толкова време за убиване можеше да отиде до Гранчестър и да види старата къща, където бяха живели след смъртта на баща й. Баба й и дядо й отдавна бяха починали, но, поне доколкото знаеше, майка й все още живееше там с втория си съпруг. Адвокат. А дали не беше банкер? Не беше много сигурна. Не й говореше откакто се омъжи повторно преди шест години, не можа да й прости това гротескно предателство към паметта на баща й.
Да, нямаше да е лошо отново да види къщата с покрития й с мъх покрив и градината, пълна със сливи и ябълки, толкова различна от праха и ужаса на Палестина, колкото изобщо беше възможно. Дори понечи да прекоси улицата и да тръгне по пътеката, която, ако не я лъжеше паметта, излизаше право на поляните в източните предградия. Но след няколко метра се спря и тръсна глава — нямаше смисъл. Обърна се и пое в обратната посока към гарата. Очите й се насълзиха при мисълта колко безкрайно и непоправимо самотна е в този огромен свят.
Египет — между Луксор и Кайро
Халифа отпиваше изстиналото кафе от пластмасовата чаша в самолета, дъвчеше някаква бисквита и гледаше миниатюрния свят отдолу през илюминатора. Гледката беше впечатляваща — Нил, обработените земи, нагънатото жълто одеяло на Арабската пустиня — и при други обстоятелства щеше през цялото време да наблюдава тази красота с широко отворени очи. Все пак летеше със самолет за втори път през живота си и определено нямаше по-хубав начин да се наслади на природното чудо Египет, на изключителния контраст между живот и пустота — Кемет и Дешрет, както ги наричаха древните, Черната земя и Червената земя, —
