долния край на снимката на самозалепващо листче беше написано името Лейла ал Мадани.
Кеймбридж, Англия
Когато Лейла най-после пристигна в Кеймбридж, вече минаваше пет следобед. Вечерта беше необичайно топла и ясна, високо в небето се носеха пухкави перести облачета, а въздухът ухаеше на разцъфнали череши и окосена трева. Дойде от Лондон с влака, при други обстоятелства сигурно щеше да извърви двата километра и половина от гарата до центъра на града пеша — от години не беше стъпвала тук и щеше да й е много приятно отново да види познатите гледки от времето, когато живееше тук с баба си и дядо си, след като с майка й бяха избягали от Палестина. Но сега времето я притискаше и трябваше бързо да намери неуловимия професор Топинг.
Затова още с излизането си от гарата, махна на едно такси и десет минути по-късно мина под арката на колежа „Сейнт Джон“. Портиерът в приемната я осведоми, че кабинетът на професор Топинг се намира на стълбище И, втори двор. Тя му благодари, мина през колежа, прекоси огромния безлюден двор — безупречно поддържани морави и тюдорски сгради от червени тухли, пищно украсен параклис с прозорци във формата на арки — и влезе във втория двор.
Стълбище И беше най в дъното, най-вляво. На стената до него висеше присъствено табло с имената на всички обитатели на стаите отгоре. Прозорчето с името на професор Топинг беше решително обърнато в положение „отсъства“, което за миг я хвърли в паника — беше ли дошла чак дотук за нищо? — но в този момент някакъв як студент в развлечена тениска за ръгби слезе по стълбите и в отговор на въпроса й за местонахождението на професора я увери, че Топинг със сигурност си е в стаята.
— Чух го да крещи — обясни момчето. — Не обръщайте внимание на таблото. Живях точно под него цели две години и нито веднъж не съм видял да пише „присъства“.
Облекчена, макар и не напълно успокоена — професорът май много не си падаше по неканени посетители, — Лейла се заизкачва по стълбите, дъските скърцаха и стенеха под краката й, стигна чак до последния етаж на сградата и откри вратата с надпис „ПРОФЕСОР М. ТОПИНГ“.
Поколеба се, представяйки си като предишния следобед някакъв строг стар учен с рязани очила, сако от туид и стърчащи от ушите косми, но се приближи до вратата и почука. Никакъв отговор. Почука втори път.
— Не сега!
— Професор Топинг?
— Не сега!
Беше много ядосан. Лейла се зачуди дали да не изпие някъде едно кафе и да се върне по-късно, когато настроението му ще се е оправило. Но не беше изминала целия този път, за да се съобразява с разни откачалки, и затова стисна зъби, вдигна ръка и доста по-настойчиво почука трети път.
— Ще ви помоля да ми отделите малко време, професор Топинг — извика.
Настъпи кратко заплашително мълчание — затишие пред буря, — след което се чуха бързо приближаващи се стъпки. Отвори се вътрешната врата, а след това и тази, пред която стоеше.
— Не разбирате ли скапания английски? Казах, не сега! Да не сте ненормална?
За миг Лейла толкова се стресна, че не успя да продума нищо, защото вместо смачкания дърт учен, когото очакваше, откри, че й се кара висок, красив, тъмнокос четиридесет и няколко годишен мъж по бермуди и дънкова риза, от чийто разкопчан горен край се подаваше туфа черно гръдно окосмяване. Изненадата й обаче трая точно секунда, след което вбесена се нахвърли да го ругае.
— Я си таковай таковата бе, надут задник такъв! Дошла съм чак от Йерусалим, защото даже нямаш шибан телефон като всяко нормално човешко същество, така че ако обичаш, прояви малко шибано уважение.
Със сигурност очакваше да й тресне вратата пред лицето. Но професорът просто я погледа известно време с умерено заинтригувано изражение, след което вдигна вежди, обърна й гръб и влезе обратно в стаята. Лейла остана на вратата, защото не разбра какво се очаква от нея.
— Е, хайде влизай — подвикна той през рамо. — Може да съм надут задник, но поне знам кога да отстъпя с достойнство. И затвори вратата след себе си. И двете врати. Не ща да се създава прецедент.
Прекалено изненадана, за да проговори, Лейла изпълни указанията — затвори първо външната, а след това и вътрешната врата, и го последва в кабинета му.
Вътре цареше пълен хаос, всеки свободен сантиметър — по пода, над камината, по первазите на прозорците, по бюрото — беше затрупан с разкривени купища хартии и книги, като че ли в помещението беше вилнял особено жесток ураган. Безпорядъкът беше толкова стряскащ, тай отне време да осъзнае, че двете купчини във формата на кресла до прозореца наистина са точно това — две кресла, заринати с планини от захвърлени дрехи и струпани един върху друг томове на „Средновековна история на Кеймбридж“. Топинг си проправи път до тях и започна да ги разчиства, за да й предложи място да седне.
— Май не се запознахме.
— Лейла. Лейла ал Мадани — отвърна тя.
— И сте?…
— Журналистка.
— Не съм си и представял, че сте научен работник. — Той отстъпи и я подкани с жест да заеме вече лишения от товара си от книги и мръсно бельо фотьойл. — Прекалено добре изглеждате.
Тонът му беше толкова изкусно небрежен, че фразата успя да не прозвучи като пошла реплика от интернет чат. Тя седна, а той се зае да разчиства второто кресло.
— Кафе? — попита и кимна към вратата в дъното, зад която Лейла зърна разхвърлян кухненски бокс. Отклони предложението.
— Нещо за пиене?
— Малко ми е рано.
Отговорът й май го изненада искрено, сякаш през живота не му беше хрумвала каквато и да е идея за съществуването на връзка между пиенето и времето на деня. Но не каза нищо, просто довърши разчистването на второто кресло, отиде в кухнята, извади от хладилника бутилка бира и отвори капачката в ръба на кухненския плот.
— Наистина ли идвате чак от Йерусалим? Или просто искахте да ме накарате да се чувствам гузен? — подвикна от кухнята.
Тя го увери, че наистина идва чак оттам.
— Сигурно трябва да съм поласкан — каза Топинг и седна на креслото срещу нея. — Половината ми студенти не успяват да дойдат от другия край на колежа.
Отпи от бирата, протегна краката си и я погледна.
— Е?
Тя задържа погледа му за миг — наистина изглеждаше доста добре, — след което се наведе и започна да рови из чантата си.
— Исках да ви питам за една реч, която сте изнесли преди няколко седмици. „Малкият Уилям и тайната на Кастеломбре“. — Лейла извади бележник, химикалка и разпечатката от сайта на Историческото дружество на колежа „Сейнт Джон“. — Опитах се да разбера нещо за цялата тази история с Кастеломбре, защото пиша една статия, но не стигнах доникъде. Докопах по някое и друго парченце информация в интернет, но… ами от описанието на речта ви, реших, че може би ще ми помогнете с малко повече подробности.
Той изненадано вдигна вежди.
— И заради това сте дошли чак дотук?
— Очевидно щеше да е по-лесно, ако имахте телефон или имейл…
Професорът се подсмихна като признание, че е права, наведе се към нея и отпи от бирата.
— Ще ви кажа направо, че тази реч беше по-скоро научнопопулярно есе, отколкото сериозен академичен трактат. Културната идентичност в средновековен Лангедок е моята област, а специализираните ми интереси са насочени към регистрите на инквизицията от тринадесети век, поради което приемам скептично всичките тези истории за тайни и заровени съкровища, и загадъчни операции на нацистки археолози. — Загледа се в бутилката. — Макар че си е интересно. Много интересно. А може би и много
