абсурдния начин, по който провеждаше този разговор, но просто не виждаше какво друго да направи. — Не искам нито да ви плаша, нито да ви сторя нещо лошо. Вярвам обаче, че със съпруга ви притежавате информация за убийството на една израелска жена на име Хана Шлегел.
Ако споменаването на Ал Хаким бе предизвикало силна реакция, то тя се оказа нищо в сравнение с неописуемия ужас, който се появи на лицето на старицата. Тя залитна към стената, хвана се с едната ръка за гърлото, сякаш се задушаваше, а с другата стискаше и пускаше дръжката на бастуна.
— Не знаем нищо — изрече задавено. — Моля ви, не знаем нищо.
— Госпожо Грац…
— Няма да говоря с вас. Не и докато го няма мъжа ми. Не можете да ме накарате! Не можете!
Тя се разплака, тялото й се разтърси от конвулсии, от очите й потекоха сълзи. Халифа остана на колене още секунда, след което въздъхна, пусна капака за писма, изправи се и изтупа коленете си.
Нямаше смисъл да я притиска повече. Беше прекалено разстроена. Каквото и да знаеше за Хана Шлегел — а тя определено знаеше нещо, — нямаше да му го каже в сегашното си състояние. Някои негови колеги просто щяха да избият вратата и да я отведат в ареста, но той не можеше да го направи. Запали цигара, дръпна няколко пъти и отново коленичи и повдигна капака.
— Госпожо Грац, кога ще се прибере съпругът ви?
Тя не отговори.
— Госпожо Грац?
Старицата измърмори нещо неразбираемо.
— Моля?
— В пет часа.
Халифа си погледна часовника. След четири часа и половина.
— И е сигурно, че тогава ще си е вкъщи?
Тя кимна немощно.
— Добре — отвърна след кратка пауза. — Ще дойда пак. Моля ви кажете на съпруга си да ме чака.
Зачуди се дали да не добави „и без номера“, но не се сети какви номера биха могли да му извъртят и затова пусна капака, изправи се и пое към асансьора. На половината път чу зад гърба си отчаяния й треперещ глас.
— Защо ни преследвате така? Та те са и ваши врагове, знаете го. Защо им помагате? Защо? Защо?
Халифа забави крачка, зачуди се дали да не се върне да я пита какво има предвид, но размисли, влезе в асансьора и натисна копчето за приземния етаж. Нещата не се бяха развили както беше очаквал.
След като той си отиде, старицата стоя така в коридора още доста време, след което бавно закуцука към хола в дъното на апартамента. Зад вратата я чакаше дребен старец с изправена стойка, тънки мустачки и сбръчкано сипаничаво лице като изсушен плод. Беше прибрал ръцете си плътно до бедрата все едно застанал за почест на парад. Тя отиде при него, а той разтвори ръце и нежно я прегърна.
— Стига, миличка, стига — каза й тихо на немски. — Справи се много добре. Стига. Стига.
— Те знаят — изплака тя. — Знаят всичко.
— Да. Явно знаят.
Притисна я силно и започна да гали главата и гърба й в опит да я успокои, след това я пусна, подхвана падналия върху лицето й бял кичур и го втъкна обратно в кока й.
— Винаги сме знаели, че може да се стигне дотук — каза тихо. — Глупаво беше да мислим, че ще продължи вечно. Но досега бяхме щастливи. Това е важното. Нали бяхме щастливи?
Тя кимна немощно.
— Любимото ми момиче. Прекрасната ми Инга.
Старецът бръкна в джоба си, извади носна кърпичка и попи сълзите по лицето й.
— Иди сега и си облечи роклята, а аз ще оправя останалото. Няма смисъл повече да се размотаваме тук, нали така? Трябва да сме готови, когато дойдат.
Тулуза, Франция
Антикварният магазин на Жан-Мишел Дюпон се намираше на една тиха криволичеща уличка точно в центъра на Тулуза, само на неколкостотин метра от възхитителната тухлена експлозия на базиликата „Сен Сернин“, чиято камбанария стърчеше над керемидените покриви като фар сред море от оранжеви талази.
Както се бяха разбрали, Лейла пристигна в един и половина. Поспря, за да огледа пълната с какви ли не предмети витрина на магазина и избелелия надпис „LA PETITE MAISON DES CURIOSITES“, отвори вратата и влезе. Над главата й шумно звънна камбанка.
Вътре миришеше на паркетин и цигари и беше претъпкано с какво ли не, от мебели до книги, от картини до порцелан, от стъклени съдове до месингови украшения, въпреки че основната част от колекцията май носеше военен характер. Имаше шивашки манекени, облечени в бродирани с брокат униформи; рафтове, отрупани с шапки и каски; а на едната стена, между препарирана мечка и част от витраж, беше разположен продълговат шкаф, пълен с байонети и пистолети.
— Vous desirez quelque chose?
От дъното на магазина беше излязъл набит възпълен мъж в джинси и традиционна бретонска селска риза, с прошарена коса до раменете и козя брадичка. На врата му на златна верижка висяха очила за четене; между пожълтелите му от катрана пръсти на дясната ръка димеше недопушена пурета. С масивната си челюст и мрачно изражение приличаше на голям булдог.
— Мосю Дюпон?
— Oui.
Лейла се представи на френски. Той кимна, забучи пуретата в ъгъла на устата си, пристъпи, здрависа се и й махна да го последва по тясното скърцащо дървено стълбище към горния етаж. Там спря, провря глава през мънистената завеса против мухи, каза нещо на някого зад нея („Майка ми — обясни, — да наглежда магазина, докато си говорим“) и продължи нагоре към втория етаж, където отвори една тежка дървена врата и я въведе в просторния кабинет, който заемаше целия етаж. Две от стените бяха покрити с рафтове с книги, покрай третата имаше дълъг тезгях, отрупан с части за компютри — хард дискове, монитори, клавиатури, купища дискети и дискове. На четвъртата стена, тази в дъното, имаше шкаф със стъклени витрини като този долу в магазина.
Попита я ще пие ли кафе, тя отговори, че ще пие, и той включи чайника в края на тезгяха. Лейла постоя малко на вратата, но след това любопитството й надделя и тръгна из стаята. Спря се първо пред единия рафт с книги — смесица от справочници за търговци на антики и книги по история на Третия райх, — след това отиде до шкафа в дъното. Първоначално й се стори, че съдържа колекция от военни предмети като тази долу, но след миг потръпна, защото осъзна, че всичко в тази колекция е нацистко — медали, щикове, снимки, принадлежности за униформи. На една от полиците бяха подредени железни кръстове с червено-бяло-черни ленти; на друга низ от кортици, на чиито дръжки бяха инкрустирани отличителните двойни светкавици на СС, на острието беше гравиран девизът „MEIN EHRE HEISST TREUE“.
— Почетни кортици на СС — обясни Дюпон, който се беше приближил зад гърба й с чаша горещо кафе. — „Моята чест е лоялността“.
— И вие продавате това! — учуди се тя и пое чашата.
— О, не. Във Франция е незаконно. Мое лично хоби. Май не одобрявате?
Лейла сви рамене.
— Не бих си ги сложила в къщата. Предвид моралното им значение.
Той се засмя.
— Уверявам ви, интересът ми е чисто естетически. Одобрявам деянията на Третия райх точно толкова, колкото някой колекционер на римски антики се възхищава на предпочитанията на римската цивилизация към робството и разпъването на кръст. Изкусната им изработка ме привлича, не идеологията. Тя и историческият им контекст. В крайна сметка това са важни артефакти. Ако знаехте повече за миналото им, щяха да са ви интересни и на вас.
Лейла отново сви рамене. Не беше особено убедена.
