— Господин Шлегел, извинявам се, че ви безпокоя отново — започна детективът направо, — но трябва да ви попитам още нещо. За сестра ви Хана.
Опита се да звучи спокойно и дружелюбно, за да не изплаши стария човек. Не успя. В момента, когато чу гласа му, Шлегел отвори уплашено очи и започна да се люлее напред-назад на стола си, да стиска и да пуска гърба на книгата, да стене едва чуто. Бен Рои прехапа устни. Не беше в настроение за подобни неща.
— Не се страхувайте — каза и се насили да изобрази на лицето си съчувстваща усмивка. — Няма да ви направим нищо лошо. Просто трябва да говорим с вас. Няма да стоим много, обещавам ви.
Опитът му да го успокои отново постигна обратния ефект. Стоновете станаха по-силни, а люлеенето още по-отчетливо.
— Господин Шлегел, знам, че не ви е лесно, и съжалявам, че толкова ви разтревожих преди, но е извънредно…
Шлегел стисна ръката си в юмрук и я вдигна пред лицето си като боксьор, опитващ се да се предпази от серия удари, стоновете му преминаха във високочестотен вой, който изпълни стаята. Бен Рои направи раздразнена гримаса и сам сви ядно юмруци.
— Шлегел, вижте, знам, че…
— За бога! — Лейла се приближи и убийствено изгледа детектива, все едно му казваше: „Какво ти става, по дяволите?“, след което приклекна до стареца и взе единия му юмрук в дланите си. — Шшшт — прошепна нежно и помилва бледата прозрачна кожа. — Няма страшно. Няма страшно. Успокой се.
Почти веднага пристъпът утихна, люлеенето постепенно намаля и воят се превърна в ниско мъркане, като от хладилник или компютър.
— Ето така — тихо одобри тя и продължи да гали ръката на стария човек. — Няма нищо страшно. Всичко ще се оправи. Няма нищо страшно.
Бен Рои я наблюдаваше с известна неувереност, сякаш смутен и объркан от тази проява на нежност; сетне извади манерката си, облегна се и отпи бърза глътка. Лейла продължи да говори на стареца, да го успокоява, утешава, да му тананика старата приспивна песничка, с която баща й я слагаше да си ляга, когато беше малка, докато човекът най-накрая се успокои напълно и замъглените му сиви очи се сведоха към ръката й, която държеше неговата в скута му. Лейла му даде още половин минута, реши, че повече едва ли ще постигне, премести се и застана точно пред него с гръб към Бен Рои.
— Исак — каза нежно, почти като шепот, — трябва ни помощта ти. Ще ни помогнеш ли?
Зад нея Бен Рои изсумтя презрително. Тя не му обърна внимание, съсредоточила цялото си внимание върху съсухрената фигура пред себе си.
— Ще ни разкажеш ли за Менората, Исак? Ти си я видял, нали? Ти и Хана. В съборената крепост. Като на рисунките. Помниш ли? В Кастеломбре. Когато бяхте малки.
Шлегел просто продължи да гледа книгата си. Лъч ранна утринна светлина освети скелетоподобното му лице. От ноздрите му продължаваше да излиза тихо хъмкане.
— Исак, моля те — тя стисна ръката му в безмълвна молба да й проговори. — Опитваме се да намерим Менората. Да я опазим. Знаеш ли къде е? Знаеш ли какво е станало с нея?
Нищо.
Попита го още веднъж, и още веднъж, и още веднъж, като през цялото време се опитваше да не дава воля на безсилието и яда си. И когато за пореден път не получи нито отговор, нито поне някакъв знак за разбиране и комуникация, въздъхна, свали ръката си от неговата и обори глава, признавайки, че Бен Рои е бил прав, че е било загуба на време.
— Жълто.
Не беше дори шепот; по-скоро леко раздвижване на въздуха около устните на Шлегел, което може и да беше, но може и да не беше някаква дума. Лейла вдигна глава с мисълта, че си е въобразила. Старецът продължаваше да се взира в книгата си.
— Жълто.
Този път думата беше по-силна, макар и все още толкова тиха, че едва се чу. Лейла усети как зад гърба й Бен Рои се напряга и се навежда напред.
Посегна и отново взе ръката на Шлегел.
— Кое е жълто, Исак? Какво искаш да кажеш.
Старецът бавно вдигна глава. Задържа погледа на Лейла за момент, очите му светнаха леко като ярка светлина, видяна през матирано стъкло. След това измъкна ръката си от нейната, вдигна я и насочи треперещ показалец нагоре и надясно към четирите рисунки, изобразяващи арката в Кастеломбре, и по средата петата, на която беше нарисувана седмораменната Менора.
— Жълто — прошепна за трети път и цялото му тяло потрепери от усилието, което му струваше думата.
— Какво значи „жълто“? — Бен Рои се беше приближил толкова, че коленете му се опираха в гърба на Лейла. — Менората ли е жълта?
Старецът продължи да сочи още дълго време, след което свали ръка и стисна здраво книгата.
— Гледайте жълтото.
Лейла се извърна леко и погледна въпросително Бен Рои, след което вдигна глава, погледна стареца право в лицето и отново хвана ръката му.
— Хана ли ти го каза, Исак? Хана ли ти каза това?
Шлегел мачкаше книгата, огъваше я, кривеше корицата й.
— Гледайте жълтото — повтори.
— Ама какво има предвид? — гласът на Бен Рои беше рязък, силен. — Кое жълто?
Шлегел не каза нищо, само продължи да мачка книгата.
— Жълтата рисунка ли? — настоя детективът. — Това ли иска да каже? Да гледаме жълтата рисунка? Рисунката на Менората ли?
Настъпи мълчание, след това се чу търкане на дърво по линолеум, защото Бен Рои премести стола си, стана, отиде до рисунката с Менората. Впери поглед в нея и затърси някакво скрито значение в простия, изрисуван с жълт пастел образ. Нищо. Свали рисунката от стената и погледна гърба й.
Чист. Хвърли поглед към Лейла, и тръгна из стаята да огледа останалите рисунки на менората. Свали ги всичките от стените, с все по-ядосани движения. Пак нищо. Шлегел само гледаше в скута си.
— Исак, моля те! — прошепна Лейла и обви ръцете му със своите. — Какво е имала предвид Хана? Какво е искала да ни кажеш? Моля те, Исак, помогни ни. Моля те!
Отнасяше се, усещаше го, потъваше обратно в себе си. Продължи да го умолява, да стиска ръцете му, да мачка нежно костеливите длани, като че ли така щеше да изкопчи от него последното парче информация. Но моментът беше отминал и тя изстена безсилно, подпря се на пети и, клатейки глава, се загледа в тавана.
Бен Рои удари стената с юмрук.
— Мамка му.
После, докато двамата вървяха в унило мълчание през двора на болницата и се чуваха само немелодичното чуруликане на птиците в боровете и кипарисите и някъде отляво далечното потракване на топчето за пинг-понг, Бен Рои се опита да се съсредоточи, да реши какъв ще бъде следващият им ход, как, по дяволите, да накара всичко да тръгне.
С изключение на някоя и друга открадната минута, през последните седемдесет и два часа почти не беше спал. Беше скапан, по-скапан, отколкото изобщо си беше мислил, че може да бъде, всичко в главата му беше толкова объркано и замъглено, че вече изобщо не беше сигурен какво, по дяволите, прави, нито защо го прави. Преди три дни всичко изглеждаше толкова ясно: статията, интервютата, афтършейвът — всичко съвпадаше, всичко се връзваше. Да я държи под око, да я наблюдава, да я чака да се пропука. Но тя не се беше пропукала — тя също беше прекалено умна, прекалено добре се владееше — и затова, противно на волята си започваше да се съмнява, да се чуди дали пък не грешеше (начинът, по който току-що се беше отнесла с Шлегел… можеше ли някой като нея…). Разбира се, спазмите в стомаха не преминаваха — Господи, и то какви спазми! — но можеше ли да им вярва?
Можеше ли да вярва на себе си? Не знаеше, вече просто не знаеше. И никога нямаше да узнае, освен
